Жива е човещината на българина

Известният български журналист Йосиф Давидов води седмична коментарна рубрика в Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) -

Първоначално стартирана през март 2012 г., от юли 2012 г. „Задочен коментар“ е коментарна рубрика, посветена на представянето и възприемането на България по света, както и на случващото се с българите в чужбина.

Драмата на младия шофьор Лъчезар от Свищов стана известна, благодарение на едно писмо, отпечатано във вестник „Нова дума".

Едно отклонение. Седмичникът на българите в Испания е единственото българско печатно имигрантско издание в света, в което издателката Богдана Мараджийска е избрала и назначила на пълно работно време професионални журналисти; те нямат „странична дейност". Впрочем, Мараджийска е директор и на единствения безплатен седмичник на румънски в иберийската държава – в него също работят целодневно професионалисти. И двата вестника не получават никакви субсидии. Издържат се от реклами и от продажбата на „Нова дума". Направих това уточнение, за да стане ясно защо случаят, започнал с една катастрофа на товарен камион през април, благодарение на съвестната и последователна дейност на колегите от вестника, успя да стигне до кабинетите на президента и премиера на България.

...Трагичната история е банална. Без да знае дума испански, Лъчезар и съгражданинът му Дончо са току-що наети от български работодател като водачи на камион с ремарке. Транспортират стока между Испания и Великобритания. В началото на третия курс зад волана е Дончо, който обръща камиона на 90 км от Валенсия, тъй като се опитал да вземе обозначен опасен завой със скорост, двойно по-висока от посочената от пътния знак. Тежко раненият Лъчезар е откаран в болница, правят му колоноскопия (освен всичко друго, тази интервенция е свързана с тежка психическа травма), той е сам и безпомощен.

Следват няколко стечения на обстоятелства, които преобръщат хода на събитията. В болницата се появява млада българка - стажант медицинска сестра. Превежда му. Тя казва на майка си, която идва да види Лъчезар. Жената споделя със Светлана Ангова, директор на българското неделно училище „Васил Левски" към асоциация „Прогрес" във Валенсия. Тя и съпругът й веднага посещават болния. Лекарите настоят някой да се грижи за него. Свързва се с общината в Свищов, издирват майката на Лъчезар, тя зарязва работата си и пристига – без пари; спи на стол до леглото на сина си. Българите помагат за прехраната й.

Възниква въпросът за заплащането на лечението и престоя в медицинското заведение – оказва се, че Лъчезар е тръгнал за Испания, без европейска здравна карта. Сънародничка пише до президента и министър-председателя на България, а вестникът търси мнението на Генералното консулство във Валенсия, което в онзи момент е без титуляр.

Броят на „Нова дума" с публикуваното писмо на Светлана попада в ръцете на друга българка – Роза Георгиева, която живее от дълго време в испанската столица и работи като търговски представител на фирмата AVATA Hispania, помагаща на пострадали при пътнотранспортни произшествия. Роза убеждава шефа си Алехандро Ранчо да поемат грижата за Лъчезар. Откарват него и майка му в Мадрид, настаняват ги в самостоятелна стая в престижна клиника и започват да преговарят със застрахователната компания на камиона в България. Междувременно в редакцията се получават много писма от българи, включително и от току-що назначения генерален консул във Валенсия Мая Стефанова, която се вижда с Лъчезар и му обяснява, че не разполага с финансови средства за превозването му до България.

...Героите в тази история не са толкова Лъчезар, майка му, Дончо и работодателят Боби; нито консулството – по три пъти на ден негов служител да беше посещавал болния, пак нищо не можеше да направи, след като нашата държава не разполага с фонд за екстремни случаи (за завръщането на излъганите българи от Швеция бяха специално отпуснати пари).

Героите са бъдещата медицинска сестра Красимира, майка й, Светлана и съпругът й Димчо, Гича Филипова, която писа писмото до президента и премиера, Роза и десетките българи, които се грижеха за Лъчезар във Валенсия и продължават да питат „Нова дума" с какво могат да помогнат. Това са установили се в Испания от години българи; хора, които са подложени – като всички испанци – на ударите на рецесията, на икономиите и съкращенията на фондовете за безплатното медицинско обслужване, образование и социални грижи.

Думата е за личности, на които даже кризата – икономическа, социална и морална, след 15-годишното пиянство на строителния бум, лесните пари и „големите удари" - не успява да изтръгне от душата състраданието, съпричастието, солидарността.

Силни слова?

Макар и позабравени като понятия, споделеният случай (не е единствен – българки от Андалусия, например, събират непрестанно суми, за да занесат на дом за сираци в България играчки, чаршафи, дрехи и храни) е доказателство, че е жива човещината на българина. Не могат да я ликвидират, въпреки опитите на политици, бизнесмени и новобогаташи да бъде заменена с т.нар. „прагматизъм".

Както не може лесно да се унищожи и „старомодният" професионализъм на колегите от вестника на българите в Испания.

Струва ми се, че тези качества предизвикват всеобщата оценка за мнозинството от „испанските българи" – buena gente, добри хора...