Емигрантският въпрос: Джон или Иван?

Известният български журналист Йосиф Давидов води седмична коментарна рубрика в Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) -

„Задочен коментар“.

Научих, че... през последните дни вицепрезидентът Маргарита Попова два пъти (в Кьолн и във Велико Търново) е потвърдила необходимостта от нова стратегия за българите в чужбина.

С прилагателното „нова" тя фактически пенсионира Закона за българите, живеещи извън Република България от 2000 г. и доказва несъстоятелността на силно критикувания проект за нов закон, изготвен през ноември миналата година от Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ).

Въпреки че както Попова, така и президентът Росен Плевнелиев се опитват да прокарат нормалната европейска практика за приемственост в осъществяването на националните идеали, от цитираните в пресата думи на вицепрезидента не става ясно, дали познава пространния доклад на бившия външен министър Калфин от края на 2007 г., в който дословно е записано: „Да се изработи национална стратегия за работа с българите в чужбина, която да определя основните цели, приоритети, инструменти и институционални механизми." Пожеланията на онзи документ останаха само в „Гугъл" и такава стратегия не беше разработена.

Струва ми се, че Попова има предвид само „стратегия" – т.е., по дефиниция обща, предварително начертана насока в ръководенето на дейност, която трябва да доведе до победен, успешен край - тъй като не може да има нещо ново при липса на старо.

През последните 20 години не се изработи такава стратегия. Преди 1989 г. – също. С мръсната дума „невъзвращенец" темата отиваше в оперативните подземия на съответните ведомства. До 1944 г. тя въобще не е стояла на дневен ред.

Маргарита Попова поставя пръст в стара рана – българската диаспора. Предполагам, че тя е наясно какви Херкулесови усилия трябва да положи, за да доведе до успешен завършек намерението. Лично аз засега не съм оптимист. Съмнението ми се базира на думите й, че в основата на работата с българите зад граница трябва да залегне както тяхното виждане за развитието на България, така и с какво те могат да помогнат и да рекламират страната си. Трудно е да се изрази нещо очевидно с по-общи приказки.

Основната слабост в отношенията на нашата държава с българите в чужбина е, че не е определена крайната цел. Има намеци. Най-честият е „завръщане". Въпросът е кой, откъде и къде да се завърне? Наивно е да се мисли, че дълбоко внедрените в местната обществена система хора от историческите български общности в чужбина масово ще се втурнат към България. Не става дума само за Украйна, Молдова, Румъния, Сърбия, но и за преселниците от края на XIX и началото XX век в САЩ, Южна Америка и Австралия.

...Бях в Казахстан в средата на 90-те години на миналия век, когато се водеха преговори с Германия за бъдещето на над половин милион немци, живеещи в бившата съветска република. Въпреки че всеки германец има право на немски паспорт, в края на краищата огромното мнозинство от немците в Казахстан предпочетоха да останат в страната и да получават помощи от богатата си прародина...

Този пример ми подсказва, че е излишно да се чистят Авгиевите обори: ако имаме пари, да помагаме, с каквото можем – книжки, дискове, снимки; ако нямаме – поне да не разлайваме кучетата. Иначе се стига до парадокси. Според една от статистиките на ДАБЧ в Турция има 600 българи, в Израел – 55 000 български евреи, а в Албания... 45 000 (по официални данни от 80-те г. на ХХ век).

Ясно и категорично! Българските турци в Турция с български паспорт или с двойно поданство не са „наши", но българските евреи с израелски паспорт са „наши"; а албанските „българи" са си „много наши" - предполагам от времето на Самуил. Познавам професори, писатели и ентусиазирани самоуки историци, които се занимават с тези хора. Нека! Ще имат принос към българското езикознание и фолклор; само да не стигат до „твърденията", че Адам и Ева са българи, че на разпятието Исус е призовал Баща си на старобългарски.

Научих че...по инициатива на Асоциацията на българските училища в чужбина Петя Цанева – председател на асоциация „Балкан" в Мадрид и инициатор на първите съботно-неделни училища в Испания, е носител на званието на ДАБЧ „Българка на годината – 2011". От много време се знаем с Петя и мога да твърдя: тя е от хората, които доказват мнението, че стратегията за българите в чужбина трябва да бъде насочена изключително към новата емиграция, към стотиците хиляди сънародници, които използваха отварянето на граничната врата в началото на 90-те години и напуснаха България предимно по икономически причини.

С тези хора все още може да се работи - доказателство е националната програма „Роден език и култура зад граница" на Министерството на образованието, младежта и науката, по която организаторите на съботно-неделните училища получават известна финансова помощ от България. И тук има елементарно използвачество, но то не засенчва главното: около 10% от българските родители в чужбина искат техните деца да познават родния език и литература, история и география. Може да се предположи, че е подобен процентът на личностите от последната емиграционна вълна, които реално планират завръщане в родината.

Трябва ли стратегията да си постави за цел да увеличи този процент? Днес, на фона на икономическата криза, нямам отговор на въпроса. Но за другата страна на монетата – лобиране в полза на България – съм категоричен: да, би следвало да се стимулират, включително и финансово, предприемачи, сдружения, утвърдили се в съответните страни творци.

Подобна стратегия разви Хърватска, чийто най-голям лобист за туризма е американският актьор Малкович. А преди това, още в началото на 90-те години, Вацлав Хавел „затвори" за три дни в един пражки дворец чехи от цял свят, които накрая му представиха идеите си за издигането на имиджа на Чехия. Държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт също се нае с лобиране в полза на страната, в която се беше родила.

Ако се приеме тази постановка, следва най-важното: да се чуе гласа на новата емиграция. Трябва да се промени изборното законодателство (по подобие на Румъния, например), за да могат българите от чужбина да изпращат свои представители в националния парламент. Партията „Другата България" ратува за това, но нейният проблем е, че единственият критерий „емигрант" куца, когато трябва да се избират политически опции. Ала създаването на изборни райони в чужбина е крещяща необходимост.

Времето тече. Ако това не стане в кратък срок, след някоя и друга година може би ще се гордеем с новия Джон Атанасоф (както се възторгваме от Дилма Русеф), но той няма да се казва Иван и ще се изразява на английски, испански, френски или немски.