Гринуичкият меридиан на президента на България

Известният български журналист Йосиф Давидов води седмична коментарна рубрика в Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) -

„Задочен коментар“

Научих, че... пред българи в Чикаго, президентът Росен Плевнелиев казал: „Аз отивам на запад от София, за разлика от други, които ходеха на изток".

Избраният от ГЕРБ държавен глава още не беше разопаковал куфарите си, когато неговият ментор Бойко Борисов (след посещения в последно време „на изток от София" – Катар и Грузия, например) разговаря по телефона с руския президент Владимир Путин.

В съобщението на пресслужбата на Кремъл се казва, че двамата са „изразили задоволство от интензивността на руско-българските контакти на всички равнища", разгледали са как върви реализацията на толкова важен за двете страни проект като изграждането на българския участък от газопровода „Южен поток" и „е била изразена готовност за укрепване на традиционно приятелските отношения между двете страни".

Пред български журналисти в Брюксел премиерът уточни: „При тази стагнация в Европа, нашето сирене няма да се продава във Франция, или нашите плодове и цветя - в Холандия, затова трябва да се обърнем към Изтока и там да развиваме пазарите си".

Изявленията на Борисов може да обезсърчат мандраджиите, чиято национална асоциация получи европейски пари (харчени от гръцка рекламна агенция) за позициониране на българското бяло сирене и кашкавал в Европа, по-специално в Германия и Испания, но в думите на премиера има голяма доза здрав разум: вместо да продаваш краставици на краставичаря, не е ли по-добре да отиваш на пазар, където стоката ти е позната, ценена и търсена – поне засега?

При очевидното разминаване с Бойко Борисов трудно е да се приемат насериозно думите на президента. Впрочем от информациите на български медии в САЩ също лъха скептицизъм в оценките за патетичните слова на Росен Плевнелиев пред български имигранти в Сиатъл и Чикаго.

Ако се гледа добронамерено, фразата за „западната посока" би се приела като повторение на част от стара предизборна реч; може да се подмине. Лошото е, че този вид подхвърляния поставят под съмнение всичко останало, което президентството декларира, че иска да направи.

Като се знае, че по оценки на Министерството на външните работи българските граждани, живеещи извън страната, надхвърлят 2 милиона души, че броят на родените в чужбина след 1989 г. българчета е най-малко 200 000, че по официални данни само нетните банкови преводи във валута от българите в чужбина са на стойност между 1 и 2 милиарда евро, които гарантират стабилността на валутния борд, очакваше се президентът да засегне темата за българската диаспора.

Росен Плевнелиев обеща, че ще се направят промени в Закона за българите, живеещи извън Република България (от април 2000 г.), „така че да имаме много по-работеща платформа, за да стигнем до всеки един от вас, да ви чуем, да ви разберем, а и вие да видите, че държавата работи по-ефективно".

„Искаме не просто само да променим един закон и да накараме институциите заедно да работят по-ефективно, но и да чуем всички вас – дали тези решения, които предлагаме, са добри за вас. Ще видите активна позиция, до ноември ще има и нова стратегия. Надявам се от следващата година да имаме работеща, обновена стратегия за българите в чужбина. Искаме да сме по-близо до вас, където и да сте", подчерта президентът.

(Същото каза във Варна и вицепрезидентът Маргарита Попова, като уточни, че настоящият закон не е добре работещ и след изготвяне на стратегията ще се мисли дали той да бъде изменен, или да се напише нов.)

Защо тези обещания не предизвикват възторжен отклик?

Причината е, че емигрантите са загубили доверие в държавата, която по конституция би следвало да е и тяхна. Въпросният закон, например, предвижда и сформирането на консултативни органи на българските общности в чужбина към дипломатическите представителства на страната; 12 години по-късно тези органи не съществуват. Това се казва в писмото, връчено в Чикаго от Временните обществени съвети на българите в чужбина.

Текстът слага пръст в раната: „Новоприетият Изборен кодекс лишава българските граждани в чужбина от възможността да избират народни представители в обособен избирателен район с преференциален вот, както сънародниците им в страната" – за разлика от страни като Франция, Германия, Италия, Испания, Унгария, Румъния, Хърватска, Сърбия, Mакедония...

Какво ще се промени на обещаната среща на представители на българите в чужбина през ноември в Брюксел, след като над 1 милион българи, имащи право на глас, не могат да избират свои представители в законодателния орган на страната?

Нищо съществено. Струва ми се, че бъдещето на младата българска диаспора е по-скоро „ирландско" (претопените в САЩ ирландски имигранти), отколкото „френско" или „испанско" (често гласовете на живеещите извън страната си граждани на тези държави решават изборни резултати).

За да не бъда голословен, ще се позова на едно съвсем скорошно представително проучване на десетте най-многобройни имигрантски общности в Мадридска автономна област (население 6,5 милиона, от които 1,2 милиона – чужденци). Процентът на безработните сред българите е много висок – 40,6 (при китайците – 5,7%) и въпреки това близо половината от тях (48,2%) казват, че се установяват завинаги в Испания, а само 21,8% биха се върнали в България „при определени условия" (останалите не отговарят на този въпрос).

Като се има предвид, че 80% от българите са дошли в Испания след 2000 г., не означава ли това едно изключително бързо скъсване с държавата? (За сравнение: близо 40% от румънците - най-многобройната общност в региона – имат намерение да се върнат в родината си).

Научих, че... при посещението на президента в централата на Гугъл няколкото десетки българи, работещи там, му разказали защо им харесва тази компания и какво не им допада в родината. С привичния си оптимизъм Росен Плевнелиев отвърнал, че България е „в добри ръце" и „върви по успешен път".

Не знам как са реагирали на тези думи нашите специалисти от Гугъл. Вероятно "без коментар". Което означава, че техният - и на стотици хиляди българи по света – път е пътят на John Vincent Atanasoff и на Dilma Vana Rousseff. Тяхната българска кръв е подобна на ирландската на Джон Кенеди, африканската на Барак Обама, арменската на Шарл Азнавур, италианската на Франк Синатра и т.н.

В това няма нищо страшно, стига да се споменава името на България чрез филизите на нейния ствол. Лошото е, че от думите на президента и на вицепрезидента не личи насоката, в която ще се разработва прословутата стратегия за българите в чужбина. За българите в чужбина и за сънародниците у нас е ясно е само, че географските и политическите посоки нямат място в нея. Колкото и да му се иска на Росен Плевнелиев, България не е разделният Гринуички меридиан, тъй като Италия, например, е на изток от него... А президентът пътува само на запад.