Мога да копам, мога и да не копам

Известният български журналист Йосиф Давидов води седмична коментарна рубрика в Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) -

„Задочен коментар“

Научих, че... за 62% от българите ситуацията в страната се влошава, за 29% няма особена промяна, а само 8% процента виждат подобрение. Данните са от проучване на агенция „Медиана“. И още: над 40% от анкетираните смятат, че правителството на ГЕРБ не е направило нищо за подобряване на положението, а повече от 24% са на мнение, че е станало дори по-лошо – общо 64 процента.

Първи извод: 58% от запитаните са разочаровани от управлението на ГЕРБ и само 22% имат доверие в партията на Бойко Борисов. При такива оценки гражданите в други европейски страни биха „наказали“ управляващата партия. Но не и у нас.

Втори извод: На въпроса „Страхувате ли се, че могат да ви тормозят (да си имате проблеми) заради вашите политически убеждения“ 25% от хората са отговорили положително. Страшно, нали?

Трети извод: Въпреки всичко близо половината от избирателите не желаят да сменят ГЕРБ.

Очевидно става дума за феномен или парадокс. Знам, че преди 140 години Ботев писа: „Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи“. Запознат съм и със социологическите изследвания на Иван Хаджийски за българската народопсихология през първата половина на миналия век („Бит и душевност на нашия народ“ например). Но не ми се ще да приема - по-скоро емоционално, отколкото рационално, – че манталитетът ни, независимо от високите комуникационни технологии и глобализацията, не се е променил от последната четвърт XIX досега.

Трябва да има някакви смислени обяснения. Едното е очевидно – засега хората не виждат алтернатива на ГЕРБ.

БСП, със своите вътрешно-лидерски предконгресни проблеми, с невъзможността да разбере, че днешната европейска социалдемокрация (независимо от победата на Франсоа Оланд) няма привлекателна идеология, тъй като идеята за социалната държава отдавна е обсебена от десните партии (включително на думи и от ГЕРБ въпреки Симеон Дянков), а нейното усъвършенстване изисква къртовски труд и дългосрочна програма, която не носи бързи електорални дивиденти – на френските социалисти им трябваха близо две десетилетия.

Сдружението на Кунева, което през септември ще се превърне в партия, засега също не е алтернатива с нейното „Да върнем България на гражданите“. На кои граждани? На тези, дето се вайкат, но не искат промяна, или на другите – които се страхуват от репресии, ако разкрият възгледите си? При това Кунева (не харесвала нито управляващите, нито опозицията) със своите политически пируети в София и Брюксел е чудесно мезе за нашенските политически ракиджии и техните информационни келнери.

За ловкия Доган няма смисъл да се говори. Той си е избрал ролята на жокер на която и да е власт и очевидно не иска да сменя реквизита.

Научих, че... агенция „Ройтерс“ е хванала много точно същността на обстановката: Бойко Борисов не прави нищо в най-бедната страна на ЕС, прилага принципа „Който не работи, не греши“ (не се хаби, както би казал шопът) и така поддържа сравнително постоянна квота на електорално доверие.

Другото обяснение, което прозира от невероятната констатация, че един от всеки четирима българи се страхува от репресии, ако изрази открито мнението си, е далеч по-тревожно. Изглежда, че хората се чувстват безсилни. Вероятно мислят, че не могат да променят нищо, тъй като какъвто и партиен етикет да си сложат политиците („От един дол дренки“), зад тях винаги стоят същите сили – със своите постоянни и бездънни икономически интереси.

Четох коментар на Мойсес Наим от Фондацията „Карнеги“, дългогодишен главен редактор на сп. Foreign Policy, чиито текстове се публикуват в САЩ, Европа, Латинска Америка - от New York Times, The Washington Post, Newsweek, TIME до Le Monde, Berliner Zeitung, El País.

Заглавието: „Мафиотски държави“. „В страни като България, Гвинея-Бисау, Черна гора, Мианмар, Украйна, Северна Корея, Афганистан или Венецуела националният интерес и интересите на организираната престъпност са непоправимо преплетени. В България например Атанас Атанасов, бивш депутат и бивш шеф на контраразузнаването, казва, че други държави имат мафия, а в България мафията има държава.“

Преди да се запозная с данните от проучването на „Медиана“, допусках, че Наим и доволно познатият у нас Атанасов преувеличават. Сега мисля, че няма дим без огън. Хората правилно са схванали „непоправимо преплетените“ интереси (Белене „Не“, Белене „Да“; обещаната - неизвестно как ще стане - газификация на селищата; поскъпването на електроенергията са малка част от брънките на тази верига) и отчаяно вдигат ръце. Отказват се от двете силни оръжия, с които разполага обществото във всяка демократична държава – гражданското неподчинение срещу антисоциалните мерки на властите и електоралния червен картон за управниците на национално, регионално или местно ниво (както стана миналата седмица във Франция, Гърция, Италия, Германия, Великобритания).

Питам се: дали българското небе не е покрито от черния облак на обществения песимизъм, който се изражда в масов цинизъм?

Знам, че има „призиви“ за промени, ала те приличат повече на детската игра от едно време на „партизани и фашисти“; извинявам се – на управляващи и опозиция. Пример. „Националната програма за реформи е програма на статуквото, застоя, рецесията в икономиката и гарантирана нищета за българите“, заяви депутатът от левицата Корнелия Нинова по време на разискванията в парламента за изпълнението на въпросната стратегия.

Председателят на бюджетната комисия в парламента Менда Стоянова от своя страна отговори, че „програмата включва конкретни мерки за растеж и заетост и се актуализира ежегодно, като запазва националните цели“. На някой да му е станало ясно какво върши правителството на ГЕРБ за „националните цели“ и какво предлага БСП, която беше на власт преди това? Отгоре на всичко заседанието, на което са били разменени тези реплики, е започнало по-късно, защото в залата е нямало достатъчно народни представители - липсвал кворум. Може ли да има по-голямо дебелоочие от люде, част от доходите на които са от пари на данъкоплатците? (За другата част говорят Наим и Атанасов.)

...Оказва се, че изводите от едно социологическо проучване имат ефекта на търкалящата се снежна топка – набъбва, докато се превърне в лавина. Кого ще помете лавината? Отговорите на „Медиана“ са объркани и противоречиви.

Приличат на стария виц за шопа, който можел да прави само две неща – да копа и да не копа. Единственото видно е, че хората в България не искат да мизерстват. Стои ли въпросът кой, как и кога ще промени положението? Впрочем не е ли по-добре да се извика Неволята от българската приказка, или да се припомни библейското „Помогни си сам, ако искаш Господ да те подкрепи“?