Сирийските бежанци в България не са сериозен проблем

Докато наши политици и общественици умуват на глас дали държавата ни би следвало да се ангажира пряко (или не) с „уникалната” криза в Сирия (определението е на българския еврокомисар Кристалина Георгиева), една кореспонденция на AFP от България обиколи световните медии – най-вече арабските. Репортажът е от открития на 15 март 2011 г. бежански лагер с капацитет за 1100 души в град Любимец, област Хасково, почти на границата с Турция.

Цитирани са думите на няколко сирийски бежанци, които са платили на турски водачи по 1000 – 1250 евро, за да ги прекарат нелегално през Странджа планина. Нещастниците крещели на журналистите: „Свобода”, „Помогнете ни да излезем”. Според свидетелствата на „наблъсканите като сардини” хора, както в Любимец, така и в другия лагер, намиращ се в софийското село Бусманци, е имало гладни стачки и масови протести, тъй като за разлика от международните стандарти в подобни места на територията на други страни, където на бежанците е разрешено да се излиза, тук те са „като в затвор”.

От прозореца на една от постройките 37-годишният Башар Селим извикал към журналистите: „Аз съм сириец, социолог. Вече 67 дни ме държат със семейството ми като затворник”. Джанда Хусеин от Дамаск съобщила, че 48 дни споделя една стая със седем други семейства. „Помогнете ни да излезем”, примолила се жената. ...

Според еврокомисаря по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакция при кризи Кристалина Георгиева от двата милиона бежанци, напуснали Сирия от началото на войната, само 45 000 са в Европа; половината от тях – в Германия и Швеция. Другите са в Турция, Ирак, Йордания, Ливан.

За сравнение: по официални данни през тази година в България са дошли 1670 сирийци, докато през същия период на 2012 г. са били 200 души. Георгиева припомня, че има европейски фондове, „насочени към защита на границите, към приемане на бежанци, за подпомагане доброволното връщане на бежанците в тяхната страна и за тяхната интеграция”.

Не е известно дали България е поискала средства от тези фондове. Предполага се, че притокът на сирийски бежанци ще се увеличи, но едва ли в драматични размери. Т.е., страната трябва да бъде готова да изпълни един от най-елементарните хуманитарни жестове на нормално и цивилизовано общество към страдащи човешки същества. За съжаление в българските форуми на електронните социални мрежи преобладава отрицателното отношение към тези хора.

Формално в срок от 3 до 12 месеца държавата би следвало да даде на дошлите – легално или нелегално - у нас сирийци статут на бежанци, да им разреши да се движат свободно из страната и да си търсят работа. От репортажа на AFP личи, че много от тях вече са напълно отчаяни от бюрокрацията и даже не попълват необходимите документи. Кога се загуби уж традиционното българско гостоприемство? Къде остана историческата човещина на българина, проявена и към арменските бежанци след турските кланета в началото на миналия век, и към сънародниците си евреи през годините на Втората световна война? ...

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. стотици българи пристигнаха с едномесечна туристическа виза в Испания (испанското посолство в София даваше сравнително лесно визи). Повечето бяха мъже и професионалисти – художници, музиканти, инженери, икономисти, архитекти, студенти. Имаше и цели семейства. След изтичането на визата те ставаха „нелегално пребиваващи в страната” и съответните органи имаха право да ги екстрадират.

Вместо да се опре на този закон, полицията ги пращаше при испанския Червен кръст и други – религиозни и светски – неправителствени организации. Червеният кръст им издаваше идентификационни картончета, в които се посочваше, че са бежанци, отпускаше им малка сума, предлагаше храна в социалните столови и ги насочваше към определени работни места, въпреки че на теория нямаха право да работят, тъй като бяха „нелегални”.

Инспекциите по труда си затваряха очите и много от тях години наред работеха „на черно”, докато си уредят разрешителните за пребиваване и работа. Днес повечето от онези първи „испански българи” са отлично интегрирани, уважавани и преуспяващи. …Вероятно не е пресилено предположението, че голямата част от сирийските бежанци у нас (успели да дойдат, прекосявайки Турция) имат сериозен интелектуален, а може би и материален потенциал.

България би спечелила от тях, ако властите им уредят час по-скоро положението, за да могат да се включат успешно в обществения живот. Евентуалното възражение, свързано с т. нар. „ефект на повикването” (да призоват свои близки и роднини също да се стекат към нашата страна), в този момент не е валидно. „Ефектът на повикването” действа само при положение, че дадената държава изживява икономически бум (какъвто имаше в Испания в края на 90-те години на миналия век и началото на това столетие).

Очевидно е, че днешна България не е в такова състояние. Накратко: тези изстрадали хора трябва да получат веднага реално съчувствие, институционна подкрепа и да излязат от описаното в репортажа на AFP положение на затворници. Човещината изисква това. У нас сирийските бежанци не са сериозен проблем. Не е без значение и какво се говори и пише за България по света.

Името ни не е от вчера и е недопустимо да се петни така лесно.