Збигнев Бжежински: Проблемът със Сирия е дестабилизацията на целия регион

Интервю на Збигнев Бжежински пред The National Interest

Збигнев Бжежински е роден във Варшава на 28 март 1928 г. в семейството на дипломат. Отрасва в Канада. Получава бакалавърска и магистърска степен от университета МакГил, а университетът Харвард го прави доктор по философските науки. Авторитетен геополитик. В периода 1977 – 1981 г. Бжежински е съветник по националната сигурност на американския президент Джими Картър. Един от стратезите на подпомагането на афганистанската опозиция срещу СССР, която отсетне ще се превърне в глобален проблем с разпространението на радикалния ислям и терористичните му проявления. Бжежински е автор на „Голямата шахматна дъска” и „Америка и кризата на глобалната сила”.

- Дали Обама не е въвлечен в сирийската криза, защото е прекалено слаб, за да се противопостави?

– Не мога да се ангажирам с психоанализа, нито с исторически ревизионизъм. Обама е поставен пред труден проблем, но има нещо неизказано в него. В края на 2011 г. в Сирия избухнаха бунтове, подстрекавани от две известни автокрации от Близкия изток: Катар и Саудитска Арабия. Тогава Обама изведнъж заяви, че Асад трябва да си отиде, без да има каквато и да било подготовка това да се случи. А през пролетта на 2012 г., изборна година за Америка, шефът на ЦРУ генерал Петреъс, ако се доверим на много интересната статия на „Ню Йорк Таймс” от 24 март тази година, предприема мащабно усилие в помощ на катарците и саудитците в опит да асоциира Турция към съвместни действия.

Беше ли това стратегическа позиция? Как тъй изведнъж решихме, че Сирия трябва да бъде дестабилизирана, а правителството й да бъде свалено? Някой обясни ли го на американците?

По-късно през 2012 г., след изборите, ходът на конфликта става неблагоприятен за бунтовниците. Става ясно, че не всички от тях са особено „демократични”. И започва преразглеждане на цялата ни политика. Струва ми се, че цялото ни поведение се нуждае от преразглеждане, за да постигнем по-дълбоко разбиране на целите си.

Исторически често сме подпомагали бунтовнически движения – в Никарагуа, Афганистан, Ангола. Какво лошо има в интервенция от хуманитарни подбуди?

– По принцип в мотива няма нищо лошо. Но аз съм на мнение, че действието трябва да се предхожда от анализ на риска. В Никарагуа рискът беше малък, предвид нашата доминация в региона на Централна Америка. В Афганистан знаехме, че Пакистан ще представлява проблем, но нямаше как да не действаме след 11-и септември.

Моят съвет към тогавашния министър на отбраната Доналд Ръмсфелд беше да изгоним талибаните и да се оттеглим. Проблемът в Сирия са възможните дестабилизиращи и заразителни за региона последствия. По-специално уязвимостта на Йордания, на Ливан, възможността Ирак да стане част от обширен конфликт между сунити и шиити и така да се стигне до мащабен сблъсък с Иран.

Този път залозите са по-големи и положението е далеч по-непредвидимо, а американската мощ не може да осигури ефикасно сдържане с въздействие върху Сирия.

- Мечтата на неоконсерваторите, когато влязоха в Ирак, бе това да предизвика ефект на доминото и режимите в Близкия изток да паднат един след друг. В случая не ставаме ли свидетели на злощастното сбъдване на замисъла?

– Абсолютно. Това, което не бива да забравяме, е, че днес регионалното положение е далеч по-нестабилно от времето, когато започна войната срещу Ирак. Вижданията на американските неоконсерватори са повлияни от схващанията на кръгове в израелската десница, които считат, че националният интерес на Израел е да бъде обграден от страни в нестабилно положение.

Аз съм на мнение, че в дългосрочен план това е пагубна формула за Израел, защото вторичният резултат от нея е елиминирането на американското влияние в региона, с което Израел ще се окаже оставен на самия себе си. Не мисля, че това е добре за Израел, нито за нас.

Считате ли, че все още е възможно Америка да привлече Китай, Русия и други страни за участие в международна конференция, която да потърси начин да сложи край на войната?

- Считам, че ако се опитваме да решим въпроса само с Русия, което няма как да не правим, защото тя е отчасти въвлечена, или пък пробваме да го направим с някогашните колониални сили, Франция и Великобритания, които са ненавиждани в региона, шансовете ни за успех ще са по-малки, отколкото ако привлечем страни като Китай, Индия и Япония, които имат интерес от стабилност в Близкия изток.

Тези участници биха могли заедно да постигнат онова, което с други думи отстоявам от година: да се проведат международно спонсорирани избори в Сирия, в които може да се кандидатира всеки, което ще спаси лицето на Асад, но с договорката той да довърши мандата си, без да се кандидатира отново. Опасявам се обаче, че се ориентираме към неефективна американска интервенция, което е особено лош вариант.

Има обстоятелства, при които интервенцията не е най-добрият, но не е и най-лошият от вариантите. В най-добрия случай ние ще подпомогнем най-неефективната част от противниците на Асад. Което ще подрони авторитета ни. В най-лошия случай интервенцията ни ще подпомогне победата на групи, които са много по-враждебни спрямо нас, отколкото самият Асад някога е бил.

Така и недоумявам как решихме през 2011 или 2012 (не щеш ли предизборна година), че Асад трябва да си отиде? … Иран е следващата стъпка. Възможно е той да разполага с известни ядрени възможности.

Да предположим, че Израел ги унищожи. Но какво става с Пакистан и останалите? Мисълта, че силна и сплотена държава от едва шест милиона жители може да поддържа реда в обширен регион е разюздана мечта.