Емил Коралов, организатор на DiVino.Taste: Българското вино да разчита на модерността, не на традицията

Интервю с Емил Коралов, мениджър на Gourmet Publishing, във връзка с организирания от него форум за българско вино DiVino.Taste.

Откъде дойде идеята и инициативата за форума за българско вино Дивино.тейст?

Това е стара идея, която по много причини досега не бях осъществил. Тя дойде най-вече затова, че в България няма точно такъв тип събитие, свързано с виното.

Форматът не е наша идея, взаимстван е от много други подобни форуми. DiVino.Taste основно е ориентирано към крайния клиент и моето мнение е, че този формат има място в календара, защото целевата аудитория е различна от изложенията с чисто бизнес насоченост като „Винария“.

Какви са целите, които си поставяте с този форум, и очакваните резултати?

Целите са ни много. Най-важната ни цел е да съберем на едно място цвета на българското вино, да покажем на винолюбителите – и на начинаещите, и на утвърдените ценители, модерното лице на българското вино.

Искаме в обстановката във Военния клуб с нейната респектираща атмосфера да дадем едно по-различно усещане за виното – не  само  като за напитка, а и като средство за социализация и обогатяване на общуването.

С много малки изключения участват най-добрите български производители. Имаме амбициозни очаквания към  броя на хората, които ще дойдат, като все пак говорим за специфичен продукт и платен вход.

Майсторските класове са с ограничени места, повечето вероятно ще са абсолютно пълни. Всеки, който обича виното, иска да се запознае с хората, които стоят зад вината, и иска заедно с тях да дегустира и да дискутира това, което те са направили, може да дойде на DiVino.Taste.

Как трябва да се промотира и рекламира българското вино по света?

Това е въпрос, на който трудно може да се отговори в интервю. Това е въпрос на стратегия, обмислени действия и дългосрочни планове.

Аз лично, ако трябва да направя стратегията, бих заложил много повече на модерността, отколкото на традицията. Това, че имаме някакви сериозни традиции във винарството, е един голям мит.

А това, че в момента правим страхотни вина, е нещо, което можем да докажем, като сложим на масата българско вино до чуждо. Това трябва да се използва, а не да се опитваме да обясняваме на хората в чужбина как траките били правили вино.

Това никой не го интересува, хората искат хубави вина, добро съотношение цена / качество. Винените маниаци, които не са толкова много, но пък са хората, които формират мнение, искат да откриват нови неща. Българското вино трябва да бъде открито от тях!

Според мен стратегията е и в тази посока – правилните хора да харесат българското вино и да му станат посланици.

Дивино.Тейст предвижда и голям брой обучителни сесии. Как са структурирани те? Каква е целта им?

Колкото повече хората знаят за виното, толкова по-добре е за бизнеса. Нашата цел е хората да са  по-образовани по отношение на виното, защото така ще станат още по-взискателни. А като са по-взискателни, винарите ще се стараят повече, за да ги спечелят.

Иначе лекциите са ни два типа – майсторски класове, където фокусът е самото вино. Всеки майсторски клас е свързан с дегустация на определени вина. Другите лекции са теоретични и са бизнес насочени – маркетинг на виното, правни аспекти, винено образование и т.н.

По последни данни вътрешният пазар расте по-силно от износа на българско вино; в същото време обаче той е доста ограничен. Да разбираме ли, че износът е това, на което акцентирате? Какъв потенциал крие той? Какви са неизползваните ресурси на българските вина?

В момента и износът расте, а и вътрешното потребление също. Ръстът обаче е минимален, а като се има предвид стартовата позиция, това не е кой знае какво.

Износът, разбира се, крие в пъти по-голям потенциал, но инвестициите във външните пазари са в пъти по-големи. За мен най-големият неизползван ресурс е това, че българските вина не налагат собствената си физиономия или, иначе казано, няма наложена дефиниция за български тероар или тероари, защото той няма как да е само един. Това става с налагане на места или местни сортове, много често и с двете.

За съжаление обаче ние трудно можем да наложим местните сортове заради липсата им на сериозен потенциал. Имаме няколко типични сорта – мавруд, широка мелнишка лоза, рубин, които обаче като сортове трудно могат да станат флагман на виното ни.

Моето мнение е, че трябва да залагаме на популяризирането на области,  а с местните сортове да подсилват усещането за произход.

На международния пазар българското вино попада най-често в ниския и евентуално в средния ценови сегмент. Какви са предимствата и недостатъците на това положение? Освен ниските цени какви други конкурентни предимства би могло да развие българското винопроизводство?

Аз лично не виждам нито едно предимство, а недостатъците са огромен брой. Ниската цена само на пръв поглед е конкурентно предимство.

По-ниска цена е предимство, когато се чудиш дали да изпиеш българско вино за 10 евро срещу чилийско за 12. Но няма никакво значение, ако си на най-долния рафт. Там борбата е на друго ниво, таргетът е друг и започва да става дума за чист бизнес, не толкова за вино, което е много повече от нискоалкохолна течност в стъклена бутилка.

Аз винаги реторично се питам: кое е по-добре – да продадеш 1 000 000 бутилки за по 2 евро и да спечелиш по 5-6 цента от бутилка или да пласираш 100 000 за  10 евро и да спечелиш по 1 евро.  Всеки иска да пие по-добри вина за по-малко пари, но когато слезем много ниско нещата се размиват.

Имате ли наблюдения върху развитието на т.нар. винен туризъм в България – потенциал, възможности, брой привлечени туристи до момента?

Наблюденията ми са, че има плахи опити, но като цяло не е това, което би могло да бъде.

За да дойдат истински „винени“ туристи, трябва да им се предложи адекватна услуга. Организираните от „Слънчев бряг“ туристи не са „винени“. За тях това е екзотика и нищо повече.

Истинските любители на виното обичат да откриват места. Те като цяло са любопитни и авантюристично настроени и колкото и да им е хубаво да обикалят шатата около Бордо, в един момент ще искат да разнообразят пътуванията си. Те са готови да плащат, и то много, но искат и да получават още повече.

Не може да се посрещат туристи в избите с пластмасови чаши, а дегустационните зали да са набързо преоборудвани заседателни зали.

България може да има някакви, макар и не кой знае какви традиции във винопроизводството, може да сме прочути с гостоприемството си, но то не е достатъчно и няма нищо общо с  посрещането и обгрижването на туристите от по-висока класа, каквито са винените.

За щастие вече има няколко модерни изби, със съвременна архитектура, с любезени и усмихнати домакини, които са обучени така, че когато   си тръгнеш,   имаш усещането, че си бил в най-страхотната изба в света. Да, може да си помислите, че сте в Чили или в Напа!

Пътищата за привличане на винени ценители са два – или шата, или впечатляващ съвременен дизайн. Първото сме го пропуснали.

Другият проблем за винения туризъм, който е обективен, е, че българските изби са много разпръснати, а това не е предпоставка да се правят винени маршрути.

В който и да е известен винарски район в света има струпване на много изби в радиус от 20-25 км.  Напоследък у нас районът на Сакар се оформя подобно. Стига да има желание и общи усилия, това няма да е непреодолим проблем.

От какво има нужда виненият сектор в България като държавна политика – от винопроизводството и винения туризъм до рекламата и имиджа на страната?

Това, от което се нуждае секторът най-много, е дългосрочна стратегия за развитието на българското вино, съгласувана и подкрепена мощно от държавата.

Като казвам дългосрочна, имам предвид 20 -25 години. Иначе оставаме на долните рафтове. Има нужда и от много пари. Разбира се,  пари биха се намерили, стига да е ясно предварително, че ще бъдат изхарчени както трябва.