Иван Кръстев: Украинският конфликт може да се пренесе на Балканите

Последният месец отбеляза нов ръст на международното напрежение с две централни оси: Запад-Ислям и Запад-Русия. Високопоставените западни визити в София показват, че на България се гледа като на ключов аванпост в конфронтацията със Североизтока и/или Югоизтока. Това се казва в анализа за политическия януари на института „Иван Хаджийски“.

Борбата с Ислямска държава продължава главно спорадично и явно не е геополитически приоритет. Смята се, че „халифатът” продължава да получава доходи от 2,5 милиона долара дневно от продажбата на петрол – на черно. На състоялото се съвещание на коалицията срещу „Ислямска държава“ не бяха взети стратегически решения и не бяха поканени за участие Иран и Русия, които са важни регионални фактори. По всичко изглежда, че изказването на президента Обама за трите опасности – ебола, агресивната политика на Русия и Ислямска държава, не е просто изброяване, а е и степенуване. Епидемията на ебола беше овладяна. Сега идва ред на Русия.

Тревога предизвиква стратегията, формулирана недвусмислено от президента Обама: да се усилва натискът срещу Русия „с всички възможни средства”, с уговорката, че „война между Русия и САЩ не би била мъдро решение за целия свят” (пределно важна уговорка). Предстои да се види дали и до каква степен Путин е надценил потенциала на Русия, или пък Обама е прекалил с американския „триумфализъм” в своите изказвания напоследък.

Не трябва да се учудваме, че възможността за мащабна война се увеличава. САЩ прехвърлиха в Европа стратегически ядрени бомбардировачи. Американски офицери започнаха да подготвят полски пилоти за използване на ядрено оръжие. Русия проведе учения по отразяването на ядрен удар. Михаил Горбачов, който през ноември се беше изказал резервирано за наличието на нова студена война, сега предупреди за опасността да се стигне до гореща война.

Геополитическата криза се движи към пикова точка. От нея следва да се види рационалният изход или да се потъне в геополитически хаос. Най-общата формулировка на оптималния изход от украинската криза е добре известна: прекратяване на военните действия, деескалация на конфликта и консенсусно мирно решение. Първата предпоставка за такъв процес е САЩ да приемат констатацията на своя най-авторитетен политолог – Збигнев Бжежински: „В резултат на глобалното преразпределение на силите САЩ престанаха да бъдат хегемон. Те трябва да признаят, че светът е станал много по-сложен”.

Вътрешният въпрос на Украйна може да се реши по пътя на федерализация де факто при използването на подходяща терминология. Фактически това направление беше очертано в Минските споразумения. Интересът на Путин не е Донбас да бъде откъснат, а точно обратното: да остане в границите на Украйна като гарант срещу нейното превръщане в стратегически противник.

До мащабна война не би могло да се стигне при противодействие на Европа. В този смисъл, макар и главните геополитически играчи да са Вашингтон и Москва, топката е в Брюксел (Берлин, Париж, Лондон, Рим). Въпреки предложението на Германия към Путин за „единна икономическа зона от Лисабон до Владивосток“, засега стратегическа перспектива за изход от ескалацията на „новата студена война“ не се вижда.

Това е само един от многобройните проблеми пред Европа, които се задълбочиха в последния месец. Мащабната програма на Европейската централна банка придава по-реални измерения на плана за активизация и развитие на европейската икономика, огласен от Жан-Клод Юнкер. Въпреки това Европа е поставена на сериозни изпитания. Освен украинската криза, текат и ред вътрешни тревожни процеси – след нападението в Париж и изборите в Гърция. Усилват се прогнозите за лява южноевропейска вълна срещу неолибералната политика. В другия, десния лагер, британските и френските националисти разширяват подкрепата си, а митингите на Пегида в Германия аргументират страховете за националистически подем в най-добре имунизираната срещу национализъм европейска държава.

Реакцията на Париж след атентата срещу „Шарли Ебдо“ беше емоционално обяснима. Но едва ли може да се очаква, че отъждествяването на свободата на словото с правото да се отпечатват карикатури на пророка ще допринесе за нормализацията на отношенията с ислямския свят.

За България и нашия регион събитията около Украйна създават качествено нова ситуация. Бунтът на бесарабските българи срещу новата мобилизация в Украйна и причисляването на България към „фронтовите държави” (с команден център на НАТО и по-нататъшно разполагане на сили за бързо реагиране) са най-осезаемите факти, които показват, че въвличането в кризата не е просто въпрос за редовното снабдяване с газ.

Предупрежденията на политолога Иван Кръстев, че украинският конфликт може да се пренесе на Балканите като начин Русия да предприеме своеобразно „контранастъпление“, имат смисъл не толкова на прогноза, колкото на оправдание за ускорена „натовизация”. На дневен ред е и икономическо измерение.

Санкциите срещу Москва и ниските цени на петрола вече се отразяват пряко и върху българския бюджет, основно поради намалена събираемост на акцизи и ДДС. С влошаването на отношенията Русия-Запад обаче расте и значението на политическата стабилност в страни като България - властта се ползва със западна подкрепа („отвън“). А през януари се усети и консолидация на управленската формула („отвътре“) – намаляха противоречията между партньорите, беше създаден Съвет за развитие, беше приета програма и т.н.

Политическата стабилност се подкрепя и от общественото мнение в страната. Тя се благоприятства и от възможността за „тематични коалиции“ (ГЕРБ вече заявиха, че разчитат на подкрепата на БСП и ДПС по ключови национални приоритети).

Стабилизацията на властта („горе“) съжителства с изостряне на бизнес и медийни напрежения („отдолу“). Под повърхността в лагера на властта е налице икономическо „ритане по кокалчетата“, с действията на едни или други бизнес или медийни субекти. То се проявява от избора на Лозан Панов до скандалите с КФН.

В този контекст се вписва дори и обтягането на отношенията между Борисов и президента Плевнелиев. Независимо от „шеговитите“ обрати в посланията си, премиерът направи индиректен намек, че не би подкрепил Плевнелиев за втори мандат. Освен всичко друго, Борисов разчита на медийна, а защо не и на бизнес-подкрепа от страна на структури, които почти открито воюват срещу президента и кръга „Капитал“. Засега се откроява стремежът на премиера Борисов да тушира и да не насърчава конфликти, защото съвсем скорошната историческа практика показва как откритата бизнес-война може да събаря правителства.

На пръв поглед изглежда парадоксално, че през месеца на стабилизация на преден план излязоха толкова много реформаторски проекти в различни области. Казусът БДЖ обаче показа, че ще се търси по-скоро стабилност, а не реформи.

Допълнителен фактор в това отношение са местните избори, които имат огромен залог за всички и ще бъдат изпитание за единството на управляващите.

Международната обстановка дава нов шанс на националистическия лагер. Допълнително се задълбочават проблемите в левия спектър. Усложнява се играта на ДПС между властта и изолацията.

Вляво: протегната ръка – за солидарност или за „издърпване”? Ходът на Първанов с предложението за общи леви кандидатури е класическа стъпка за изземване на инициативата - не голямата, а малката партия диктува дневния ред вляво, и не голямата, а малката е видимо конструктивна и готова до подаде ръка. Обратно, БСП е поставена в положение да избира между ролята на донор на отцепниците от АБВ или, в обратния случай, на самоизолирала се формация, която не желае добро изборно представяне.

Отново в БСП „петата колона” се оживи и започнаха дебати за/против Първанов, допълнително ерозиращи единството на партията. Медиите създават впечатлението, че Миков се намира под обсада, притиснат от две страни – от Първанов, откровено претендиращ за „естествен” лидер на лявото в условията на криза, и от Станишев, подозиран за скрито намерение да си върне загубените позиции.

На този труден терен БСП постепенно влиза в опозиционната си роля. Заедно с това обаче разноговоренето на БСП в медиите продължава да обърква публиката и да размива яснотата на червените послания. На този фон януари показа стъпка към алтернативен нов двуполюсен модел - ГЕРБ – ДПС. Двете партии противостоят, а другите придобиват периферно значение.

Националистическата ниша се удвоява? В изявленията си след Париж Патриотичният фронт говори за „европейската традиция“, заявявайки, че под заплаха са европейските ценности. Така ПФ се противопоставя на мантрата на ДПС, че заради тяхното присъствие в управлението мнозинството е „антиевропейско“. ПФ получава шанс за своеобразното вливане на радикалните послания в основния поток („мейнстриймизиране”).

„Атака“ върви в обратна посока – не центростремително, а центробежно. Добива благодатна хранителна среда в противопоставянето на Запада с Русия, заедно с победата на „Сириза“ в Гърция.