Институт „Иван Хаджийски“: Анализ на политическия юли

Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Кънчо Стойчев, Андрей Бунджулов, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.

Политическият юли излезе вън от рамките на календарния месец и завърши с „ваканцуването” на парламента. Анализът обхваща събитията от 1 юли до 4 август.

Основни събития

Хърватия стана 28-ата държава - член на ЕС. Литва пое ротационното председателство на Съюза. Сред приоритетите през следващите 6 месеца са напредък по банковия съюз, финансова стабилност на еврозоната, икономически растеж и нови работни места.

ЕС постави „военното крило на „Хизбула”” в списъка на терористичните организации. „Партията на Аллах” отрече да има военно крило, отделно от организацията. България потвърди информациите за причастност на „Хизбула” в бургаския атентат. Направени са нови разкрития за двама съучастници.

Приключи първата сесия на 42-ото НС. Парламентът прие актуализация на Бюджет 2013. Предвижда се нов заем от 1 млрд. лв. и увеличаване на дефицита до 2% от БВП. Мотивът са „дупките”, оставени в наследство от ГЕРБ, и взетият февруарски заем. Десният Реформаторски блок призова президента да наложи вето.

Продължават всекидневните протести срещу правителството на Пламен Орешарски. Ескалацията на напрежението доведе до сблъсъци между полиция и граждани на 23 юли при блокиране на депутати и министри в сградата на Народното събрание в продължение на 10 часа. Експремиерът Борисов поиска от президента да се свика КСНС още същата нощ, докато трае обсадата. Полицията бе обвинена в прекомерна употреба на сила. ГЕРБ, десницата и синдикатите призоваха за оставка на кабинета.

През целия месец текат и контрапротести в защита на кабинета Орешарски. В ход са две подписки – „за” кабинета и „срещу” президента. Междувременно гражданска инициатива „За нов обществен договор” внесе в Министерския съвет 327 хил. подписа с това искане и настояха премиерът да инициира национална кръгла маса.

Правителството разработи управленска програма до 2017 г., която включва основно мерки в социалната сфера, насърчаване на малкия и средния бизнес. НС на БСП, ПГ и местни дейци на ДПС одобриха програмата.

В общо писмо френският и германският посланик разкритикуваха олигархичния модел в България и настояха институциите да работят. Заместник-председателят на ЕК Вивиан Рединг посети София и обяви, че в страната „има нужда от промяна”.

ГЕРБ прекрати бойкота на НС и се завърна в пленарната зала.

Разследване срещу председателя на Комисията за конфликт на интереси Филип Златанов извади на показ негов тефтер с указания за действие и информиране на (предполага се) висши представители на ГЕРБ. Искра Фидосова подаде оставка от Изпълнителната комисия на ГЕРБ и като депутат в парламента.

В серия от обръщения и интервюта за чужди издания президентът Плевнелиев заяви, че изборите са демократичен изход от ситуацията, която е „извънредна”, нарече „скандално” назначаването на съветник в МС, рязко оспори новия курс в Министерството на отбраната, омаловажи разкритията в Комисията за конфликт на интереси и заподозря „руската мафия” зад идеята за продажба на фонд „Доверие”.

В Европейския парламент се проведе дебат по ситуацията в България при нисък интерес и участие предимно на българските евродепутати.

Бойко Борисов заяви, че ГЕРБ е „неговата партия” и че е готов да разговаря с управляващи и десница по приоритетите на нацията. Изказа се за предсрочни избори през май 2014. Предложи съвместно управление на десницата. Призова за масови протести през есента.

Конституционният съд отхвърли жалбата на ГЕРБ за касиране на изборите.

От компетенциите на Комисията за борба с корупцията (председател Волен Сидеров) беше извадена парламентарната етика.

ДСБ, „България на гражданите”, НПСД на Касим Дал, „Синьо единство” и „Зелените” излязоха с „начала” и „точки” за изграждане на Реформаторски блок, дистанциран и от БСП, и от ГЕРБ. За нов лидер на СДС бе избран Божидар Лукарски, който поиска присъединяване към Блока.

Владимир Писанчев бе избран за ръководител на ДАНС. Румяна Тодорова оглави НЗОК, Иво Атанасов (БСП) влезе в СЕМ, Вяра Анкова бе преизбрана за генерален директор на БНТ.

Среща в Кюстендил между премиерите на България и Македония Орешарски и Груевски даде зелена светлина на стопляне на отношенията. ГЕРБ обяви, че това е промяна в курса, която вреди на националните интереси.

Алексей Милер, ръководител на „Газпром”, посети София за преговори по изграждането на „Южен поток”. Русия ще инвестира 3.1 млрд долара. България може да получи кредит от 1.55 млрд долара, който ще се изплаща от транзитните такси.

Социологическите проучвания не регистрират съществена промяна в политическите нагласи на фона на последните избори. Единственото ново е първоначалният (умерен) кредит на доверие, който получава Реформаторският блок. Единствената интрига е дали ГЕРБ или БСП държи първото място в класацията.

Окончателно бе завършена АМ „Тракия”.

Значение

Юни маркира две крайни стратегии, между които не е възможен диалог – избори веднага (протестиращите) и пълен мандат (БСП). Юли втвърди позициите на двете страни. Новото е в ръста на обществената конфронтация.

Налице е определена институционална дестабилизация: оспорва се от експерти, политици и протестиращи легитимността на правителството, въпреки решението на КС; непреставащ уличен натиск; бойкот на парламента от най-голямата политическа сила през по-голямата част от месеца; усилващо се недоверие между президентството и изпълнителната власт.

Линията на институционална стабилизация не включва диалог на политическите сили и се съсредоточава върху разработване и изпълнение на правителствена програма, която акцентира върху социални мерки и подобряване на бизнес средата. Пресечна точка на двете линии – „про” и „контра”, става актуализацията на бюджета.

Ескалацията на напрежението доведе до сблъсъка на 23/24-ти юли, непосредствено след решението на ГЕРБ да се върне в парламента. Задържането на депутати и министри в сградата на парламента, при неуспешен опит на полицията да ги освободи, заедно с апел на опозиционния политически лидер още същата нощ да се свика от президента КСНС, създадоха атмосфера на извънредни обстоятелства, в която може да се иска и незабавна политическа промяна.

Битката за общественото мнение прерасна във война на интерпретации. В едната версия за събитията от 23/24 юли протестът е загубил мирния характер и е показал „грозното си лице”, в другата - провокациите на властта са окървавили мирно протестиращите граждани. Значение ще получи бъдещото разследване по информацията, че протестът е бил насочван от „къртица” в МВР.

Дистанцията между столицата и провинцията – за разлика от 1997 г., е фрапираща и двустранно се подсилва. Властта се опитва да „разделя и владее”, протестиращите – да се представят за изразители на целия народ, без да проявяват интерес към други мнения. В организационен план доминира правителството, в имиджов – протестиращите.

След неуспешния пик на протеста – обсадата на парламента, и актуализацията на бюджета политическото съотношение на силите се променя в полза на правителството. Оттук обаче не следва, че протестният потенциал е изчерпан и дестабилизацията е преодоляна.

Нуждата от диалог расте успоредно с все по-трудните условия за провеждането му. Президентът не положи усилия да бъде посредник и практически зае едната страна. Медии и анализатори задълбочиха говоренето за „две Българии”, разминаващи се в почти всичко.

Пролича, че напускането на парламента е погрешен тактически ход на ГЕРБ, разчетен на бърза смяна на властта. Политическата изолация на партията се усили и задълбочи вътрешните центробежни процеси. Лидерът Борисов заговори за политическа „мъдрост” и предложи компромисен вариант: предсрочни избори през май 2014 г. – нещо, за което пледираха някои дейци на БСП.

Протестите и постоянната антикомунистическа и русофобска реторика консолидират БСП и намаляват разногласията в партията.

Вакуумът вдясно генерира различни политически проекти и идеи за проекти (Раева, Безуханова, М. Найденов и др.). Определени шансове има Реформаторският блок. Недоизяснената му политическа физиономия (вкл. отношенията със СДС и дистанцията от ГЕРБ) на свой ред поражда риск от бъдещи трудности.

Липсата на политическа (а не просто на морална) алтернатива се чувства в стабилизацията на партийните пристрастия. Отсъстват бързи и лесни решения, които да бъдат подкрепени от отчетливо мнозинство. Липсват и ясно очертани алтернативи на политическото статукво. Същевременно протестният потенциал, макар и като участие в национален мащаб да не е значим, като нагласи и настроения за промяна е доминиращ.

Положителната крачка в отношенията с Македония дава шансове на правителството да използва и външнополитически ресурс за утвърждаването си. 
Проблемните възли

Култура на протеста. През юни бяха опровергани надеждите на протестиращите, че „с един удар” ще поставят властта на колене. През юли продължилите с различен мащаб, но с нестихнала енергия протести опровергаха някои прибързани заключения на управляващите, че „чудото” пак ще е „за три дни”. Може да се каже, че България съвсем ясно се вписа в общоевропейската и глобална тенденция не просто на недоволство от системата, а на постоянно съжителство на протест и власт. Това неизбежно променя и политическия климат, и средата на публична комуникация, и начина на обществено присъствие на различните гледни точки в българското общество. Също както във Франция, във Великобритания, в Италия, в Гърция, в Бразилия, в Турция, да не говорим за Испания и Гърция, така и българските власти ще бъдат принудени да се съобразяват с постоянен натиск „отдолу” при вземането на своите решения и да се простят с разбирането, че политическа санкция се дава само на избори. Новата крачка към хоризонтиране на властовите отношения има и друга страна: повишена резистентност на институциите, гъвкава устойчивост и „емкост” за инициативата „отдолу”.

„Националният паралел” 1997 - 2013, налаган в съзнанието от различни лозунги и коментари, всъщност откроява разликата между преходни и следпреходни протести. По време на прехода протестите бяха взривни, барикадни, конкретно-политически – с известни лидери, партийно знаме и ясна задача, свързана със смяна на управляващите. Сега се отличават с продължителност, системност, липса на партийно знаме, широк спектър от искания, артистичност и разнообразие в изявите. През 1997 протестите протичат в условия на все още доминираща държавна собственост, позволяваща масово съвместно действие на синдикати и граждани за блокиране на „собственика”, т.е. на държавната власт. През 2013 при преобладаваща частна собственост всеобхватни действия рискуват да блокират не само властта, но и частния бизнес. Ефектите се изместват. През 1997 правителството допусна да се разрушава всекидневието на хората (като провокира и не овладя, практически насърчи хиперинфлацията и стоковия дефицит). През 2013 всекидневието се нарушава от протестиращите (с блокирането на транспортни артерии).

„Глобалният паралел” може да се направи с движението “Occupy” и испанските „Indignados”, които се отличават с липса на партийна шапка, продължителност (измервана не с дни, а с месеци и години), искания за смяна на системата, принципно отхвърляне на политическата корупция и на корпоративното влияние върху политиката. Българският февруари стои близо до характеристиките на “Occupy”. Протестите в България се провеждаха не само пред държавни и общински институции, но и пред централите на големи корпорации и енергоразпределителни дружества. Насочеността в крайна сметка е същата – против настъплението на корпорациите и политиката на “austerity”, на неолиберално стягане на коланите, против политическата система, която прави възможно да се ощетяват 99% за сметка на 1%.

Летният протест е от трети, смесен тип: иска се смяна на системата, но и непосредствен политически резултат – нови избори. Това му придава и сила, и слабост. Ясната, фиксирана политическа цел е мобилизираща. Издигането на конкретно-политическото до системно-определящо и ценностно значимо е вдъхновяващо. Но и амбивалентно. За много хора е обратното – неубедително quid pro quo, не безкористно ценностно извисяване, а изкористено политическо свеждане. Протестът е против „мафията” и „олигархията”, но с изключение на Делян Пеевски не се назовава нито един „олигарх”. Пропускът е твърде голям, за да бъде случаен.

Дилемата в „олигархичния” казус може да бъде подходящо илюстрирана с две изявления на добре познати едри бизнесмени: „Това мнозинство няма сили да установи върховенство на закона, защото те показаха, че отзад има едно грозно нещо, което им пречи да са прозрачни, да работят в интерес на гражданите.” (Иво Прокопиев, 17 юли); и  „Засега не мога да кажа, че екипът на г-н Орешарски работи в полза на определени кръгове.” (Цветан Василев, 3 август).

Резервоарът на недоволство от системата, трупано с години, е пълен догоре. Протестът израства върху преоценката на прехода, но я насочва само в една посока. В това се съдържа рискът от заместване – не смяна на системата, а подмяна на нейни носители. Характерен „детайл”: няма нито един лозунг срещу Костов, без чиято приватизация настоящата система нямаше да бъде възможна.

Изправяме се пред неочакван въпрос. Какъв е смисълът на протеста: нова крачка след прехода или връщане към неговото начало? Отговор следва да се потърси най-напред сред хората на улицата.

Протестиращите в профил и анфас. Популярни станаха някои обобщения. Ако използваме аналогия с Френската революция, през февруари на „Орлов мост” са били “sans-cullots” („безгащниците”), а през юни на пл. „Независимост” – “cullots-doree” („златните гащи”). Макар и да има определено основание, подобно противопоставяне игнорира многообразието на участниците в летните протести. Между тях са недоволни (от разочаровани до отвратени) от сегашната политическа и икономическа система; хора, които се чувстват политически непредставени, особено привърженици и активисти на старата десница, търсещи реванш за поражението от 12 май; симпатизанти на бившите управляващи от ГЕРБ, обнадеждени от възможността рулетката да се завърти отново в тяхна полза; анархисти и левичари, оспорващи левия характер на БСП и ролята й както в прехода като цяло, така и в днешния кабинет в частност; немалко купонджии и любители на масовката, на възможността да се видиш с приятели в топло и приятно време; провокатори, внедрени от различни партии; хора с отклоняващо се поведение, готови на вандалски действия… Първоначалният медиен импулс опакова тази пъстра тълпа като „златна младеж”, като „богати и красиви”, и те бяха склонни да възприемат себе си като своего рода „елит” – показателен е лозунгът „Не сте толкова интелигентни, за да ни управлявате!”. Впоследствие рискът от елитарно самозатваряне на протеста породи желанието да се акцентира именно на хетерогенността на хората, обединени само от едно: морално възмущение спрямо случващото се в България.

Разнородността на протеста сама по себе си не е достатъчна, за да обясни две  явни тенденции: (1) отказ да се конкретизират искания отвъд оставката на кабинета, и (2) нарастващата непримирима радикалност. Редица анализатори поощряват „анонимността” на протеста, предупреждават, че всяко излъчване на лидери и определяне на приоритети ще го направи лесна плячка на управляващите, които ще „купят” лидерите и разделят хората по тези приоритети. От друга страна, в демокрацията начинът да покажеш алтернатива е чрез политическо включване. Ако протестът не породи платформа, зад която да застане, или не се ориентира към нова или налична такава, в някакъв момент ще бъде употребен от други сили, които ще се самообявят за негови говорители. Ако приемем, че каузите на протеста са две – сваляне на правителството и отстраняване на олигархичната зависимост, – те започват да си противостоят една на друга. Без да се идентифицира корпоративното влияние, без да бъде обуздан безмерният лобизъм и без да се търси политическа база, която гарантира ограничаване на олигархичната зависимост, свалянето на кабинета и предсрочните избори по никакъв начин не биха променили „модела”. Ако протестиращите не отправят апела си към политиците – „отстранете олигарсите”, което значи диалог с партиите или създаване на партии, то апелът им фактически вече е към олигарсите: „сменете си политиците и поставете начело други”.

Юнският политически акцент се преплита с февруарската антисистемна линия и в хода на развитието на протеста все повече изпъква като доминиращ.

Динамика на протеста. В отношението си към протестиращите управляващото мнозинство мина през различни етапи: първоначално стъписване и мълниеносно оттегляне на решения, предизвикващи негодуванието на хората, последвани от нападки и обвинения в задкулисие и дирижиране на протестите от страна на политически сили (и най-вече ГЕРБ), за да бъдат надградени в една високомерна нагласа, неглижираща хората по софийските улици и изтъкваща постоянно тяхната малобройност на фона на: целия български народ, избирателите на БСП и ДПС, подписващите се в подкрепа на кабинета „Орешарски”, събралите се на традиционния събор на Бузлуджа симпатизанти на левицата.

Постепенно се промени и характерът на самия протест. Първоначалното въодушевление и предвкусване на близка победа – закономерно – отшумя, за да бъде заместено от доста по-мрачна решителност. Протестът представи несъмнени прояви на креативност като представлението по картина на Дьолакроа в чест на френския национален празник и инсталирането на пиано пред Народното събрание, макар че се свлече и до псевдоплаж. Радикализацията е последица както от неизпълненото единствено конкретно искане (оставка), така и от неизбежната умора и изхабяване на енергията, свързана отчасти и с наближаващия сезон на отпуските. Все по-открито звучащите гласове, че са необходими много по-драстични стъпки спрямо кабинета, намериха кулминацията си в сблъсъците пред Народното събрание на 23 юли. Те можеха да бъдат – и бяха предвидени. Реминисценциите от зората на демокрацията правеха логично – след скандирането „червени боклуци”, гладната стачка на Едвин Сугарев, реактивираната крайна русофобия („Свобода или СССР!”), разпалваните страхове, че „комунистите” готвят икономически срив, да се стигне до опит за „втори” 10 януари. Контекстът на настроенията създаде крайна поляризация, в която разделението изцяло излезе извън рационалния терен и се пренесе на плоскостта „ние - те”. Масово започна да се отрича правото на мнение на отсрещната страна, дори правото й на съществуване. Всяко събитие, дори най-незначителното, се превръщаше в повод да се посочи как „ние” сме прави във всичко, а „те” трябва да бъдат изметени от сцената незабавно. Четат се само „собствените” вестници и сайтове. Вярва се на „своите” информационни източници, дори когато предлагат откровена дезинформация. Отделни обществени фигури биват оценявани положително или отрицателно единствено на основание на актуалната им позиция по темата, дори ако броени седмици или месеци по-рано за тях сме имали съвършено противоположно мнение. Всяко изказване, което противоречи на „нашата” представа за нещата, бива незабавно заклеймявано като „вражеско”, платено, или в най-добрия случай – невежо. Историческият хоризонт се разгъна далеч назад, бяха припомнени концлагерите на комунистите. Натискът над властта (контрол и несъгласие с важни решения) на 23 юли се доближи до рекет (при неизпълнение на искането ни, сме готови на крайни и недемократични действия).

„Кървавият вторник” на 23/24 юли откри битка за интерпретации, по-важна дори от самото събитие, защото нейният резултат ще моделира до голяма степен в общественото съзнание и образа на протеста, и образа на управлението. Изградиха се двете радикални позиции. Във версията на властта става дума за неколкостотин души, които не представляват никого, значителна част от тях са платени, а други – провокатори, нарушават Конституцията и законите, пречат на български граждани да се приберат по домовете и организират в непозволени часове окупации на държавни институции, а основното им средство за убеждение са паветата. Във версията на протестиращите има ясна разделителна линия – обобщаващото „народът”, „гражданите”, „избирателите”, „данъкоплатците” срещу „политическата мафия”, концентрирана в парламента; деление, в което „ние” сме почти всички и сме изчерпили търпението си към едни наглеци, готови всеки ден да назначават по един Пеевски, да откраднат милиард, за да го плащат нашите деца, и в яростта и паниката си окървавяват мирен протест. И двете страни много държат да говорят от името на „генералната съвкупност” – едните „ние” сме излъчените от народа, другите „ние” сме самият народ. Социологическите проучвания биват четени по такъв начин. Едните виждат подкрепа за мерките, които взима кабинетът, другите – само значителната подкрепа за протестите. Едните казват: „вие сте само центърът на София”, другите им отговарят: „вие сте само една сграда в този център”. „Протестът е само група хора” срещу „правителството е нелегитимно”. Ето защо в ключов въпрос от обществения дебат се превърна безсмисленото жонглиране с цифри, „преброяването” на двата отбора, и оспорването на числата при другия. Повече на Орлов мост или повече на Бузлуджа? Разбира се, „размерът има значение” в кризисни ситуации, но не и тогава, когато страната е видимо и доказано разделена.

Разделението, достигнало до крайностите на отрицанието, влече със себе си патова ситуация, която като че ли ще се решава не по пътя на диалога, а на това кой е по-силен, за да наложи своята гледна точка. Тактиката на управлението е ясна: изчаква се енергията на протеста да затихне от само себе си. През това време принципът „разделяй и владей” влиза в действие, за да противопоставя София на провинцията, летните на зимните протести, богатите на бедните. Протестиращите, от своя страна, имат предимствата на свободния си медиен достъп и на възможността да вливат живителни струи емоция при всяко свиване на личния си състав. Те все пак са изправени на кръстопът – постепенен отлив, нова радикализация, дори с цената на насилие, или търсене на диалог. Последното изглежда най-трудно, тъй като в създалата се конфронтационна атмосфера липсват авторитети, еднакво припознати от двете страни, които биха могли да посредничат. Естественият институционален фактор, президентът, засега не показва, че разбира конституционната си роля. Той отрано зае доста еднозначно позиция в подкрепа на протестиращите и с последващите си действия стои все по-далеч от изграждане на мостове към изпълнителната власт и управляващите партии.

Геополитическият контекст. Българският протест е феномен и с вниманието, проявено от страна на ЕС и САЩ, и с изключителната русофобия, демонстрирана от протестиращите. Анализът не може да се абстрахира от обстоятелството, че в момента България е в средата на геополитическа зона на напрежение, която започва от Киев и свършва в Дамаск. Украйна има срок до ноември да се определи дали ще се ориентира към членство в ЕС. В същото време има отворена врата да се присъедини към Евразийския съюз; през юли беше посетена от президента Путин по символен исторически повод.  Всеки може да си даде сметка какво значи ЕС с Украйна и какво – без Украйна. Същото се отнася, дори в по-голяма степен, за Евразийския съюз. В Молдова има тежка политическа криза, трае вече две години. Нормалният изход са нови избори. Но всички проучвания показват, че ще ги спечели (проруската) Комунистическа партия на Молдова. Десницата е отслабена от вътрешни разпри, разделена на либерали, либерал-демократи и демократи. Представителството на Европейския съюз се изказа против предсрочните избори и препоръча десницата да се консолидира. И „чудото” стана. Избори няма да има. Може да се продължи с Грузия, която има президент, „внесен” от Америка, и министър-председател, дошъл от Москва. Всеки национален проблем е специфичен. Но навсякъде стоят дилеми. Българската дилема е енергийна: „Набуко” – „Южен поток”; приключване или възобновяване на проекта АЕЦ „Белене”. Едно от решенията, които взе предишното Народно събрание с доминацията на ГЕРБ, беше да се обяви „Набуко” за енергиен приоритет на България. Днешното правителство договори с „Газпром” да се навакса изоставането на работата по „Южен поток”. Доколко изгодни са параметрите на руската оферта?

При липсата на консенсусна национална политика по енергийната тематика, рискът и българските политици, и българските протестиращи да бъдат употребени не е малък.

Правителствената програма. Всекидневието на протестите почти измести общественото внимание от интензивната законодателна дейност, предприета от Народното събрание в първата му сесия. На самия й финал програма на кабинета Орешарски до 2017 г. бе обсъдена от БСП и ДПС. Правят впечатление ясните ангажименти със срокове за реализацията им. Програмата звучи реалистично, без „изхвърляния” в социалната област. При обсъждането на актуализацията на бюджета мнозинството не се поддаде на изкушаващи социални предложения (вкл. от ГЕРБ „след Дянков”!), които биха дали основание за обвинения в „популизъм”. Същевременно именно облекчаването на положението на най-уязвимите социални групи е централен акцент наред с мерки за съживяване на икономиката. „Препъни-камъкът” между БСП и ДПС – рестартирането на проекта „Белене” – е прескочен с ангажимента за нов анализ и обосновка за нуждата от него. Отмяна на плоския данък не фигурира в програмата. Предстои да се види и как конкретно кабинетът ще отговори на декларацията на левицата, с която призовава за незабавна пълна публичност на вложените в банки държавни пари, прозрачност на държавните и европейски средства в медиите и сметките в офшорни зони. Може да се обобщи, че програмата е изготвена минималистично, съобразена с текущите възможности на страната, и съдържа рискове от несъгласие в самата БСП, включително с оглед на евентуално повишаване на минималната работна заплата. Решителната фаза на подготовка на Бюджет 2014 ясно ще покаже до каква степен кабинетът излиза от „Дянковския” бюджетен коловоз. Заедно с това е очевидно, че избори през май 2014 са най-ранният възможен срок, в който стабилизационните мерки и социалните буфери могат да дадат някакъв позитивен обществен ефект.

ГЕРБ в политическа изолация. Движението на партията през месеца е надолу. Вярно е, че не се сбъднаха очакванията за незабавна ерозия на ПГ след отправените предупреждения, но вътрешните сътресения продължават и това личи по нарастващата активност на партийното ръководство извън София. Дори победата на частичния вот във Варна не възстанови обичайния ореол на победител около ГЕРБ. Бойкотирането на парламента не донесе някакви позитиви на партията, защото тя така и не съумя да се озове от същата страна на барикадата с протестиращите. Напротив, сигналите от ЕС достатъчно ясно показаха несъгласие с линията на ГЕРБ. В крайна сметка партията беше принудена да се върне в пленарната зала. Самият лидер Борисов в свои изявления отправи послания за диалог както с БСП, така и със старата десница. Нито едните, нито другите поеха протегнатата ръка и затвърдиха усещането, че ГЕРБ продължава стабилно да стои в изолация. Разкритията от „тефтерчето” нанесоха пореден удар върху моралния облик на партията. Реакцията на Борисов бе в две посоки – да покаже, че е все същият гъвкав политик, когото хората харесваха и който е способен да взима мигновени решения дори при най-малко съмнение за неморалност (оттеглянето на Фидосова), и заедно с това да омаловажи непроменената роля на Цветанов в ГЕРБ с твърдения в стил: „мы говорим Борисов, подразумеваем партия; мы говорим партия, подразумеваем Борисов”. Засега обаче това може да се тълкува не като изпреварващ ход, а като отстъпление от позициите, и предвестие за нови трусове. Кризата в ГЕРБ, първата от създаването на формацията, идва оттам, че тя за първи път масово се възприема като партия на статуквото. Надеждата за „ГЕНЕРАЛна промяна” (2005) е в историята. Протестът твърди, че „България може” (2009), но и без тях. Борисов направи опит за радикален обрат в ситуацията, като в нощта на 23 юли призова президента да свика КСНС и създаде впечатление за невъзможност правителството да остане на власт. Този опит не сполучи. Ето защо изявлението на партийния лидер, че е добре изборите да бъдат през май, показва, че той е осъзнал липсата на дивиденти от протестите. Избори веднага биха били в полза и на Реформаторския блок, чийто електорат би се разширил за сметка на губещия рейтинг ГЕРБ. Напротив, парламентът е трибуна, от която ГЕРБ са в много по-печеливша позиция да действат по отношение на Реформаторския блок. И не на последно място, изостреният в средата на юли натиск отвън и отвътре за коалиция ГЕРБ – БСП отшумява. Станишев устоя. Тактиката „не на компромиси с ГЕРБ” проработи – и Борисов отстъпи. С позицията на експремиера за избори през май 2014 тезата „избори веднага” започва все повече да губи убедителност.

БСП – партийна консолидация. В последните дни отново се умножиха мрачните прогнози на анализатори за предстоящ разпад, залез на БСП и изтикването й в периферията на политическия живот. Обаче онова, което се случва, сякаш води в противоположната посока. Радикализацията на протеста видимо обслужва неотстъпчивата линия на лидера Станишев. Ефектът на скачените съдове, който сме наблюдавали по отношение на ДПС и „Атака”, тук се проявява в отношението БСП – протестиращи. Колкото по-крайни стават протестиращите в своето отрицание на БСП, толкова повече партията се чувства застрашена, консолидира се и гласовете за оставка на председателя намаляват. Последните пленуми регистрират пълна подкрепа за кабинета и за партийното ръководство, а единственият дискусионен въпрос се оказа какъв да бъде хоризонтът на правителството – до май 2014 (както предлагат Георги Кадиев и отделни други депутати) или до 2017 (както настоява Станишев). Всички смятат, че незабавни избори вещаят тежка медийна изолация на левицата и представяне, което трудно може да се предвиди. За Станишев, разбираемо, е важен дори не пълният мандат, а избори, които да бъдат когато и да е, но СЛЕД май. Основен залог за него е да не се яви в качеството си на лидер на европейските социалисти на евроизборите като паднал от власт. Допълнителен стимул се явява отсъствието на ясна и категорична подкрепа за БСП от ПЕС, каквато наново трябва да бъде извоювана в де факто стартиращата наесен предизборна кампания в ЕС. Увереността на Станишев постепенно се отразява на засилващата се пропагандна активност на партията. Понастоящем БСП е централният фактор в чертаенето на разделителни линии в обществото, във внушението, че социалната проблематика е много по-важна от всяка друга, че разговорът за цени е по-централен от разговора за ценности. Социалната проблематика същевременно повдига въпроса за характера на правителството и неговата политика. Вътрешен проблем на БСП несъмнено е издигането на премиер с доказано десни разбирания. „Вбиване на клин” в естественото напрежение по този въпрос е логично. От партията предприеха два тактически хода. Поканиха Орешарски на събора на Бузлуджа, където той не можеше да иде, но самата идея и прочетеното негово изявление благоприятстваха възприемането му като „наш”. Намерението за рестарт на „Белене”, макар и много мъгляво и насочено далеч в бъдещето, също обслужваше сближаване на премиера с настроенията на червения електорат.

ДПС отново във властта. Продължава курсът на систематично овладяване на лостове на управлението от страна на ДПС. Прави впечатлението, че почти всички назначения, предизвикали отрицателна обществена реакция, са свързани с ДПС. Това показва много по-ниска степен на чуваемост към общественото мнение в сравнение с БСП. Линията на ДПС е ясна – пълна и категорична подкрепа за правителството, акумулиране на повече власт при евентуално прехвърляне на негативите върху БСП (за втори път след 200 - 2009) в случай на нова правителствена и парламентарна криза. Преценката на ДПС е, че червените нямат друг избор, освен да се съобразяват с тях. Един-единствен път се появи нюанс. След интервюто на Борисов, с което даде сигнал, че е готов за разговори с БСП, и при наличието на становища както в Брюксел, така и в София, че изход от напрежението може да бъде голяма коалиция ГЕРБ-БСП, Христо Бисеров многозначително заяви: в рамките на настоящия парламент е възможно и друго правителство. Подканата към БСП да се определи беше разбрана и твърдият отказ от разбирателство с ГЕРБ бе деклариран ясно от Станишев.

„Атака” отново със „златна акция”? Динамиката на протеста в известна степен отклони мощната обществена негативна реакция спрямо поведението на „Атака”. Самият Волен Сидеров разбра, че е в негов интерес поне за кратко да излезе извън всекидневната светлина на прожекторите. Връщането на ГЕРБ в парламента частично го лишава от привилегированата му „кворумна” позиция, но заедно с това възможностите да участва в разработването на Изборния кодекс и правила за субсидирането на партиите му дават зелена светлина за конкурентния сблъсък с НФСБ, а съхраняването на Комисията за борба с корупцията в негови ръце ясно показва посоката, в която управляващите биха искали да концентрира усилията си – спрямо злоупотребите с власт на ГЕРБ и бизнес делата на президента Плевнелиев. Евентуалното вето, което може да наложи президентът на закона за актуализация на бюджета – според подсказката на Реформаторския блок, за да разобличи „новата тройна коалиция”, ще има изцяло деструктивен характер и ще ощети президента, а не Сидеров.

Десните и цената на управленската перспектива. Шансът, който получи т.нар. „стара десница” с протеста, нямаше как да не бъде капитализиран с разговори за обединение и стъпки към неговото осъществяване. Социологическите данни, даващи добър потенциал на Реформаторския блок, са друг обнадеждаващ фактор. Нещо повече, внушаваното от БСП разделение София – провинция по отношение на протестите има реални основания и все повече обслужва „реформаторите”. През юли протестът лека-полека тръгна да се развива към протест на „синя София 1000”. Не е изключено тази тенденция да се задълбочи наесен. Голямото предизвикателство пред лидерите на Блока е да се научат да бъдат заедно и да развиват постоянно общи позиции, въпреки биографичните факти на взаимни обвинения. Реформаторският блок е изложен на различни рискове – неизбежната опасност от ново лидерско противопоставяне, опитите на десни интелектуалци да му натрапят дневния си ред и разбирането за правене на политика в духа на началото на промените, проблема с дефинирането на реформите, зад които стоят. Повечето им послания досега избягват формулиране на каквито и да било политики, а настояват само и единствено за утвърждаване на правовата държава, с други думи – за спазване на Конституцията. Блокът няма да разчита на големите симпатии на Борисов, защото електорален резерв той може да открие в присвоения от ГЕРБ. Конкуренцията от други нови десни проекти също може да създаде известни затруднения, въпреки декларацията на политолога Иван Кръстев, че се разчита най-вече на Блока. Всъщност в цялата политическа ситуация освен това дясно обединение засега няма реален друг фактор, който да се самообявява за носител на алтернативата, на желанието на хората за промяна. Проблемната страна беше формулирана от експрезидента Стоянов: съвместното управление на Реформаторския блок с партията на Бойко Борисов ще отнеме шансовете за създаване на автентична десница в България.

Заключение

Съвременната демократична политическа култура включва (нова) култура на протеста и (традиционна) институционална култура. В България и в двата аспекта демократичната култура е in status nascendi.

„Горе”. Най-голямата партия напуска парламента с инфантилния предлог, че били „обиждани”. Парламентарното мнозинство избира компрометиран „олигарх” на най-отговорен пост в националната сигурност. Президентът прибързано „снема доверие” от правителството, свиква напълно неподготвен консултативен съвет, взема страна, вместо да стане посредник… Перспективата за 100 дни спокойствие е заменена с несигурни 100 дни по острието на бръснача. Липсва визия за антисистемните импулси на протестите.

„Долу”. Бърза и ефективна самоорганизация. Първоначален успех. Мирни протести, които разширяват политическото въображение и снижават прага на обществена чувствителност. Антисистемна насоченост се комбинира – и отъждествява, с конкретно политическо искане – „оставка”. Език на омраза. Отказ от диалог. Липса на позитивна платформа. Съучастие в насилствени действия. Креативността деградира до протестен кич. Липса на визия за институционалната логика. Например че избори през есента ще означават в новата 2014 г. да се влезе без нормално подготвен, обсъден и приет от парламента държавен бюджет.

От елемент на българското демократично развитие протестът става нов феномен в културата на българската демокрация. Изисква да се видят и двете страни на монетата: и културата на самия протест, и културата на отношението към него. Именно на тази база можем да оценяваме институциите и тяхната ефективност. Институциите трябва да бъдат контролирани от обществото. Но и контролът върху институциите се нуждае от контрол. Културата на протеста бележи границата между демокрация и охлокрация, а не „диалога” на палката и павето.