Режисьорът Илиян Метев: „Последната линейка на София“ може да вдъхнови промяна

Документалният филм „Последната линейка на София" на Илиян Метев получи приза "Откритие" в раздела "Дух на ново кино" от фестивала в Кан.

Филмът показва ежедневието на д-р Красимир Йорданов, медицинската сестра Мила Михайлова и шофьора Пламен Славков.

Ексклузивно интервю за novinite.bg и novinite.com (Sofia News Agency) с режисьора Илиян Метев.

„Последната линейка на София" ни запознава с ежедневието на един столичен екип на "Бърза помощ." Защо точно този екип? Има ли някаква специална химия в него?

Когато започнахме да правим проучвания за филма през 2008 първо пътувахме с различни екипи. Това, което бързо ни впечатли беше тяхната сплотенност, хумора и липсата на йерархия между тях. Оттогава се промениха нещата и доста хора напуснаха. Все още има ентусиасти в Бърза Помощ, но те са на изчезване. Когато се запознах с Д-р Краси Йорданов ме заинтригува неговата скромност и работливост. Краси е един от малкото лекари, които са останали в Бърза Помощ от повече от 23 години. Той си обича работата и в известен смисъл е над проблемите в нашата страна. Но не бива да си базираме здравеопазването на добрата воля на хора като него. Сестрата Мила е много топъл и всеотдаен човек и Пламен е също много съвестен и отговорен. Да, вярно е, че химията между тях е силна и това им помага взаимно в тяхната тежка работа. По време на нашите снимки те бяха единствения реанимационен екип, тоест екип обикновено предназначен за най-критичните случаи за цяла София.

Работата на подобен екип със сигурност е изключително трудна. А колко трудно е заснемането й?

Основният снимачен период продължи близо две години. Снимачният екип беше само от двама: тонрежисьора Том Кърк и аз като режисьор и оператор. С времето станахме част от екипа и едва ли не част от багажа на линейката. Същевременно, трябваше да работим възможно внимателно и незабележимо. Зареди чувствителността на сферата и отговорността, която носихме към пациентите и близките, трябваше да сме заредени с много търпение. Когато сме отивали на адреси, в бързината на действието често само от поглед се разбираше, дали сме добре дошли или не. Заради това сме имали и много празни снимачни дни, т.е. когато сме придружавали екипа без да снимаме. Заради това и защото искахме от всички страни да отразим условията и работата на нашия екип, снимачният период беше дълъг.

The Hollywood Reporter твърди, че заглавието е подвеждащо. Подобни мнения се появиха и в български форуми – някои посочват, че линейките в София били повече от 13. Как бихте отговорили на тези коментари?

Заглавието е метафорично и съзнателно провокативно. Намирам, че е добре, че даже заглавието предизвиква реакции. Ако действително нещо съществено не се промени в този сектор нещата не вървят на добре. Един от главните проблеми на Бърза Помощ не е броя на линейките, а липсата на екипи. На сточна гара има паркирани десетки линейки, които събират прах защото няма персонал. Няма кой да работи при такива напрежения за символични заплати. Докато бяхме там, на смяна оперираха средно между 10-15 екипа. Това число е много ниско за град като София и под всякакви норми. Тези линейки обслужват не само столицата, но и селата около нея.

Български медии цитират хърватския продуцент Синиша Юричич, който се надява, че филмът би могъл да има принос към здравните системи на балканските държави. Може ли наистина един документален филм да допринесе за промяна в системата?

По принцип може и се надявам много на това. Нашият филм цели да покаже действителността, да развълнува и да размисли. Конкретната промяна трябва да дойде от хората, които носят отговорността и властта в тази сфера. По мои наблюдения за съжаление много от тях бягат от тази отговорност и не знам как оправдават това пред себе си. Винаги другият е виновен за проблемите, от другото правителство, от другото министерство, от другата институция и т.н. . Но ако всеки се старае да промени каквото е по силите му, това би могло да е крачка в правилната посока. Надявам се нашият филм да има положителен ефект.

Филмът е копродукция с Германия и Хърватска. Това ли е пътят пред българското кино, в частност документално – да се търсят международни партньорства?

Това не се отнася само за българско кино. Много често копродукцията е единственият начин да се съберат средства за един качествен филм. Финансирането е голяма борба и сме имали десетки срещи преди да получим подкрепа от някои телевизии и фондове да вложат средства в един филм, в който няма сензации и има три мотивирани души, които говорят на български. Не е лесно да получиш субсидия от фондове в други държави за филм, чиято тематика не ги засяга директно. Но съм много доволен, че намерихме подходящите партньори, с които можехме да направим нашия филм, без компромиси, така както ние го виждахме.

Очаквате ли филмът да се приеме по различен начин от родната и от чуждата публика и в какво може да се състои тази разлика?

Със сигурност ще има разлика, защото филмът отразява една от години актуална и чувствителна тема за България. Въпреки това мисля, че филмът ще покаже и на българската публика една нова гледна точка. Филмът е направен във формата на документалното наблюдение, няма инсценировки, няма интервюта, няма глас зад кадър – тук виждаме само реалното ежедневие на нашия екип от Бърза Помощ. Въпреки съвкупността от предизвикателства, те запазват положителен дух. Както мен ме вдъхнови, така се надявам, че тяхната положителна енергия ще вдъхнови българската публика и ще предизвика заслужената симпатия и респект към хората от Бърза Помощ.

Изключително престижната награда от Кан със сигурност ще отвори доста врати пред филма Ви. Какви участия му предстоят?

В контакт сме с много фестивали и други телевизии. Засега мога да потвърдя излъчването му в немски, френски, холандски и израелски телевизии. Надявам се скоро филмът да има своята премиера в България.