Политическият май

Анализ на Института "Иван Хаджийски"

Основни събития

Проведоха се предсрочни избори за 42-о Обикновено Народно събрание. Избирателна активност: 3,632 млн. души, или 51,33% (най-ниската от началото на промените). В НС влизат четири формации: ГЕРБ (1,08 млн., 97 депутати), Коалиция за България (942 хил., 84 депутати), ДПС (400 хил., 36 депутати), „Атака” (258 хил., 23 депутати).

Близо един милион избиратели гласуваха за партии, които не са представени в парламента; 9 от тези партии получиха повече от 1%, две – над 3% от вота. „Старите десни” (СДС и ДСБ) за първи път не влязоха в НС. Лидерите им, Емил Кабаиванов и Иван Костов, се оттеглиха от постовете си. Оставка подаде и лидерът на „България на гражданите” Меглена Кунева. След изборите от ГЕРБ обявиха, че биха подкрепили „качествено правителство от експерти”, че са отворени за разговори с други формации и че оттеглят фигурата на Цветан Цветанов от бъдещо правителство.

БСП и ДПС отхвърлиха диалога с ГЕРБ и се обявиха за програмен кабинет. „Атака” обяви, че няма да преговаря с нито една друга партия. При акция на ДАНС ден преди изборите в печатница в Костинброд бяха разкрити 350 хиляди нерегламентирани бюлетини, готови за експедиране. Започна прокурорска проверка. Водещите партии излязоха с остри декларации. Ексминистър Цветанов обвини прокуратурата, че участва в сценарий за дестабилизация на държавата. ВСС осъди категорично подобни подозрения.

ГЕРБ поиска касиране на изборите заради нарушения в деня за размисъл. ЦИК прецени, че няма такива нарушения според определението на закона. В Конституционния съд от името на ГЕРБ бяха внесени и жалби на РЗС и НФСБ за касиране на изборите в Турция. Михаил Миков (КБ) беше избран за председател на НС; за негови заместници – Мая Манолова (КБ) и Христо Бисеров (ДПС). „Атака” не взе участие в гласуването. ГЕРБ и „Атака” отказаха да излъчат свои кандидати за заместник-председатели.

ГЕРБ върна на президента мандата за съставяне на ново правителство, като предложи протоколно проектосъстав, в който отсъстваше Цветанов, но мнозинството министри бяха от предишния кабинет. С мандата на КБ парламентът избра правителство с министър-председател Пламен Орешарски. Заседанието стартира с кворум от 121 депутати (120 от КБ и ДПС и 1 от „Атака”). „За” гласуваха 119 (КБ и ДПС), „против” – 98 (ГЕРБ и 1 от „Атака”).

Борисов заяви, че се създава „нова тройна коалиция”. Кабинетът излезе с документ за националните приоритети под заглавие „Държавност, развитие, справедливост”. Премиерът Орешарски и финансовият министър Чобанов съобщиха, че финансовата картина е по-мрачна от очакваната: към предвидения в бюджета дефицит от 1,1 млрд лева може да се прибави още 1 млрд. лева от непостъпили приходи. Главният прокурор Цацаров поиска имунитета на бившия вътрешен министър Цветанов по обвинение в „престъпления по служба”.

На първо четене бяха гласувани промени в Закона за ДАНС, с който ГДБОП се изважда от МВР и прехвърля към Агенцията. Председателят на ДАНС Казаков и главният секретар на МВР Георгиев подадоха оставки. На първо четене парламентът взе решение майчинските за отглеждане на дете от първа до втора година да се увеличат от 240 на 310 лв. Внесено е предложение да отпадне пълната забрана за тютюнопушене в закрити обществени места. В декларация ЕНП обвини БСП, че търси подкрепа от „крайната националистическа” партия „Атака”.

Последва остра реакция от страна на ПЕС (Ханес Свобода) и на БСП. Значение Анти-ГЕРБ настроенията сред обществото и политическите сили дълго преди 12 май предопределиха и изолацията на бившите управляващи в новия парламент. Резултатът от изборите позволява политическият процес да бъде деблокиран. Същевременно българската демокрация става все по-непредставителна поради ниския праг на участие, големия брой партии, останали под бариерата, отпадането на знакови политически сили на прехода и липсата на политически център.

С избора на кабинета "Орешарски" политическата криза в България на този етап изглежда завършила. Самият министър-председател (бивш заместник председател на СДС, сега безпартиен) и голяма част от министрите са свидетелство, че теснопартийният подход е избегнат. Кабинетът ще зависи от подкрепата на БСП и ДПС, но и двете партии в още по-голяма степен ще зависят от него. Крехкият парламентарен баланс (нямат мнозинство нито онези, които подкрепят правителството, нито онези, които могат да го свалят) изправя пред много трудности законодателните решения.

Вероятно ще се наложи практиката на „плаващи мнозинства” по отделни въпроси, която разнообразява политическия пейзаж. На ГЕРБ и „Атака” предстои да се доказват като парламентарни партии, които носят отговорност и предлагат политики в рамките на НС. Започва демонтирането на машината на единовластие, създадена от ГЕРБ. Новият министър на вътрешните работи е безпартиен, ГДБОП – ударната формация на Цветанов, напуска МВР, подготвя се отделяне на службата за подслушване (СДОТО).

Търсен е контраст с предишното управление: от максимална концентрация на партийна, държавна и полицейска власт в едни ръце се върви към тяхното разделяне. Кабинетът тръгва без високи обществени очаквания и доверие и заедно с това се изправя пред неотложни задачи с повишена трудност. Перспективата му ще зависи от способността да се прояви като професионално управление и ще проличи след броени месеци, още преди края на годината.

Създава се политически резерв в лицето на множество партии, които ще получават държавна субсидия (по сегашното законодателство), но не са представени в парламента. Отпадането на „старата десница” и „България на гражданите”, наред с вероятни кризисни тенденции в ГЕРБ, генерират политически вакуум, който вероятно ще поддържа нестабилност в партийната система.

Искането за касиране на изборите най-релефно очертава дилемата, пред която се изправя страната: стабилизация чрез решаването на неотложни социални, икономически и политически проблеми или дестабилизация, при която най-важен проблем се оказват нови избори и пренареждане на властовата конфигурация. Арбитри, които ще играят особена роля при определянето на съдбата на кабинета, ще бъдат активното гражданство, често, но неточно означавано като „улицата”, и офисите на дребния и средния бизнес.

Понижената представителност на парламента се компенсира до голяма степен с повишеното значение на общественото мнение.

Проблемните възли

Новата политическа ситуация. Предсрочните парламентарни избори на 12 май заредиха българския демократичен политически живот с поредица парадокси и прецеденти. За първи път една партия повтаря първото си място в крайния резултат от гласуването. За първи път първата политическа сила няма да може да излъчи правителство, нито председател на парламента.

За първи път партия-победител на изборите иска тяхното касиране. От февруари насам бяхме свидетели на непозната от 16 години по мащабите си социална и политическа енергия, но и на най-ниската избирателна активност на парламентарен вот досега. Най-популярният призив и лозунг от началото на годината беше за промяна, но за първи път след 1991 в Народното събрание не влезе нито една нова формация. Новият парламент изглеждаше принципно блокиран или най-малкото неспособен за бързи решения.

„Ново правителство ще има най-рано в средата на юни”, предупреди на 15 май столичен всекидневник („Сега”). В обстановка на трудни, изострени и усложнени партийни и институционални отношения кабинетът беше избран максимално бързо, още на 29 май. Зад този факт прозира натискът на нерешените проблеми. И на потърпевшите от натрупването им. За първи път сме свидетели на осезаемо, макар и незримо, присъствие на гражданството в парламента, макар и непряко представено, като фактор, с който депутатите трябва да се съобразяват не след четири години, а всеки ден.

Резултатът от изборите е необичайна парламентарна конфигурация. През 90-те години се формира двуполюсният модел по скалата „ляво – дясно”. В началото на новия век беше преобразувана в „ляво – център – дясно”. През 2005 г. за първи път идеологическата абсциса „ляво – дясно” беше пресечена от етнонационалистическа ордината. През 2009 г. тази тенденция се задълбочи с елиминирането на политическия център и двойната конфронтация при ясно означени четири полюса – по линията „ляво – дясно”: БСП – ГЕРБ; по етнонационалистическата ос: „Атака” – ДПС. През 2013 г. ставаме свидетели на нова промяна.

Двете скали сякаш са напълно изчистени, в парламента са само полюсите. И същевременно полярните отношения са преобразувани. Промяната не се ограничава с партийното противостоене. В политическата конфигурация се вмъкват нови фактори: „улицата”; съдебната система: с водещо значение днес на прокуратурата, но утре ще проличи и ролята на съда; президентството, което до вчера изглеждаше – и беше, прикачено към партийната машина на ГЕРБ, а днес заема самостоятелна позиция и дава противоположни оценки по първостепенни въпроси на обществената перспектива.

Генезис

Следизборната конфигурация е последица и от кампанията, и от процесите в предходните години. Високият градус на политическа конфронтация, на остро противопоставяне и търсене на конфликта, който характеризираше управлението на ГЕРБ, продължи и ескалира в предизборния период. Липсата на програмен дебат беше по- фрапираща от всякога, за първи път дори не се стигна до формален сблъсък между основните политически лидери.

Основният спор трайно се нанесе на терена на криминалното, а прокуратурата влезе в ролята на рефер, който осветява ходовете на политическите играчи. Големият скандал в деня за размисъл увенча цялостния тон на кампанията. Технологията на изборния процес и съмненията за манипулации, базовото подозрение в ефективността на демократичните механизми остави назад поводите за дискусии и гласуване по програмни приоритети.

От една страна, това отдръпна част от гражданите, които предпочетоха да не стигнат до урните. От друга – активизира разделението за/против ГЕРБ като централен политически въпрос, който засяга не само предпочитанията към една или друга политическа сила, но е и въпрос за политическия модел, за начина на управление.

Постепенното формиране на своеобразен „фронт” анти- ГЕРБ, започнало преди президентските избори през 2011 г., тук доби реални очертания, опредмети се в общи действия по гарантиране на честността на изборния процес и предопредели до голяма степен следизборната ситуация, в която ГЕРБ остана в изолация. Времето от протестите до 12 май беше твърде кратко, за да се формира политическа алтернатива „отдолу”.

Разногласията по целите и каузите са нещо нормално при спонтанни масови протести, но те доведоха и до ниския резултат на родените от протеста формации. Обществото не видя ясни каузи, зад които да застане, и постави оспорваните и критикувани „партии на статуквото” в положението да предложат новите решения. Ниската обществена легитимност, с която тръгва това Народно събрание, увеличава отговорността му.

Всяко отлагане на жизненоважните за страната мерки рискува да срине България по спиралата на стагнацията, хаоса и безперспективността. Съзнанието, че хората искат конструктивно поведение, а не само междупартийни сблъсъци, владее повечето политици и накара дори опозиционния лидер Бойко Борисов да декларира евентуалната си подкрепа за „непопулярни решения” на парламента, респ. на новия кабинет.

Ниските очаквания могат да бъдат както плюс, така и минус: те могат да направят приемлив излъчения от парламента кабинет, но могат и трайно да делегитимират политическото действие и да го направят непредставително, с всички рискове за социалната стабилност. Необходимостта да се излъчи, и то бързо, правителство в рамките на 42-ото НС, произтичаше не само от обществените, но и от партийните интереси.

От изявленията на парламентарните сили още в изборната нощ ставаше ясно, че никакъв кабинет не би бил възможен, освен подкрепен от БСП и ДПС. Следователно пропадането на мандата за този кабинет би означавало да се разпусне парламентът и да се насрочат нови избори, най- рано през септември. Трудно е да се прогнозира какви резултати биха имали те и доколко биха променили регистрираната през май конфигурация на нагласите. Но при всяко положение те биха означавали отлагане на важни решения за българското общество в неопределеното бъдеще.

И биха били в ущърб на целия политически елит. Международният контекст. Сложният и бавен път, по който ЕС търси интеграционни решения за изход от кризата, постепенно се вписва и в започваща предизборна борба за евровота през 2014. Това повишава политическия залог на българските избори.

Тонът между основните европейски политически сили се изостря. ЕНП подкрепи твърдо ГЕРБ, въпреки възраженията на български десни евродепутати. Лидерът на ПГ на ЕНП Жозеф Дол нападна и „Атака” за евентуалната й подкрепа за правителство на БСП и ДПС. Еврокомисарят от ЕНП Йотингер нарече България, наред с Италия и Румъния, „неуправляема”. Всичките тези изявления бяха остро разкритикувани от левицата, включително със специални декларации.

Опитът на ГЕРБ да дискредитира БСП на европейски терен беше повече от неуспешен, имаше бумерангов ефект. Компроматът, че Станишев е „закупил” ръководната си позиция в ПЕС, не само излезе вън от границите на добрия тон, но и накара европейските социалисти да държат твърда анти-ГЕРБ линия в Брюксел. Всъщност с българските избори и предстоящото влизане на Хърватия в ЕС на 1 юли допълнително се променя европейският политически баланс. ЕНП вече води срещу ПЕС едва с 12 на 11 правителствени ръководители, което засилва и значението на България, респективно на БСП, в предстоящите събития до и след май 2014.

В началото на годината Станишев като председател на ПЕС прогнозира поредица от последователни успехи на левицата на парламентарните избори в Италия, Румъния, Малта, България, Австрия и най-важният – през септември в Германия. Звучеше бодрячески, но реализацията е налице, макар и не винаги достатъчно убедителна.

Българските парламентарни избори и сформирането на кабинет пряко извеждат на преден план европейското предизвикателство пред България. Приключват проточилите се преговори по бюджетната рамка на ЕС в периода 2014-2020, където до този момент претенциите на България бяха повече от символични.

През декември предстои отложеният мониторингов доклад за напредъка на България, от чиито заключения ще може да се съди за способността на страната да участва пълноценно в европейската политика оттук нататък.

Кабинетът "Орешарски"

Съставът на новото правителство сам по себе си е една от категоричните илюстрации на тезата, че преходът е свършил. Лансирането на премиер и министри, биографично свързани с антикомунистическата десница, и на експерти с десни убеждения би било немислимо за прехода и е показател, че левицата влиза в крак с времето. Репликата на Орешарски, че търси не леви или десни, а прагматични решения, щеше да бъде посрещната „на нож” през 90-те години, особено от десницата („разрушаване на политическото”!).

Формулата за експертно-политически кабинет отразява тенденции, набрали сила в страната през последните четири години на управление на ГЕРБ. Съзнанието за продължаваща стагнация без шансове за икономическо съживяване, наред с темите от дневния ред на протестите, правят невъзможно търсенето на теснопартийни решения. Внушението е

за изключително ниска точка, от която издигането е постижимо само с общи усилия. Кабинетът не може лесно да се определи като коалиционен, също както анти-ГЕРБ фронтът след 2011 не беше структуриран и не стигна до програмно единодействие. Общественият дебат изведе напред теми като възстановяването на държавността след сериозна ерозия на институциите и системата на разделение на властите по времето на Борисов.

Да се свърши с полицейщината, да се противодейства на монополите, да се даде шанс на дребния и средния бизнес, за да поеме глътка въздух и да действа, без да е притиснат от държавен рекет и некоректност на държавата като платец – всичко това са задължителни условия за изход от задълбочилата се твърде много криза на държавността и могат да бъдат приветствани както отляво, така и отдясно.

Първостепенните задачи на кабинета – и по отношение на демокрацията, и по отношение на социалната справедливост – могат да бъдат ефективни само като резултат от общонационално усилие, а не на някакъв тип коалиционно парцелиране на властта.

Взаимодействието на новото правителство с парламента се очертава като един от най- важните измерители за неговата демократична ефективност. След единовластието на изпълнителната власт при Борисов, когато дори в употреба влезе терминът „премиерска република”, политическият фокус се измества към Народното събрание, и това е нормално, не само защото България е „парламентарна република”, но и защото не доминира категорично нито една партия, която би овладяла еднолично лостовете на управлението, а партийните лидери – и Борисов, и Станишев, и Местан, и Сидеров – заседават на пл. „Народно събрание”, а не на „Дондуков” 1.

Крехката подкрепа, с която засега се ползва правителството (120 от 240 депутати), на свой ред увеличава тежестта на парламентарните дискусии и контрол, както и поражда възможности за „плаващи мнозинства” по една или друга политика – практика на западноевропейските демокрации, но по-скоро чужда на българската традиция на твърда партийна дисциплина. Както видяхме още от битката за кворума в деня на избора, парламентарната процедура ще се превръща все повече в централен въпрос за политическия живот.

Всеки коалиционен кабинет е зависим от подкрепящите го партии. Същевременно и БСП, и ДПС трудно биха могли в рамките на този парламент да предложат алтернативна формула за управление, с друга фигура начело. Още преди изборите Орешарски беше представен като израз на ново начало в управлението, внушаващо експертност и прагматизъм, а не позициониране в партийната йерархия. По такъв начин и от съхранението, и от ефективността на избраното правителство зависи легитимността на самата заявка на БСП и ДПС.

Те не могат да оттеглят подкрепата си без сериозни рискове за собствения рейтинг, още по-малко при наличието на свои представители в кабинета. Явен е стремежът да се търси европейска рамка на работата на правителството. Биографията на вицепремиера Зинаида Златанова като бивш представител на ЕК в България, нейните координиращи функции, акцентът върху съдебната реформа, евентуалното присъствие на бъдещия втори вицепремиер, за когото също се подозира европейско поле за действие, единственото ново министерство – на инвестиционното проектиране, създадено именно с оглед усвояването на евросредства и активизирането на европейските инвестиции – всичко това говори за желанието на кабинета да работи по-добре от своите предшественици с Брюксел и да се опира на подкрепата на европейските институции в своята дейност.

Препъни-камък тук може да се окаже националистическото поведение на „Атака” и избирането, за първи път, на депутати от ДПС в софийските многомандатни райони. И, разбира се, обществени настроения, повлияни от подозренията за задкулисни сделки и лобистки решения, могат да минират новия образ, който правителството се стреми да изгражда в контраст с времето на Борисов.

Оттеглянето на спорната кандидатура на Калин Тихолов за министър говори за гъвкавост. Протестите през първите дни на кабинета носят напрежение, което може да бъде разсеяно само с енергични и точни действия.

ГЕРБ: загубилият печеливш

Твърдостта и безпардонността, с която лидерите на ГЕРБ проведоха предизборната кампания, отсъствието им от пресконференциите в изборната нощ, твърденията им предварително, че техните загубили противници могат да оспорят изборите, за да ги оспорят след това самите те, неочакваните отстъпки в дните след вота показват, че бившите управляващи реално са били убедени, че ще могат отново да управляват, и резултатите са ги изненадали.

Сега се оказва, че взаимодействие могат да поддържат само с партии като РЗС и НФСБ, всяка от които по различни причини да се стремят към предсрочни избори. На практика доста различните ГЕРБ, РЗС и НФСБ имат един общ интерес и това е нов парламентарен вот в най-скоро време, който би дал шанс за преподреждане на пъзела. При ГЕРБ това е най-силно изразено, защото е налице страхът от разкрития и ефективни действия на прокуратурата, както и от разпадане на клиентелата по места след загубата на властта, което би довело до бърза ерозия на собствените им, все още доста добри електорални позиции.

Минималистичният лозунг „влязохме 97, да излезем 97” ясно демонстрира опасенията от възможен разпад на ПГ. Никой не може да замести министър Цветанов, дори бившия министър Цветанов и най-малко подсъдимия Цветанов. За ГЕРБ е изключително важно да обърнат за броени месеци масовите настроения в своя полза. Единият път – да се докаже като парламентарна партия, която отстоява политики в НС и изгражда нов, демократичен образ, е труден. Другият вариант предполага да се противопоставя силата, волята, стабилността на предишното управление на хаоса и нестабилността, настъпили след Борисов.

По всичко личи, именно този път е поет. Оспорват се резултатите от изборите, насърчават се протести от първия ден на новото правителство, делегитимира се самият парламент. Борисов разгръща посланията си в две посоки. Използвайки изградения с негова лична заслуга крайно негативен образ на управлението през 2005/2009, той постоянно внушава наличие на нова „тройна коалиция” в лицето на БСП, ДПС и „Атака”, коалиция безпринципна и задкулисна. В тази посока говори и специално организираната от него среща с европейските посланици, чийто замисъл беше категорично дистанциране от „Атака” и „пришиването” й към мнозинството.

С това се отправя и предизвикателство към електората на „Атака”, вбива се клин между следовниците на Сидеров и самия Сидеров. Втората линия засяга тезата, че правителството изпълнява програмата на ГЕРБ, в този смисъл не е ляво и демаскира БСП пред избирателите им като инициатори на подмяна на вота.

БСП: печелившият губещ

Сравнително бързо протеклите преговори с другите политически сили след вота и сформирането на кабинета са в контраст с мъчителната и отрицателно приета от обществото процедура по съставянето на коалицията през 2005 г. Новата ситуация, в която БСП изглежда приемлив партньор, е пореден успех за линията Станишев по отваряне на партията и търсене на общи знаменатели като възстановяването на държавността и съживяването на бизнеса.

След катастрофата на Виденов БСП не е била мандатоносител и никога не е имала толкова голям брой депутати, колкото сега: през 1997 г. са 58, през 2001 – 48, през 2005 – 82, през 2009 – 40, а през 2013 са 84. Показателно е, че исканията на Румен Петков за оставка на Станишев заради „изборната загуба” бяха подминати не само в партията, но и от медиите, нещо, което в предишните години едва ли би се случило.

БСП се намира в особен, преходен етап – партията първо трябва да докаже, че може да управлява ефективно, да стабилизира икономиката и едва след това да иска доверие за реализиране на радикална лява политика. Същевременно е ясно, че съставът на кабинета "Орешарски" трудно би бил приет с възторг от партийния актив.

Острокритичното изявление на Янаки Стоилов в НС свидетелства, че скептичните настроения могат тепърва да се засилят. На партийното ръководство предстои да балансира. От една страна, да формулира ясни изисквания към кабинета, ако не иска в някакъв момент самата партия да се превърне в опозиция на подкрепяното от нея правителство. И от друга страна, да предотврати стремежите да се партизира и притиска кабинета, да се възстанови „консумацията на власт”, която помрачи последните две години на кабинета „Станишев”.

ДПС: новото предизвикателство на „обръчите”

ДПС удържа надмощие в конкуренцията с новата партия на Касим Дал в етническото поле на политическа надпревара. Това, заедно с участието на ДПС в новия управленски формат, може да се окаже важна крачка по пътя на утвърждаването на потенциален нов образ на партията – по-далеч от типичния лидерски тип формация. В светлината на изборната конфигурация ДПС нямаше друг избор, освен да застане категорично зад БСП в избора на правителство.

Промяната в линията на медиите, смятани за близки до ДПС, започна още преди вота и изигра съществена роля за легитимирането на позиция, в която партньорство с ГЕРБ не е възможно. Стабилното участие на представители на движението в кабинета (макар че именно те са най-силно критикуваните в социалните мрежи) е свидетелство, че подкрепата има дългосрочен характер.

Заедно с това необходимостта от тази подкрепа създава условия за по-съществени искания към правителството, които трудно могат да бъдат отказани. Важен момент е, че политически и експертни фигури, близки до ДПС, получават ресори далеч не в смятаните за традиционни за партията сфери като земеделието. Това е нова ситуация, чийто ефект тепърва ще бъде оценяван.

Ръководството на ДПС си дава сметка, че новият достъп до властта е шанс, от който ще зависят перспективите на партията. Реализацията на този шанс изисква да се неутрализира, доколкото е възможно, дълготрайният негативен ефект от тезата на Доган за „обръчите от фирми”, възприета като философия на корупционните схеми и разчетена в немалко действия на самата партия.

Новият лидер Лютви Местан заяви, че задача на партията ще бъде да освободи политическия живот от тези „обръчи”. Крачките в това направление ще бъдат от значение за целия кабинет. И в обратното направление – но с обратно значение.

„Атака” с леви одежди и в нова роля

Партията има всички основания да се поздрави с изборния резултат. Постигна го като смени акцентите си в предизборната кампания. Изяви се като крайнолява партия, която води националноосвободителна борба. По-рано се бореше срещу приемането на Турция в Европейския съюз, сега – срещу самия ЕС. Вдигна толкова високо летвата на социалните искания (1000 лв. минимална заплата, 500 лв. – минимална пенсия), че реалистичните ориентири на социалистите изглеждат като жалък опортюнизъм.

Всъщност „Атака” е единствената партия, която измина пътя от Февруарските протести до парламента. Бонусът, който получи, е уникален. По волята на водача стартира процедурата за избор на кабинет… „Атака” стана фактор, от който зависи формирането на мнозинства и кворуми в парламента. Ако в предишните два мандата всичко в парламента можеше да мине и със, и без участието на „Атака”, това вече не е възможно.

Така обаче се повишава и политическата отговорност на самата формация, както Волен Сидеров болезнено усети по реакциите след избора на правителство. Неговият ход по регистрация беше точен и отразява ясното разбиране, че всяко друго поведение би било контрапродуктивно.

Обвиненията, че става дума за съглашателство с ДПС, са спекулативни. „Атака” не обслужва интересите на ДПС, а своите собствени. Тя няма интерес от предсрочни избори. Първо, защото избирателят може да накаже партията, която е блокирала и ликвидирала един парламент, без да предложи нищо политически конструктивно, и второ, защото при едни нови избори влизането на други партии би отнело „златната акция” на принципно най-нежелания партньор, какъвто е „Атака”.

Нещо повече, парламентарно участие на НФСБ би нанесло тежък удар върху претенциите на Сидеров, че изразява националното. Ето защо парламентарната гъвкавост и носенето на отговорност стават за него задачи, които са нови и нямат аналог в предишните два мандата. „Атака” е атакувана. И неуравновесените „изпълнения” показват доколко е уязвима. Предизвестената катастрофа на „традиционната десница”.

Катастрофата е очевидна. По- малко личи, че е двойна. Първо, провал на политическите елити – и на СДС, и на ДСБ. Организационен – илюстриран от разединението, интелектуален – от посланията. На „Раковски” 134 беше поставен огромен лозунг: „Никога вече комунизъм!” И под него конкретизация: „Станишев, Костов, Кунева, Доган – изЧЕЗвайте!” Между защитниците на „комунизма” – наред с председателя на ПЕС и бившия еврокомисар, беше поставен основателят на партията СДС. Аналог може да се намери само в класическия сталинизъм,

Костов е нещо като „син троцкист”. Иронията на Стефан Продев от 90-те години – „Смолни” 134, „син болшевизъм”, беше онагледена… От своя страна с подписа на Костов ДСБ изпрати хиляди писма със следното послание: „Мечтата ни беше да бъдем свободни от комунизма и да живеем като европейци. Убеждаваха ни, че комунизмът бил погребан още преди 20 години и че ще сбъднат синята ни мечта за 800 дни… Комунизмът оживя…”

Двете партии демонстрираха два варианта на въображение, свито и деформирано от менгемето на прехода. Втората, по-малко видимата, но по-болезнена катастрофа е, че десният електорат в столицата, в „София 1000”, в цитаделата, гласува за ГЕРБ, пренебрегна внушенията на десни политолози за културната и цивилизационната неприемливост на „мутро- милиционерското” управление и неговите лидери, не подкрепи „своите”.

Очевидно със същата нагласа, директно стимулирана от Борисов – „само ГЕРБ може да спре бившите комунисти”. Антикомунистическият фанатизъм стана саморазрушителен. Катастрофата може да бъде начало на оздравителен процес, но равносметката няма да бъде лека, нито едноетапна, и вероятно едва през 2014 г. ще проличи перспективата реална следпреходна дясна партия.

Заключение

С провеждането на парламентарните избори и гласуването на кабинета Орешарски сякаш се приключва политическата криза, в която българското общество навлезе през февруари. В централна задача се превръща осигуряването на политическа стабилност като условие за стартиране на нови политики. Най-тежко върху кабинета и неговата мотивация може да повлияе внушението, че е „временен”, че ще просъществува едва няколко месеца, че няма перспектива.

Алтернативата е правителството да работи със съзнанието, че има пълен мандат пред себе си, за да може да осъществи така необходимото изместване на баланса от власт към дейност в повратен момент за европейския път на България. Следващите няколко месеца ще бъдат решаващи за оценката на шанса това да се случи. Парадоксално, обратно на обичайната практика, в която на правителствата им е най-лесно през първите месеци, а трудностите идват после, тук най-критични са първите месеци, през които трябва да се види дали напрежението ще утихне, дали съзнанието за промяна и нов властови модел ще стане доминиращо и дали бизнесът ще припознае в този кабинет застъпник на своите интереси.

За целта обаче трябва да се преодолява усещането за разнопосочни интереси, заложени в него, оттам за нерешителност и непоследователност, а напротив, да се наложи обществено и медийно визията за ясно и промислено напредване по предварително известни и подкрепени приоритети.

Диалогът с обществото, с непарламентарните партии, с различните страти и професионални групи в страната е задължителен, за да се превъзмогва по-ограниченото политическо представителство, което може да се превърне в ахилесова пета на 42-то Обикновено Народно събрание.

Проектът „Орешарски” е знаков феномен, в известен смисъл квинтесенция на приключилия преход. Успехът му ще се измерва със същата мяра. С надделяването на професионализма над идеологемите. С възстановената стойност на интелекта, абсолютно обезценен на вчерашната политическа борса. С отказ от „приватизация” на държавните интереси. Предизборната кризисна дилема – „път нагоре”, към стабилността, и „път надолу” – е не толкова решена, колкото преформулирана, с повече, но не категорични шансове за конструктивното решение.