#Българи, които трябва да помним Пейо Яворов - геният на българската поезия

“Съдбата на Яворов неизбежно разтърсва издъно чувствителните сърца!”, Катя Зографова, “Световете на Яворов” 2019

Пейо Тотев Крачолов (по известен като Пейо Яворов) е роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Той е един от най-забележителните български поети на 20 век – символист, революционер, чийто трагичен живот и дълбока душевност несъмнено повлияват творчеството му. В стиховете на Яворов присъства драматичният начин на възприемането на света, отчаянието и съмненията, които разкъсват човека и не му дават мира. Яворов представя мисленото на модерния човек, който осъзнава, че му липсва усещане за устойчивост и свобода, затова и вечно търси себе, живее със съзнанието, че не може да открие опорните точки, които да дадат смисъл на съществуването му.

Поезията на Яворов, символистична, метафизична, пропита с терзания за “вечните въпроси, що никой век не разреши” пресъздава сякаш цялата мъка, събрала се в българската душа. Основни образи и мотиви в лириката му са смъртта, страданието, любовта, самотата и пътят. Поетът, чрез своя неизмерим талант и чувствителна душа, успява да улови тези мрачни краски и да претвори болката по най-красивия възможен начин. Гениалният Яворов е поет от световна величина, който успява да разтърси всеки, докоснал се до написанато от него.

Някои от най-значимите творби и литературни шедьоври в българската литература, написани от Яворов са: “Градушка”, “Калиопа”, “Нощ”, “Песен на песента ми”. Ненадминати са и любовните му шедьоври “Две хубави очи”, “Стон”, “Не бой се и ела”, “Вълшебница”, “Ще бъдеш в бяло”, “Пръстен с опал”, “Обичам те”, “Благовещение” ,“Песента на човека”, “Шепот насаме”, “Тома”, “Маска”, “Да славим пролетта”, “Покаяние”, “Нирвана”, “В часа на синята мъгла”.

Яворов израства като слабо и срамежливо дете. Започва училище в родния си град, а след това учи и в местната прогимназия. След третата година се премества в Пловдив, където учи до V гимназиален клас. Баща му го изпраща да изучи занаят, смятайки, че учението не му е потребно. Яворов не завършва училище и остава дълбоко разочарован от решението на баща си. Въпреки това, той не спира да се образова през целия си живот, увлича се и по социалистческата литература. От 1897 до 1901 година работи като телеграфист, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Поморие, София. Става свидетел на стихийна градушка в Сливенско, което повлиява написването на поемата “Градушка”, която може да се причисли към “първия период” от неговото творчество, а именно – социалния ( втория период е т.нар. “модерен/символистичен”, под влиянието на фр. символизъм). По време на работата си, той се среща с арменците, прокудени от Осванската империя. Както Катя Зографова разказва в книгата си “Световете на Яворов” – “темата за участта на храбрите страдалци е зреела у поета дълго”. В края на 1899г. Яворов завършва поетичният си шедьовър“Арменци”. Поводът за написването е случка в малка кръчма на гара Скобелево, където става свидетел на неволите на арменските заселници в България. Стихотворението изгражда обобщен образ на страдалците, прокудени от родината си.

След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Яворов един от най-близките сътрудници и другари на първия водач и борец за свободата на Македония - Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност.

През 1898г. започва да изпраща стихотворения на д-р Кръстев от сп. “Мисъл”, който ги публикува. Поетът обаче бива прекърстен, защото от редакцията смятат, че името Крачолов не е подходящо за толкова хубави стихове. Затова и той получава псевдонима Яворов от Пенчо Славейков.

Кръгът “Мисъл”, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Ю. Тодоров, Д-р. Кръстьо Кръстев

Със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов се премества в София и става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“.

През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, която се превръща в истинско литературно събитие. Второто издание на книгата е от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. Със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата привиква трудно.

Любовта в живота и творчеството на поета

Две жени заемат централно място в живота и творчеството на Пейо Яворов – Мина Тодорова и Лора Каварвелова. През 1906г. поетът се влюбва в 16- годишната Мина, сестра на Петко Ю. Тодоров. Тя е изключително скромно и крехко момиче, носещо красива душа, която завинаги пленява Яворов. Той посвещава стхотворенията си “Две хубави очи” и “Благовещение”, “Вълшебница”. Любовта им обаче е невъзможна, поради нежеланието на близките на девойката тя да свърже живота си с Яворов. За него любимата е ангел, дете, желание и блян. Тя е недостижима, светла и възвисена, а любовта, която той изпитва към нея –дълбока, чиста и искрена. Мина Тодорова умира от туберколоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1910г. при едно от своите пътувания Яворов я изпраща към последния ѝ дом. Той изпада в тежка депресия след загубата на Мина.

“Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; -музика – лъчи Не искат и не обещават те… Душата ми се моли,” “Две хубави очи”

В Париж, на гроба на любимата, го отклива Лора Каравелова. Тя признава чувствата си към него и двамата заживяват в София. През 1912г. двамата влюбени се венчават малко преди Яворов да замине за фронта в Кюстендил. Лора е богата и своенравна, дъщеря на бившия министър-председател Петко Тодоров. Тя развива параноична ревност и е склонна към истерия. Кореспонденцията между двамата свидетелства за пламенната и бурна любов между тях, белязана от много страсти и вълнения. На Лора, поетът посвещава стихотворението си “Стон”. За лирическият герой любовта е греховна и страстна, свързана с адска мъка, а душата му е наранена от подобно изживяване. Фатанлият край идва на 29 ноември, 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит за самоубийство (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Изоставен от всички и съкрушен от съдебния процес, на 29 октомври 1914 поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Единственото желание на Яворов е да бъде погребан в четническите си дрехи. Въпреки че поетът напуска този свят, следата, която оставя в българската литература, остава вечна.