Когато мълчанието наистина е злато!

Христо Бисеров напусна Столичното следствие, заедно с адвокатите си, в пълно мълчание. Това е златното мълчание, заради което репортерите изпаднаха в почти пълна информационна истерия, а медиите ни заляха с предположения за какви ли не „топли връзки“ на Бисеров, откъдето и накъдето отивали „изпраните“ пари.

Българските политици така са научени, да си мълчат. Още другарят Тодор Живков казваше, как трябва да се снишим, докато премине бурята. Така е и до днес – спотайват се, докато отмине опасността, или иначе казано – всяко чудо за три дни, а после – харчиш на воля и най-вече на свобода.

Срамен е дори слухът за подобни деяния да се появи в публичното пространство, защото това означава политическо, но най-вече морално безхаберие, срамно е да се мълчи, когато определено има какво да кажеш и още повече – длъжен си да го кажеш. Срамно е и дори да си помислим, че това събитие ще остане незабелязано и в Европа!

Бисеров обаче избра да ни каже само, че адвокатите му са го посъветвали да не коментира нищо. Питаме обаче, защо не са го посъветвали и преди, когато е вършил, каквото е вършил, за да не стигне до тук?