Двете страни на монетата: „външната” и „вътрешната” имиграция

От години името на България не се е споменавало толкова често в световните медии – включително и в издания от далечни страни, за съществуването на които знаят само специалистите.

През последните дни страната ни не се свърза със студентската окупация на Ректората на Софийския университет, нито с мораториума за земята. Даже новините за посещението на главния прокурор Сотир Цацаров в Мадрид и третираната с испанските му колеги тема за затворените български моряци от „кокаиновия” кораб „Св. Николай”, както и появяването на летището в София на бившия шампион по вдигане на тежести и бивш общински съветник на ГРЕБ Гълъбин Боевски, осъден в Бразилия за трафик на кокаин, бяха безметежно забутани в далечните ъгли на международния информационен поток.

Чуждестранните журналисти обърнаха малко повече внимание на решението на българското правителство да издигне ограда по границата с Турция, която – според замисъла на управниците – би трябвало да спре потока към България на нелегални емигранти, включително сирийски бежанци.

Съобщението беше направено на фона на заседанията в Брюксел на държавните и правителствени ръководители на страните членки на Европейския съюз, въпреки че срещата рязко промени предвидената тема за имиграцията в ЕС се превърна в словесна наказателна операция срещу масовата практика на Вашингтон да подслушва (шпионира) граждани на своите съюзници, включително и техните ръководители. Искането на пряко засегнатите от сегашната имиграционна вълна държави – Италия, Испания, Малта, Гърция, Кипър, Словения и България – за незабавни съвместни мерки и действия, които да предотвратят нови човешки трагедии и да облекчат положението на вече дошлите в бежанци, срещна съпротивата на северните страни. Едва ли е голямо утешение решението на Съвета да обсъди тази тема след европейските избори – т.е., през юни 2014 година.

Масово тиражираната новина на английски, испански, френски, немски, руски (дори на суетили) беше намирането на българските биологични родители на „русото ангелче” от ромския катун в Гърция. Снимките на майката, бащата, братята и сестрите на малката Мария, съпроводени със съответните информации обиколиха света. Репортажите от циганската махала в Николаево - на CNN, например - показват картини, които биха били „на място” в най-мизерните крайни квартали на големи популации в Африка на юг от Сахара, някои райони на Латинска Америка или Азия, но не и в една европейска държава, колко и изостанала да е тя в сравнение с останалите от членки на ЕС. Едностайната кирпичена „къща” на Русеви, както и на голямата им омъжена дъщеря Катя в съседното село (без електричество и течаща вода), като че ли е кадър, изваден от документален филм, заснет преди 80 или 90 години. Един от биологичните братя на Мария не знае български и говори само турски - подобно на много от жителите на махалата. Очевидно е, че задължителното основно образование на подрастващите във всяка от страните на Европейския съюз е подминало този малък европейски гражданин. Но не само него.

Вероятно трябва да се отчете, че българските власти дълго време са прилагали „тактиката на щрауса”, въпреки упорития многогодишен емиграционен и бежански натиск към Европа, който не можеше да подмине една от външните граници на ЕС - България. Имайки пред вид основните постулати на партиите от европейската крайна десница във Франция, Холандия, Белгия, Австрия, Швеция, Гърция – агресивен национализъм, против имиграцията, отричане на Европейския съюз и общата европейска монета – и техните „апостоли” и у нас („Атака” на Сидеров и Националният фронт за спасение на България на Симеонов са част от идеята за „бяла Европа”), може да се разбере колебанието на властта и популисткото заиграване с темата за бежанците у нас. (Друг е въпросът за задължителната солидарност със съюзниците. В най-малката държава на ЕС, Малта, например - 316 Km.², 452,000 жители – през последните години са дошли 17 000 нелегални имигранти; пропорционално на населението, цифрата е равна на 2,7 милиона имигранти в Обединеното кралство през същия период.)

Това се отнася до идващите у нас чужденци – сирийци, палестинци, африканци, азиатци. Думата е за „външните имигранти” – нов проблем. А какво се прави за стария проблем – „вътрешните имигранти”? За Русенци, които дават или продават децата си, за магиите без детство, за кирпичените квартали край българските градове и села? С бездействието на властите и предразсъдъците на част от населението не наливаме ли вода във воденицата на онези, които искат да изпратят „мързеливите цигани” в лагерите „за сапун”? Ще допусне ли исторически доказалата своята етническа толерантност българска нация акции, подобни на тези, за които тревожно информира European Roma Rights Centre (Европейски център за правата на ромите) – отнемане на деца от ромски семейства в Ирландия и Сърбия, тъй като не били мургави като родителите си?

Чуждестранните журналисти задават – пряко или индиректно – тези важни въпроси. За разлика от тях известни български колеги считат, че „студентската революция” е далеч по-съществена.

Независимо от „цвета” на правителството, което би сменило сегашното – както искат онези студенти от светилището със статуите на братята Георгиеви пред парадния вход – то, иска или не иска, трябва да решава въпроса за „вътрешната имиграция”. В европейската аптека все още има лекарства, предписани от неолибералните политически и икономически корифеи, които могат да облекчат страданията, но не и да излекуват болестта.

Новият, силно обрязан бюджет на ЕС сочи наличието на „стока” в склада. Дано официална София се докопа до оскъдните средства и се заеме сериозно с лекуването на „вътрешната имиграция”. В противен случай социалните метастази ще се разпространят из целия обществен организъм. Ще бъде жалко и може би фатално.

Накратко: „външната” и „вътрешната” имиграция са двете страни на същата монета – едната е по-нова, другата е по стара. Имаме ли политици, които оценяват стойността й?