Китайската комунистическа партия – между икономиката и идеологията

Китайската комунистическа партия е раздвоена между икономиката и идеологията дни преди началото на конгреса на партията в четвъртък, който ще бъде ознаменуван от смяната на президента.

59-годишният апаратчик Си Цзинпин ще заеме мястото на 69-годишния апаратчик Ху Цзинтао, докато последният гигант на изчезналия в края на XX век комунистически свят ККП оцелява само благодарение на акробатична шизофрения - ръководи с желязна ръка открито капиталистическо общество, насаждайки същевременно подозрителен национализъм като последен бастион на собствената си власт.

Си ще трябва да се изправи пред безпрецедентно предизвикателство - да се съобразява все повече със зараждащото се и все по-критично настроено обществено мнение, което вече не е никак склонно да толерира екстравагантното забогатяване на елитите на местно и национално ниво, предават АФП и БГНЕС.

18-ият конгрес на ККП ще се състои в столицата, където гъстотата на „Ферари“, „Ламборгини“, „Мазерати“ и „Порше Кайен“ несъмнено няма равна на себе си.

Това е истинска „червена аристокрация“, „Синовете на принцове“ - техни бащи са вчерашните революционери - плават върху вълната зле регулирания капитализъм, при който липсата на прозрачност на публичните пазари и сближаването с могъщите държавни предприятия позволяват да се трупат бързо борсови богатства.

Макар и не толкова зрелищен, феноменът „икономически бум“ от последните 10 години роди средна класа, разполагаща с автомобили, компютри, „умни“ телефони. Класа, която е консуматор на публичност, мода, кино, туризъм и дори нецензурирана информация.

На долните стъпала на стълбицата все по-непокорните работници живеят рамо до рамо с „плаващо население“ от 260 млн. сезонни работници, обитатели на райони втора категория без право на жилище в градовете, излезли от огромна маса от 650 млн. селяни. Всички са били облагодетелствани в различна степен от икономическия растеж по време на президента Ху Цзинтао.

От другата страна обаче на тази метаморфоза Комунистическата партия и държава с прагматичното си управление, изглежда, са затънали в истинска политическа стагнация.

В името на любимите на режима лозунги за „Хармония“ и „Стабилност“ обаче, заимствани от националния мъдрец Конфуций, дисидентите продължават да лежат по затворите, пресата е с намордник, а независимите синдикати - забранени.

Според политолога Жан-Филип Бежа, специалист по въпросите на Китай, „управляването с консенсус на върхово ниво е една от причините за застоя в сферата на политическите реформи.

При това положение изпадналият в „идеологическа недостатъчност“, но силен с новия си статут на втора световна икономическа сила Китай насажда повсеместен патриотизъм, който трудно прикрива възраждането на национализъм, предизвиква безпокойство у съседите му.

Почти изчезналата от медиите марксистко-ленинска реторика вече буди усмивки сред новите поколения, които са по-склонни да защитават новата национална гордост.

„Тъй като вярата в социализма стана проблематична, китайските ръководители търсят други източници на легитимност. И това е мечтаният заместител - национализмът“, посочва Бежа.

Според него „Компартията може да се гордее, че е постигнала мечтата на всички ръководители на страната след „опиумната война“: Китай да намери своето място в света“.

Официалната пропаганда припомня по всякакъв повод епохата на „униженията“ на Китай, владян от чужди сили от XIX век до 1945 г.

Вечният враг на китайските комунисти - Япония, попадна под техния огън заради 5 необитаеми островчета в Източнокитайско море, които всяка от двете страни смята за свои.

Kомунистическата партия обаче изкара китайските тълпи на улиците и остротата на националистическите и популистките акценти стъписа много чужденци. Връщането на Хонконг през 1997 г. и на Макао през 1999 г. (връщането на Тайван все още е свещена кауза) и абсолютната непримиримост на режима по въпроса за Тибет екзалтират националните чувства, като в същото време бетонират положението на висшето комунистическо ръководство.

„Ако те не извършат промени в своята икономическа и политическа система през следващото десетилетие, мисля, че ще станем свидетели на истинска нестабилност“, каза преди седмица Уинстър Лорд, бивш американски посланик в Китай и бивш заместник държавен секретар при президентството на Ричард Никсън.

Увеличаването на бюджета на Китайската народноосвободителна армия изпревари значително нарастването на Брутния национален продукт. А за да се отклони вниманието на набиращото сила китайско обществено мнение от непрекъснатите скандали със забогатяването на елитите, може да се окаже полезно прибягването до националистическите чувства. Това оръжие обаче е нож с две остриета.

„Децата на мнозина китайски ръководители са в чужбина, включително в Япония, където работят с мултинационалните компании. Те са уязвими за критиките на ултранационалистите, че „продават страната“, подчертава Жан-Хилип Бежа.