Захари Карабашлиев с пронизващи думи навръх Деня за почит към жертвите на комунистическия режим

Един от най-бележитите съвременни писатели - Захари Карабашлиев, написа следното по случай днешния 1 февруари, когато почитаме паметта на жертвите на мракобесния комунистически режим в България:

След малко ще се съберем пред параклиса до НДК да почетем жертвите на комунизма. Има нещо... особено за мен всеки път, когато чуя “жертви”. 2730 са осъдени на смърт и екзекутирани от “народната власт” и “народния съд” — без реален процес, без право на обжалване, под окупацията на Червената армия — те надвишават ноколо 180 пъти тези в Нюрнбергския процес! „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ пише на руски от Москва, вожда Георги Димитров. “Никой не трябва да бъде оправдан!” 2730 смъртни присъди! Останалите са 20-15-10 годишни, концентрационни лагери, изселвания, репресии, стотици хиляди пострадали… А т.нар. “народен съд” обаче надминава себе си като прави и нещо сигурно нечувано в съдебната практика — осъжда “на смърт” над 200 вече убити българи! Тогавашният главен прокурор Георги Петров след време се гордее, че България е “...пример, който остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ… Безспорно този резултат се дължи на нашата героична Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело... Народните съдилища в никоя страна няма да достигнат тези постижения, които безспорно зарегистрира българският народен съд… Ето къде трябва да бъде нашата гордост национална!“

Жертвите на “народния съд”… А останалите вероятно 20 хиляди убити след мъчения, безследно изчезнали, наблъскани в лагери? А останалите след тях близки, лишени от любов, имущество, работа, техните приятели, съмишленици. А не са ли жертви на комунизма (вероятно най-странните жертви) и самите палачи, насилниците, „изпълняващите заповеди“, изпълнителите на партийната повеля? Къде спират “жертвите”? Не е ли жертва на наследството на комунистическата партия(заменена днес от БСП и неосъдена дори морално за това, което е причинила) една неизброимаи дори неподозираща, че е жертва маса хора? Възможно ли е да сме народ-жертва на комунизма и на вечната дружба с Кремъл, народ осъден да живее в неистина, в мълчание, в страх, невежество и безверие?

Възможно е. Как се справяме с това наследство? Трябва да има начин. И, не, не харесвам тази дума: “жертви”.