207852 статии       |       425 интервюта       |       1527 снимки       |       38125 абоната       |      
USD 1.7322| EUR 1.95583| GBP 2.31131|
In English На русском

КЛЮЧОВИ ДУМИ ДНЕС:   КоронавирусИзбори 2 в 1

Размер на шрифта:   

Писателят Калин Терзийски: Библиотеките ни са болни, но защо да ги убиваме?

18 ноември 2011, петък / 14:30; Никола Петров; Коментари: 0
Send to Kindle
Писателят Калин Терзийски: Библиотеките ни са болни, но защо да ги убиваме?

Интервю на novinite.bg novinite.com с писателя Калин Терзийски, носител на една от тазгодишните награди на ЕС за литература.

Казвате, че да си професионален писател е свързано с изключително тежък труд. Не се ли губи удоволствието по този начин?

Губи се. И това е най-страшното:  когато човек влезе в ритъма на писателската работа така, както се изисква от действително работещ и четен автор, той не може да си позволи да пише за удоволствие. Пише за срок – бързо, интензивно и в големи количества. Това му изпива удоволствието, изяжда го – а е възможно да навреди и на качеството.

Всъщност, аз никога не съм писал за удоволствие, за да се „забавлявам" в онзи детински смисъл. Аз започнах да пиша, за да се прехранвам  - като сценарист. Тогава работех като лекар и получавах такава заплата, че моментално трябваше да се застрелям, ако се наложеше да живея с нея. Принудих се да работя като лекар и сценарист едновременно. Интересното е, че в същото време пишех и за удоволствие – но само тогава, когато не ме търсеха и не ме четяха.

Точно този омагьосан кръг ми е голямото терзание сега – ако искаш да си писател, който работи в наистина бърз ритъм, не можеш да спираш и да се замисляш. А аз с писане си изкарвам парите. Когато всеки ден си изкарваш прехраната по този начин, не можеш да изпитваш това удоволствие, което свързваш с правенето на нещо незадължително.

Обаче има и друго: на мен ми е изключително приятно, че успявам да се прехранвам с писане. И то вече не с писане на глупости, а на неща, които наистина смятам за редно да се напишат.

Споделяли сте, че сте прописали в края на 80-те под формата на бунт срещу „официалната" литература тогава.

Това не беше бунт срещу официалната поезия и литература, а срещу повсеместното лицемерие в българската култура и общество, в които липсва самочувствие, а от там следва сляпо и смешно подражателство, конформизъм и конюнктурност. Или трябва да подмазваме на руснаците, да следваме някакви партийни норми, или пък да подражаваме на американците. Винаги е било така. Цялата литературата тогава ме отвращаваше със своята тягост, с „дълбокомъдрите" си, а всъщност кухо помпозни стихотворения.

Аз харесвах Вапцаров, а и по-ранните комунистически поети, в чиято поезия все пак имаше съвсем ясно изразено чувство. Но последвалата по византийски витиевата, „усукана", а освен това пълна с баналности поезия и литература ме отвращаваше - както сега ме отвращава писането на онези „вътрешни", академични хора, чието дълбокомъдрие е напълно фалшиво .

Когато бяхме на 17, бунтът ни беше по-скоро политически, отколкото литературен. Пишехме без думи, разчитахме единствено на рими, звучене и ритъм. Неща, които наистина стряскаха хората.

Имаше пълно незачитане на тези, които превръщат словото в собствена територия, в бащиния. Хора, които пренасяха комунистическата номенклатура в литературата. Използваха фрази като „листи се ронеха като златни пендари от липите" – безобразни архаизми и надута помпозност. Някакво византийско или църковнославянско усещане за тайнство, но в онзи мизерен смисъл, за който Маяковски е казал „...и оттогава мразя всичко старо, всичко църковно и всичко славянско."

За мен това са велики думи. И аз мразя всичко старо, всичко църковно и всичко славянско – всичко, които мирише на мухъл и на несвобода. А именно това беше българската литература – и за съжаление продължава да бъде. Но на фона на тази комунистическо-византийска депресия има и едни прозападни бунтове, които са инфантилни, защото са много имитаторски. Те даже вече се превърнаха и в стандарт. Стандартна и смешна имитация на западната литература.

Някои ме сравняват с Буковски, без да си дават сметка, че нямам никакви допирни точки с него, освен алкохолизма, но това е приоритет от Дионисий на поне десет милиона пишещи.

Моята насоченост не е американска, не е дори западноевропейска. Корените на писането ми са по-скоро в руската литература, както и  в американската от първата половина на 19-ти век, която има сходни черти с руската от това време. Едгар Алън По, Натаниел Хоторн и Хърман Мелвил приличат на Пушкин, Лермонтов и Гогол по някои характеристики.

Наскоро бяхте отличен от Европейската комисия за сборника си с разкази „Има ли кой да ви обича?".  Как очаквате да Ви приемат  чуждестранните читатели и опасявате ли се, че могат да Ви почувстват като някаква „екзотика"?

Пиша на такива теми, които изобщо нямат граници, не са регионални. Смятам, че ще ме приемат естествено.

Аз пиша прозата си като поезия. Докато пишех „Алкохол", най-важното ми нещо досега, изброих на съавторката ми поне пет начина, по които може да изглежда книгата  – като дълъг философски или медицински трактат, като мистичен роман, като съвсем ясно ръководство за лечение на алкохолизъм. Накрая й казах, че искам да напиша поема от 500 страници. Тя се втрещи, защото на всичкото отгоре никак не обича поезията – и беше готова да се откаже.

Но аз знам, поезията е нещо напълно универсално. Ако е добра, не може да не я усети човек и да не се развълнува от нея.

Затова смятам, че моята универсална поезия във вид на романи и разкази ще се приеме съвсем добре – стига хората по света все още да имат отношение към поезията.  А аз мисля, че те винаги ще го имат.

Миналата седмица взехте активно участие в една кампания за спасяването на българските библиотеки. От какво се породи тази кампания?

Бях викнат на среща в асоциация „Българска книга", на която ми споделиха какво е състоянието на библиотеките. Те знаят, че аз съм активен писател, и че въпреки мързела си, или по-скоро въпреки разпиляността си, се опитвам да бъда двигател.

Хрумна ми, че по този повод можем да направим за първи път едно голямо публично писателско четене, което да не е просто пред много хора, а да е в центъра на града, където писателят може наистина да бъде видян и усетен.

Иначе в залите и на местата, на които четенето е институционализирано, не е интересно. И в лудницата има много луди, но ако 200 луди излязат пред народното събрание, ще стане страшно.

В писателските кръгове често се срещат и по повече от 20 писатели на едно място– обаче 20 писатели пред Министерския съвет, и то с микрофони и четящи, си е събитие.

Инертността, както на управляващите, така и на управляваните, не им даде възможност да разберат колко е голямо това събитие. Когато ти ударят шамар, за да разбереш какво ти се е случило, трябва да имаш бърз и рефлективен ум, а те нямат. Ние искахме да разсъним хората, но за съжаление може би са необходими още шамари за това събуждане.

Някой ще каже, че българските библиотеки не правят нищо. Това е все едно да кажем, че един лежащо болен човек не върши никаква работа и затова трябва да го пречукаме. Няма да му помогнеш да се изправи на крака, а просто защото не върши някаква работа, ще го загробиш. Защо?

Съвсем ясно е, че библиотеките винаги са били – и ще бъдат - естествено в осъвременена форма,  изворите на знание за човека. Никой не чете книги само в интернет, особено в малките градове и селата, а там в книжарниците се продават такива масови литературни боклуци, че на човек му се иска да се застреля. За хората, живеещи на такива места,  остават библиотеките, а библиотеките там са на доизживяване. И тези, от които зависи оцеляването им си казват: „щом не вършат работа, да изчезват."

Библиотеките ни трябва да станат силно привлекателни, като в Норвегия и в Германия. А библиотеките в България са мрачни и затънтени, натоварени с изключително много негативна психична енергия. В тях никога нищо не се случва, носят дъх на бедност, на нищожност – и хората няма какво да търсят там. Ами направете ги такива, че хората да имат какво да търсят там.

Отдавна се говори, че българският читател е изключително скептично настроен към българския писател. Така ли е все още?

Всеки ден получавам от две до десет писма от почитатели, повечето от които толкова възторжени, че човек по никакъв начин не би могъл да си помисли, че читателите са скептични към българската литература. Възторжени до крайност писма, и то определено не от бивши мои пациентки, а от хора като Андрей Захариев от „Библиотеката", Андрей Райчев, Мира Баджева и преводачката Златна Костова – хора, които са живи и възторжени.Едно голямо братство от хора, на които им е писнало да са скептични. Стига с това черногледство.

Българинът много дълго е играл ролята на изключително скептичен мърморко.  Хитър, черноглед и способен да обезцени и омаловажи всичко. Това е било  една нормална спасителна поза по времето на тоталитаризма. Но сега тази поза е зловредна, воняща и жалка.

Сега българската литература се възражда и аз го виждам всеки ден. Има поне 10-15 български писатели, които са имената на българското литературно възраждане. Трябва повече да се говори за това, защото то вече уверено се случва.

Раздвижването се усеща много силно, но то трябва да е от две страни. Ако човек е настроен злонамерено, той винаги ще намира поводи да омаловажава нещата и да ги смята за помия, включително и собствения си живот. Но ако направи волево усилие да погледне на нещата с добро око - а затова се изисква мъжество – нещата наистина ще се променят. Ние правим нещата добри, като ги виждаме добри.

За инфантилния човек, за детето и за роба е характерно да гледа на нещата вечно с негодувание и презрение. Когато си родител, когато си зрял човек, трябва да намериш хубавите черти на това, което се случва, и да ги покажеш на детето, което вечно мрънка.

От една страна, литературата ни трябва да направи усилие да се издигне на високо ниво, а от друга, читателите трябва да направят усилие да не са вечно черногледи. Аз декларирам, че в българската литература вече има много добри неща за четене.

Разбрах, че пишете нов роман...

Да. Утре заминавам за видинския край с двама от най-старите си приятели от казармата, с които съм бил граничар на една застава. Искаме да обиколим тези места, за да видим какво се случва с границата сега. Романът ми „Войник" ще разказва за едно пътешествие на двама 40-годишни приятели, които пътувайки разсъждават върху това какво е да си войник.  Спомнят си общото си минало като войници. Изпаднали са в едно типично за средната възраст малодушие. Чувстват, че животът им се изплъзва от ръцете, което е типично за нашето поколение, но може би и за всяко друго поколение.

Единствено мъжеството може да противостои на безсмислието и малодушието. Затова и романът се казва „Войник".

Като че ли продължавате автобиографичната линия от „Алкохол" и „Лудост".

Аз по друг начин не мога да пиша.

В класическото писане е било естествено да се нагаждат някакви образи, които за напълно  синтетични и измислени – и те са се приемали добре от публиката. Но нивото на тези образи е било сравнително ниско от психологическа гледна точка. Защото никой хомункулус, никой Франкенщайн не може да се мери по дълбочина и по плътност с живия образ.

Не можем да изходим от друго, освен от своя опит, бил той прочетен или преживян. Ако искаш да си задълбочен, по-добре гледай живота. Естествено, можеш да промениш някои неща, но дори и това няма кой знае какъв смисъл.

ђеклама:
Разпечатай | Изпрати
» Напиши статия и ти
Още по темата:
Тагове:
Реклама:
Реклама: