Българите в чужбина: защо да гласуват – никой не мисли за тях

Известният български журналист Йосиф Давидов води седмична коментарна рубрика в Novinite.bg – „Задочен коментар".

Първоначално стартирана през март 2012 г., от юли 2012 г. „Задочен коментар" е коментарна рубрика, посветена на представянето и възприемането на България по света, както и на случващото се с българите в чужбина.

Ако са точни публикуваните на 12 април от Министерството на външните работи и Централната избирателна комисия данни за броя на писмените и електронните заявления на сънародници зад граница за участие в предсрочните парламентарни избори (срокът за подаването им изтече на 11 април в 24,00 часа), показват, че близо 50 000 българи, живеещи в чужбина, са готови да пуснат бюлетина. Може да се предположи, че в изборния ден още около 30 000 биха гласували – след като попълнят съответния формуляр.

Накратко: от 1,2 милиона български граждани извън страната, едва 7 процента ще упражнят уж гарантираното им от конституцията право на глас.

Приетият през януари 2011 г. Изборен кодекс (променян няколко пъти) – силно ограничаващ правата на диаспората - и подменените в последния момент от Централната избирателна комисия правила за подаване на заявления за откриване на избирателна секция извън дипломатическите представителства, дават основание да се предвиди изключително ниската изборна активност на българите в чужбина.

Предположенията на сънародници от Германия, Испания, Кипър, Гърция, САЩ и други страни са, че „тяхната” цел е колкото може по-малко хора в чужбина да гласуват.
Тревожна, но основателна констатация. „Те” е събирателен образ на българските политически формации с изгледи да влязат в новия парламент.

Ако някой си направи труда да прочете програмите на „тези” партии, ще се сблъска с абсолютното отсъствие на една единствена дума, посветена на българските граждани в чужбина - даже не става въпрос за анализиране на реалностите и съответните перспективи на над 30 процента от българските граждани, които по една или друга причина не живеят в България.

Не. Поне едно споменаване да имаше в силовото „Имаме воля” на ГЕРБ, подреденото „Да върнем България на хората” на БСП, амбициозното „С ДСП за свободна и сигурна България”, високопарния план „Сидеров” на „Атака” „Нов път за България” и „новите” три опорни стълба на Кунева – „България на гражданите, България на растежа, България на бъдещето”.

Преди година проучване (по-скоро емпирично) посочи, че 90 на сто от живеещите в България имат роднини, приятели или познати в чужбина; и по-важното – над 30 процента от българските домакинства получават финансова подкрепа от своите зад граница.

Не е ли редно питането: защо тези хора в България не оказват натиск върху партиите да променят своето високомерно, пренебрежително, анулиращо отношение към българите в чужбина? Няма отговор. А елитът – икономически, политически, интелектуален, който би следвало да бъде обществен водач – се занимава предимно със себе си.

...Не са малко българите зад граница, които искат да се върнат в „нормална България”. В ресторанти, механи, магазини и клубове се излагат на показ като фетиши „атрибути на българското”. Техният патриотизъм постепенно се превръща в носталгична тъга. Политическите формации у нас, приели с охота или безропотно ограничаването на гражданските права на емигрантите, правят всичко възможно, за да не се чуе гласът на хората, които са икономически независими от благоволението на този или онзи велможа и знаят от собствен опит каква е същността на истинската демокрация. Затова „тези” партии, „представители на всички българи”, не желаят да създадат изборен район „чужбина”, нито пък искат масово участие на сънародниците зад граница в изборните процеси.

Бутилката е полупъпна: засега не се очертава двата милиона българи в чужбина да забравят страната България. Но тя е и полупразна: очевидно е постепенното загърбване на ненормалната държава, окупираща нейните поля, планини, реки, градове и села.

На този фон: защо да гласуват емигрантите на 12 май, когато няма нито една голяма политическа формация, която поне отчасти да отстоява техните интереси? Ясно е, че фактическият бойкот на изборите не е изход. Но при сегашните нормативни условия това е единствената алтернатива. Тя няма да накриви шапката на бъдещите депутати, които след време – като бившия народен представител от ГЕРБ Емил Димитров – ще хулят от Лондон или друг град в чужбина „полицейския ботуш”.

Но „бойкотът” ще остави чиста съвестта на стотици хиляди българи, които напуснаха България, за да бъдат свободни в личния си избор, да не зависят от „месии” и „спасители”, а само от своя труд, талант и гражданско поведение.

Дами и господа, български политици, нямате право на 13 май да хулите „ниската изборна активност” на емигрантите – вие сте виновните!