Дори и съборена, Берлинската стена все още разделя Германия

Лавинообразното и неконтролируемо нарастване на бежанския поток към ЕС промени коренно ситуацията, дори и в богатата и отлично организирана Германия, пише в блога си политикът Аспарух Панов. Според него разширяващите се екстремистки и ксенофобски настроения връщат призрака на расисткото насилие, с което Германия се сблъска през 90-те години, по времето на войната в бивша Югославия, имат исторически корени. Ето как авторът аргументира позицията си:

В началото на годината публикувах в блога си статията „Неслучайно ПЕГИДА се ражда в сърцето на бившето ГДР“, в която коментирах бурните хилядни демонстрации в Дрезден и Лайпциг на новосформираното радикално движение срещу „ислямизацията“ на Германия и увеличението на притока на чужденци като цяло.[1]

Поне за мен самото създаване на ПЕГИДА („Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада“) бе повече или по-малко един „вътрешно германски парадокс“. Там където живеят най-малко мюсюлмани, най-много хора демонстрираха срещу тях. Очевидно ставаше дума за страхове от малцинства и настроения срещу хора, които протестиращите реално не познаваха. Въпреки многобройните анализи и коментари, като че ли целенасочено журналисти и политици избягваха да дискутират факта, че феноменът „Дрезден“ се дължи основно на неизличимите ценностни и политико-културни различия между „Изтока“ и „Запада“.

Никой не очакваше обаче, че нещата ще се задълбочат и изострят толкова бързо и радикално. Но лавинообразното и неконтролируемо нарастване на бежанския поток към ЕС промени коренно ситуацията, дори и в богатата и отлично организирана Германия. Това, което се случи в Хайденау, на 15 км от центъра на Дрезден, бе нов, много опасен връх на разширяващите се екстремистки и ксенофобски настроения. Над 30 полицаи бяха ранени, върна се призракът на расисткото насилие, с което Германия се сблъска през 90-те години, когато по времето на войната в бивша Югославия, също имаше огромен брой молби за политическо убежище. Реториката на омразата засегна и лично канцлерката Ангела Меркел, която беше освиркана и оплюта като „предателка“ от местните жители на Хайденау при посещението ѝ при бежанците.

Разбираемо за чувствителността на Германия по болезнената тема за нацизма, основните обвинения бяха насочени срещу крайно дясната Националдемократическа партия на Германия (НПД), квалифицирана като неонацистка и дори като наследник на националсоциалистите. Отново се разгоряха дискусиите, до кога една партия, която насърчава насилието и изповядва противоконституционни идеи ще участва в политическия живот и ще получава държавна субсидия? Заговори се пак за нейната забрана. Подобно искане вече бе поставяно пред Конституционния съд, но бе отхвърлено.

Но има и нещо друго. Въпросът е защо най-голямата подкрепа за НПД идва от бившето ГДР. Оттам десният екстремизъм черпи своите живителни сокове и получава обществената си подкрепа. На последните избори за Бундестаг през 2013 г. НПД получи 1,3% от гласовете, като най-добрите им резултати бяха точно в Саксония – 3,3% и Тюрингия – 3,2%. В момента неонацистите на парламентарно ниво са представени единствено в източната провинция Мекленбург предна Померания. В ландтага в Шверин те имат 5 депутати от всичко 71.

Очевидно дойде времето нещата да се назовават с истинските им имена, като не трябва никога да се забравя, че в бившето ГДР не е имало демокрация и спазване на човешките и гражданските права от 1933 до края на 1989 г. Със специална заповед още през 1947 г. съветската окупационна власт прекратява процеса на денацификация. Дава се възможност на обикновени членове на нацистката партия (цялото име е Националсоциалистическа работническа партия на Германия), родени след 1919 г. да бъдат приемани в управляващата комунистическа партия на ГДР – ГЕСП, което е направено бързо и безпроблемно, като част от „специалния немски път към социализма“.

Съответно членовете на нацистката партия са спечелени за ГЕСП със следната аргументация: „Това, което очаквахте от фашизма, а именно нов световен ред, нов социален ред, т. нар. немски социализъм, фашизмът никога не можеше да ви го осигури, защото той не бе нищо друго, освен най-лошият едрокапиталистически реакционен режим. Но това, което фашизмът не успя да реализира, ще го направи днес марксизмът и научният социализъм“.

В тези времена местните структури на ГЕСП са особено активни за привличането на членове на нацистката партия в бившите крепости на нацизма в Германия. В Тюрингия още през 1948 г. вече 5,3% от членовете на ГЕСП са от нацистката партия. До 1954 г. този дял нараства до 8,6%. В някои регионални организации на ГЕСП има „върхови постижения“ от 12,5% в Магдебург или 15,4% в Ерфурт. А ако се пресметнат и членовете на „Хитлеровата младеж“ Хитлерюгенд) и на Съюза на германските момичета, се оказва, че през 1954 г. 35,8% от членовете на ГЕСП в Тюрингия имат организирана „кафява“ предистория.[2]

Какъв по-прекрасен пример за плавен преход от „кафявата“ към сродната „червена“ диктатура. Подобен е и преходът към демокрация след 1989 г. „Левицата“, базирана основно на бившите комунисти от ГДР, не само продължава да печели великолепни изборни резултати в източногерманските провинции, но и без задръжки издига като кандидати за местните парламенти бивши агенти и служители на ЩАЗИ. Те не само стават депутати, но и често печелят директни мандати като мажоритарни кандидати.

Колкото до ксенофобията в ГДР, тя също има дълга история. Още през петдесетте години комунистическата държава налага рестриктивна политика спрямо чужденците. Когато в Западна Германия, на 10 септември 1964, на гарата в Кьолн тържествено е посрещнат едномилионният гастарбайтер (от Португалия), в ГДР има около 18500 чужденци (без да се смятат съветските войски и придружаващите ги лица), повечето от социалистическите страни. Дори и при този пренебрежим брой (0,1% от населението), има специален отдел в министерството по сигурността, който се занимава с чужденците. Целта на този отдел е от една страна да намали до минимум броя на желаещите да останат в ГДР, а от друга да изгони тези, които не вписват в обществения живот на страната.

Тъй като до седемдесетте години в ГДР има много малко чужденци, ксенофобията е само въпрос на убеждения. Но това бързо се променя, когато ГДР решава да стимулира икономиката, като вкарва работници от чужбина. Техният брой е около 3500 през 1966, повишава се до 26 000 през 1980 и достига 93 000 през 1989 г. Въз основа на междуправителствено споразумение, между тях има и добре обучени виетнамски работници, които показват постижения над средните. Въпреки че на практика виетнамците са настаняват в специални гета, възниква негодувание към новите съседи и проблеми с общуването с тях, както на работното място, така и по местоживеене. В страната няма свобода на словото и протестите, но настроенията и конфликтите са вън от съмнение.

Въпреки че са изминали 25 години от обединението на Германия, въпреки че в новите германски провинции бяха изсипани милиарди инвестиции, когато става дума за демократични ценности, за европейска политическа визия и култура, винаги проличава от коя страна на Берлинската стена си роден и израсъл. Проблемите на интеграцията на ГДР в обединена Германия не само че не са решени окончателно, но при днешната криза с бежанците те изглеждат дори непреодолими.

Аспарух Панов е завършил химия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1973 г. От 1989 г. е член на Радикалдемократическата партия и е неин заместник-председател до 1996 г. [1][2]

От 1991 до 1994 г. е член на Националния координационен съвет на СДС, а от 1993 до 1994 г. и негов заместник-председател с ресор външна политика и международни отношения. От 1991 до 1994 г. е депутат в 36-тото Народно събрание. Председател на групата за приятелство с германския Бундестаг. [1] От 1994 до 1996 г. е вицепрезидент на Либералния интернационал. Бил е ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, вицепрезидент на асамблеята от 1992 до 1993 г. и на либералната ѝ група. [2][3] През 2007 г. е кандидат от листата на НДСВ в изборите за членове на Европейския парламент. [1] От 1998 г. до 2013 г. работи във фондация „Фридрих Науман“. Участвал е в реализирането на проекти на фондацията в България, Македония и страните от южен Кавказ. Председател е на Управителния съвет на Института за либерални изследвания. Член е на Управителния съвет на Българо–германския форум и на фондация „Балкански политически клуб“. [1][2]