Нерде Байконур, нерде „Позитано“ №20

Автор: Александър Йорданов, доцент в Институт за литература - БАН, бивш политик и дипломат

През далечната 1990 г. се наложи да агитирам в едно русенско село за демокрацията. В началото имаше мрънкане, сетне в салона на читалището се заслушаха в думите ми, но до момента, в който дяволът си нямаше работа и взех та ошашавих добрите хора с прогнозата, че Съветския съюз ще се разпадне. Настана голяма суматоха. Стана възрастен човек , със сталински каскет на главата и се провикна: „А, бе Йорданов, ти чуваш ли се какви ги говориш. СДС-то ще изчезне, а не Съветския съюз. Ти, знаеш ли бе Йорданов, че в космоса сега има двама съветски космонавти. Ами те как ще се върнат, ако се разпадне Съветския съюз?” Смях в залата. Отвърнах: „Че ще се върнат, ще се върнат, къде на ма*ната си из космоса ще ходят. Но в коя държава ще кацнат не съм сигурен. И като чии граждани ще кацнат – пак не съм сигурен.”

И като започнаха едни препирни – истинска Фейсбук разправия. Но тогава Фейсбук нямаше и ползвах читалищните салони като дневник. Мина се и не мина месец, и СССР се разпадна. Космонавтите се строполясаха край Байқоңыр в Къзълординската част на Казахстан до река Сърдаря и къде се дянаха след това не знам. Пък и да следя кой откъде излита и къде каца, не е моя работа, нали. Между т.нар. „съветски космонавти” имаше граждани от различни републики, станали по-късно самостоятелни държави. Имаше космонавти родом от Украйна като Леонид Каденюк, който след разпадането на СССР се върна в родната Украйна и дори летя заедно с американски астронавти в космоса.

Та разпадна се СССР тогава, на всички останали „съветски народи” им увряха кратуните, повечето хванаха влака на демокрацията и си живеят живота. Но на една република – „наследник” на СССР, не и увира главата. Но нима аз съм виновен за това? Още преди година прогнозирах след нашествието на „зелените човечета” в Крим, че ще има война. Тогава ревна сума народ, като в онова русенско село: лъжеш, не е вярно, измисляш си.

Сега за войната говорят от Париж, Вашингтон и Москва до Позитано №20. Хей на, дори другарят Миков и той най-после вдянал, че руската агресия изправи света пред война. Каза го по телевизията. Но винаги ли трябва да чакаме по година-две, че някой на село или на Позитано №20 да схване?

Та такива мисли ми дойдоха в главата, докато лежах в затвора на Фейсбук три дни без храна и вода. Оцелях специално, за да чуя от устата на другаря Миков това, което и без това си знаех още преди една година. Освободи ме Фейсбук, но преди това ми казаха: пиши, говори, но нямай никакво доверие на тия гдето не вярваха, че СССР ще се разпадне.

Позицията е публикувана на страницата на Александър Йорданов във Фейсбук.