Да откраднеш сърце…

Да откраднеш сърце…
Дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа – с. Слатино. Снимки: на автора.
A A+ A++ A

Да откраднеш сърце… Всъщност въобще не е трудно, нужни са само няколко неща: едно малко село, захвърлено в полите на Рила планина, едно изоставено училище за още по-изоставени деца, до 8. клас, един почти напълно разрушен кабинет по биология и… няколко разхвърляни сърца… Това са макети, по които някога, преди години, са се обучавали ученици. Тогава техните сърца са били откраднати, или по-скоро сърцата им са били ограбени от майчината любов, защото те не са имали такава. Днес сърцата макети могат да бъдат откраднати, при това съвършено безпроблемно, защото те на никого не са нужни, както вероятно и онези сърца, живите, на децата, също не са били нужни никому…
Наближаваме до сградата, която ни гледа страшно, дори заплашително. Не стига това, ами и ръми, за да създаде още по-ужасяващо усещане. Никога не съм посещавал останките от лагера в „Белене“, но предполагам, че всички посетили го днес като туристи вероятно са изпитали същото – страх, празнота, гъделчкащо очакване на неопределеното неизвестно, някакъв спотаен гняв, любопитство и… малко тъга.

 

ДОВДЛРГ… Това ни посреща на вратата на училището. ДО-Въ-Дъ-Лъ-Ръ-Гъ…, дори абревиатурата е плашеща, „говори“ за някакво „ръгане“, „наръгване“, сякаш някой някого е наръгал с нож…Става дума обаче за Дом за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителска грижа „Никола Вапцаров“ в село Слатино.

Някак е странно да влезеш в такова място, през вратата, сякаш е по-нормално да се промушиш през някой от счупените прозорци или дори да влезеш и през комина, но през вратата е твърде стандартно.

Посреща ни гледка сякаш след масирана бомбардировка. Всичко, което е можело да се вземе, вече е взето - мебели, дори кабелите са изтръгнати от стените, вероятно заради медта, ако са били медни, всичко е разбито, мивките в тоалетните, вратите са изкъртени, няма тоалетни чинии, няма батерии на чешмите, няма душове, осветителните тела също ги няма отдавна, в някои от стаите е имало пожар, който едва ли е възникнал сам…!

Навсякъде стъпваме върху счупени стъкла, остатъци от луминесцентни лампи. В някои от стаите ни посрещат захвърлени по пода портрети на Йорданка Николова, Свилен Русев, Лиляна Димитрова… Карти по география и история също са на пода на кабинет или хранилище. На една черна дъска ни посреща надпис: „На добър път“…, но път накъде, къде ли води този път, който при това е добър…, а дали наистина е добър…?

Друг надпис гласи: „Обичам те, зайче мое проклето!!!“. Някой някого е обичал, дори това да е било истинско зайче, то е „проклето“, сякаш самата любов е прокълната на това място…! На пода в краката ни се търкаля надпис „Bonne fete“ (Честит рожден ден, от фр. език). Надписът е стандартен, табелка… пластмасова… за всеки…, като някакво дежурство, без чувство, без личност… безличност…

Влизаме в столовата – празна, от глад и неприсъствие, на стената в коридора ни посреща нарисуван розов октопод, октоподът на обречени животи, октоподът на предстояща безизходица.

В една от стаите е нарисувано дърво, красиво, голямо, на цялата стена. Странно защо освен птиците на него е изобразена и змия – жълта. От стената е изтръгнат кабел, който буквално я е разорал. Това сякаш като разрез разделя дървото, дървото на живота, разкъсва го, като един прекъснат живот.

На част от вратите, където са били спалните помещения, това е указано с табелки, на някои от които пише: „Спално помешение“, а до този надпис е изобразен знак за момичета или момчета в зависимост от това, за кого е предназначена стаята. Не, няма грешка, пише „Спално помешение“, всичко е „омешано“, объркано, неподредено… На една врата пише „ЗанималнИя“, а на съседната – „Занималня“. Излизайки от коридора, попадаме фронтално срещу един отец Паисий, първия ни космонавт Георги Иванов, Асамблеята и някакви униформени, партизани, милиционери или военни, не е ясно – пано на стената. Срещу един от изпочупените прозорци стои неподвижно топка, с която някой някога е играл, днес тя е осакатена и сякаш се е превърнала в паметник. Игрището е обрасло в трева и храсти. На него няма детска глъчка, няма кой да играе футбол там, защото ги няма децата.

Дворът на училището е буренясал. Още преди години, когато то все още е било живо, този двор е бил място за любовни срещи. Ирония на съдбата – там, където няма любов, където любовта е открадната, именно там младежи отиват, за да изразят любовта си един към друг, сякаш като за компенсация, за компенсиране на липсата…!

Първият ден взехме едно от изоставените сърца макети. Върнахме се и втория ден, за да вземем още едно сърце макет от „кабинета“ по биология. Ако останем още време, всеки ден можем да вземаме по едно сърце макет. Има много…! Това са изоставените и никому ненужни сърца в Дома за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителска грижа…!

#училище #деца #топка #дърво #сърце #сърца #любов #Паисий #Георги Иванов #кабел #надпис

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай