Нощ в Атон…!

Има нещо,.., искаше ми се да кажа магическо, но едва ли това е най-подходящата дума, когато говорим за храм. Става дума за храмовете на Атон /Света Гора/.

Тук дори ароматите са различни от църквите у нас, тамянът е друг, мирише на билки, на смола, мирише на вяра, мирише на истинско, на чисто, на толкова чисто, сякаш е извън това измерение…! Когато монахът, който пали и гаси свещите мине покрай нас, течението от движението му донася аромат на тамян, аромат на пушек от току що угасена свещ, аромат на някакво странно усещане за безтегловност, сякаш той прелита покрай нас и оставя шлейфа си от омайни усещания като една Халеева комета, да му се полюбуваме и сетне и той изчезва подир „кометата” си.

Църквата на Зограф.

Нощите в храмовете на Атон са изключителни, това е може би единственото подходящо прилагателно, за което се сещам, ако има допълнение с друго прилагателно, смисълът би се променил,…със сигурност!

Различно е в различните манастири, на места бие камбана, изглежда само на празник и в неделя, някъде удрят метално клепало, а после и дървено. Първите звуци са около 3,30-4,00 ч. след полунощ. Тогава започва първата служба. Но поклонниците се събират в относителна пълнота едва към 5-5,30 ч.

Входът на храма е тъмен, малко по-навътре е още по-тъмно, а в същинската църква е приглушено. Светят само кандила и свещи – истински свещи, от истински восък – празник за сетивата. Миризмата някак е друга, не се усеща тежкият натрапчив вкус на прегорял парафин, мирише на пчелен мед, на нещо твърде топло, лично, почти интимно.

В двора на Зограф. 

Влизаме и тихо търсим свободен стол от онези, които са до стените. В тъмнината не виждаме, че някъде има и монаси, те са толкова слаби, незабележими в топлата тъмнина на храма. Намираме си места и подпираме главите си, докато слушаме песнопенията. Почти заспиваме, всъщност, спим. Очите ни са затворени, но сърцата ни са отворени, душата ни е будна, ала сърцето, все още спи.

Столовете скърцат когато ставаме и сядаме, стенат старите дъски, подпирали уморените очи на стотици и дори хиляди монаси през годините.

Стряскаме се от „…Подай Господи…”, а после пак заспиваме, тихо и тайно, като монаси. И те спят, но слушат, защото съзнанието им е будно. Когато трябва стават прави, когато е нужно се покланят, когато трябва отново падат ничком на земята, а ние ги копираме, за да сме част от тях, не за да не се различаваме, а за да се съединим, поне доколкото можем.

В Зограф. 

Нощта в атонския храм е красива, уютна, спокойна, топла, дори понякога леко задушна, но във всеки случай – искрена, добронамерена, изненадващо въздействаща, въпреки тишината и дори въпреки известната монотонност.

Млад монах тихо ни призовава, подава ни два пакета с листове с написани на тях имена. Единият е за „Упокой”, другият е „За здраве”. Двама от нас четат на ум имената по времето на литургията. Това се прави всяка сутрин, месеци наред. Докато правим това, пред нас светят три свещи, отново восъчни. Светлината е топла, а ароматът е завладяващ.

Завършваме послушанието /поставената задача/, а монахът ни се усмихва благодарно, взема двата плика и ги прибира, сякаш са някаква негова ценност, лична, нещо, за което отговаря с живота си, обръща се към нас отново и ни се усмихва топло, толкова топло, колкото е достатъчно да сгрее сърцето на всеки един от нас.

Изглед към северното крило /Банското крило/ на Зограф. 

В това време певците запяват отново заедно, „Иже херувими”, „Господи возвах”, или каквото там се пее, понякога звуците и ароматите така се преплитат, че човек може да се обърка за времето, но така именно се потапя всецяло в атмосферата на атонския храм.

Старият монах-който отговаря за свещите отново, за пореден път, ги загасва с дълга метална пръчка, накрая на която има нещо като конус. С настойчиво енергично въртеливо движение, с рутина, той върши своето послушание и на последната свещ, за да може след известно време, когато литургията изисква, всички светилници да бъдат запалени отново. Това той прави по няколко пъти абсолютно всяка сутрин, всеки ден, всеки месец, всяка година, подред, без да му омръзва. Работата му е извънредно еднообразна, но той изглежда истински щастлив, а вероятно и е щастлив.

Един от монасите, на около средна възраст, все пак от тези бради човек трудно може да определи точна възраст, сяда в ъгъла, завива се с булото си и вероятно спи. Спим и ние, почиваме до следващото покланяне, или кадене с тамян, когато отново ставаме прави, покланяме се и отново заспиваме по столовете, като тайнствения монах в ъгъла.

Входът на Дохиар. 

Друг монах се появява от нежния сумрак на звуците, иска да седне на стола, но едва тогава разбира, че там вече се е настанил „спящият” монах. Ориентират се бързо, единият дава сигнал за присъствието си, другият енергично се насочва към друг стол.

Всъщност Атон никога не спи, защото когато няма служба, монаси се молят в килиите си. След това те отново се молят в църквата. Атон будува заради света, заради целия свят. Атон се моли за всички нас, без разлика в етнос, вяра, философия.

Едни монаси си поспиват, ние също си поспиваме, но други будуват, след това спалите будуват, а тези, които са служили в църквата – почиват активно – пак в църквата. Това е кръговратът на видимото, а невидимото е в тишината, в пламъците на свещите и кандилата, осветените от нетварната светлина образи на иконите, които ни гледат не строго и назидателно, а с разбиране и една странна, докосваща, искряща доброта. Църквите на Атон…! Те не са страшни и студени, не са нравоучителни. Те са дом, дом на душата, дом, в който наистина сме като у дома си!