Георги Велчев: Честит 3-ти Март! Благодаря на Русия, поздрави на САЩ и да не забравяме кой кой е

Георги Велчев е учил, живял и работил в Москва, София, Хараре, Виена, Париж, Бостън и Лондон, магистър и доктор по икономика от Виенския Икономически Университет и магистър по бизнес администрация от Харвард и Инсеад, офицер от запаса на Българската армия, преподавал икономика в Харвард и СУ Климент Охридски, президент на Харвардския Клуб в България в първата година след учредяването му през 2001 г., и дългогодишен инвеститор в България.

Публикуваното мнение е негово лично, не е редактирано и не обвързва нито това издание, нито която и да е институция, с която е свързан или някога е бил свързван.

На 3 март чета поредните репортажи на западните, но и на източните, преса и електронни медии, където Обама за пореден път размахва пръст, като че ли той самият още си вярва, Хейг предупреждава Москва, че намесата й в Крим ще доведе до „съществени загуби“, а Кери въобще „се държи като през 19 век“ и заплашва като български застраховател от 90-те години с „широк набор от средства“ в стил, в който, ако Лавров направи същото, Обама ще си отзове посланика в Москва. През това време смехът на Путин от Кремъл кънти до Рублевка, а и на мен ми се струва, че го чувам и чак до Кенсингтън.

Темата за Украйна особено ме вълнува по няколко причини – първо, за първи път наглостта на САЩ надхвърля двустранните отношения между тях и Съветския Съюз от пика на студената война. Само преди 50 години, за такова поведение Кенеди щеше вече да е изпратил ядрени ракети в Русия.

Второ, аналогиите с нашия скромен „двор“ са потресаващи – запазената марка на про-американските политици е „ако спечелим изборите, започваме да крадем, ако ги загубим, започваме да демонстрираме, докато не се проведат избори, които да спечелим“. И в двата случая – печелим! Цената ... ще я плащат другите.

Трето, но най-важно, не мога да разбера мотивацията на европейски политици, които подклаждат огъня на трагедията, която крайнодесни и самопризнато нео-фашистки прослойки насаждат на целия украински народ. Сякаш „надцакването“ на Русия е добър повод и извинение за страданието на 46 милиона души. Това ли е европейският идеал, към който този народ се стреми? А ние сме живели в заблудата, че демокрацията и мирът са това, за което сме мечтали, а не прикриването на „площаден тероризъм“ с прозрачното було на криворазбрани европейски ценности.

Последно и, поне за мен, най-интересно в дългосрочен план за предвидимостта на политиката на „силните на деня“ – въпросът за териториалната цялост на държави, в които има малцинства и кой каква доктрина преследва. До момента, държавите-членки на ЕС са заставали на страната на правото на самоопределяне по мирен път – Чехия и Словакия, Босня и Херцеговина, Косово, но най-добрият пример, без каквото и да е съмнение, е Великобритания – в случая с референдума за Шотландия. Русия, от друга страна, винаги е прокламирала принципа на териториалната цялост, с изключение на Южна Осетия, където действат под претекста на защита на руското население.

Най-любопитният пример, както винаги, е САЩ – Босня и Херцеговина трябва да се отделят от Югославия, но Република Српска не може да се отдели от тях; Косово може да се отдели от Сърбия, но Северно Косово не може да се отдели. Кюрдистан не може да се отдели от Турция и от Ирак, но, ако Ирак спрат да „слушат“ като Афганистан, може и да може. Чечня може и трябва да се отдели от Русия, но Южна Осетия от Грузия, и Крим от Украйна – не. Чехия и Словакия могат да се разделят с референдум и Германия може да се обедини, но тези процеси в Украйна и Русия са противни на международното право. Истинско объркване – за мен, поне, е загадка логиката на Чичо Сам, и какъв е общият знаменател – голяма или малка част от населението трябва да иска референдум? Християни ли трябва да са или мюсюлмани, за да им разреши Виктория Нюланд да се отделят? Демократи ли трябва да са или терористи, за да не ги нападне САЩ?

По всичко изглежда, че единственото закономерно определящо свойство е – про-американски ли са настроени или анти-американски. Ако е про-американски, може да е талибан, може да е Ал Кайда, може да е Пиночет, но има благословията на Чичо Сам. Анти-американски ли е, няма нужда от решение на ООН, а ако има нужда, но Русия или Китай са против, то то не е задължително, а пожелателно – НАТО се мобилизира и „навежда ред“. Честно казано, в този контекст, аз много добре разбирам нашите политици от Иван Костов до Бойко Борисов – ако не сме видимо и безспорно про-американски настоени, току виж Странджа и част от Родопите осъмнали под големия червен флаг с бял полумесец.

Неслучайно избрах 3 март, за да напиша скромното си мнение по тази тема – убеден съм, че няма здравомислещ българин, който да се съмнява, че преди 136 години Русия освобождава България не от геополитически подбуди, а от християнско и морално състрадание. С това не искам да омаловажа желанието на Руската империя да ограничи влиянието на Османската, но на всички историци им е ясно, че България не е представлявала критично поле от имперската мозайка.

По същия начин, както им е ясно, че Сърбия бе нападната от войските на НАТО единствено с цел „натриване на носа“ на Русия в стил „в града ни има нов шериф“, а не заради нарушаване на правата на малцинства – на всички ни се иска да вярваме в красивите приказки за справедливия Чичо Сам, който не дава на лошия силен хулиган да бие беззащитните деца, но някак си на фона на десетилетията на систематично унищожение на цели кюрдски села и стотици хиляди жертви в Турция под внимателния одобрителен поглед на САЩ, както и потупването по рамото на Пиночет – любимия ученик на ЦРУ, тези приказки си остават също толкова красиви и нереални, като тези за златните рибки от нашето детство.

Затова, нека наричаме нещата с истинските им имена – да благодарим на Русия за това, че, въпреки дългогодишните анти-руски прояви на цяла армия български политици и други неблагодарници, руснаците продължават вече няколко столетия да ни разглеждат като братя, да изпратим много поздрави на Чичо Сам и да го помолим да не се набърква там, където няма особена работа, а ние – да не забравяме кой кой е в нашия скромен двор, наречен Европа.