Посланието на „акушерите”

Българката Симона се роди на 15 декември 2013 г. в 11,40 часа. Когато порасне може би ще попита защо родното й място е Хетафе - испански индустриален и университетски град със 180 000 жители на 13 км южно от Мадрид, географски център на Иберийския полуостров. Не се знае какво ще отговорят родителите й след няколко години: дано тогава историята на Симона да бъде нормално всекидневие на съпричастност, солидарност, доброта, човещина.

Случилото се с това бебе е показателно – то има десетки български и испански „акушери” и дава основание за общоевропейски оптимизъм.

Разказът, поместен на страниците на „Нова дума” (вестникът на българите в Испания), е драматичен. Изглежда „като на кино”, но като че ли животът се оказва – още веднъж – по-голям автор от най-добрия писател. Преди няколко месеца Румен Пенев от село Баурене (на 35 км северно от Враца в 500 жители) тръгва от България за Испания, близо до границата с Португалия, за да участва в беритбата на маслини. Остава излъган, не иска да работи без пари, решава да тръгне пеша до близката Португалия, където живеят роднини на съпругата му. По пътя до него спира автомобил. Шофьорът се оказва българин – Дочо Дочев. Живее и работи в Аямонте – 20-хиляден град в андалуската провинция Уелва на устието на река Гуадиана, почти на границата с Южна Португалия. Дочев качва пешеходеца и му предлага работа в строителството и подслон. Румен приема. След известно време все пак заминава и се труди при родните в Португалия. Там пристига и бременната му съпруга Мариана Симеонова. Работата на мъжа приключва. Решават да се приберат в България за празниците и там да се роди детето им, макар че е рисковано – има по-малко от месец до термина, определен за 10 януари. Качват се в автобус на българската транспортна фирма „Юнион Ивкони”, чийто маршрут минава през Испания. Родилните болки започват по пътя. В Хетафе Румен набира телефон 112. Не знае испански и само крещи: „Бебе, бебе, бебе...”. Почти веднага до автобуса спира полицейски патрул, изпратен от служителите на „спешния телефон”. След него идва и линейка. Семейството е откарано в родилното отделение на Университетската болница на града.

Там се ражда бебето Симона – 2,820 кг, 46 сантиметра. Румен и Мариана са без средства, не говорят езика, след два дни трябва да напуснат болницата. На 16 декември се обаждат се на единствения познат в Испания – Дочо Дочев. Той от своя страна се свързва с Петя и Сев в Мадрид, с които се е запознал по телефона, след като пуснал обява в „Нова дума”, че продава микробус. Моли ги да отидат в болницата, за да проверят какво е положението със семейството, докато той пристигне от Уелва. Те отиват и попадат на лекаря, който е приел родилката и съпруга й. Появата на българите е като лъч светлина за младото семейство, а подадената ръка – спокойствието, от което имат нужда в този момент. Казват, че искат да се приберат в България, затова отказват предложението на Дочо да заминат с него и да живеят в Аямонте, докато поотрасне детето.

Междувременно персоналът на болницата вече се е свързал с посолството в Мадрид. В консулската служба започва акция по придвижване на документите, за да се издаде пасаван на бебето и да могат тримата да пътуват за България. Всичко това трябва да стане бързо, тъй като на 48-мия час би следвало да напуснат болницата. Служителите от посолството обаче се свързват със социалния работник на болницата и го молят семейството да остане още една нощ там. Разрешено е. На следващия ден на помощ се притичват Нели Кочева – председател на българската културна асоциация „Кубрат” в Хетафе, и приятелят на Петя и Сев – Лео, които ги придружават до Гражданския регистър в Мадрид и до консулската служба, за да може веднага да се изготви временният паспорт на детето. В същото време служителите от консулството водят разговори с транспортна фирма „Юнион Ивкони”, за да презаверят билетите на Румен и Мариана за автобуса, който тръгва на 19 декември от Мадрид, а не да чакат този на 22 декември от Португалия.

Последната нощ на семейството в Испания е в дома на Петя и Сев. Коледната елха блести, блестят и очите на младите родители, щастливи от благоприятната развръзка и признателни на всички „акушери”, които са им помогнали: персонала на родилното отделение, Дочо Дочев, Звезделин Радев-Лео, Севгин Сабриев (Сев), Петя Садъкова, служителите на посолството и консулството в Мадрид, начело с консула Атанас Будев, Нели Кочева, транспортна фирма „Юнион Ивкони”. И, разбира се, на Испания, чиято публична болница в Хетафе не в отворила и дума за заплащане (израждането и престоят обективно струват над 5000 евро), въпреки че родителите нямат адресна регистрация в страната и са само транзитно преминаващи. Това е политика на социалната държава – за бременните и малките деца да бъдат полагани грижи, дори и да не са здравно осигурени. Имат ли цена времето, разходите и вниманието на българите, включително държавните служители, ангажирани с бебето Симона? Специалистите твърдят, че интегрираните имигранти придобиват чертите на приемащото общество. Днешна Испания има десетки недостатъци, но проявената от живеещи тук сънародници съпричастност към непознатото семейство е доказателство както за испанската готовност за нормална солидарност, така и за българската вродена и развита на място човещина.

По времето, когато се роди Симона, в Минас де Риотинто (4-хилядно известно миньорско градче също в провинция Уелва, близо до Аямонте на Дочев), заплеснат в играта 11-годишният Валентин Николов се блъсна в автомобил и почина на място. Съгражданите на българските родители и общината събраха доброволно 9 хиляди евро за отнасянето тялото на момчето до България, където да бъде погребано. Временно бяха преустановени празничните концерти в Минас де Риотинто по нареждане на кметицата Роса Мария Кабаьеро Муньос. Съпричастност с „един от нашите”, макар и българин? Да.

Двата случая показват, че въпреки стегнатото неолиберално икономическо менгеме и независимо от крещящото обществено и медийно насаждане на егоистичния индивидуализъм, хуманизмът, т.е., човещината, е в гените на хората от Европа. Симона, макар че още не го знае, вече притежава тези гени. На гроба на Валентин ще растат техните цветя. Надеждата, че човещината - нашата общоевропейска ценност няма да бъде затлачена в небитието - съвсем не е загубена, както твърдят някои. Тя е в посланието на „акушерите”.