Толерантност и историческа памет

В дните, когато светът почиташе паметта на Нелсън Мандела – символ на  борбата срещу режима на апартейд в ЮАР, на прошката и на толерантността – в Мадрид, Лондон и Буенос Айрес бяха представени паната от постоянната изложба на Министерството на външните работи „Силата на гражданското общество по времето на Холокоста: случаят с България 1940-1944”. (В английската версия заглавието е: „Силата на гражданското общество: Съдбата на евреите в България по времето на Холокоста”). Впечатляващата експозиция от големи пана е свързана със 70-годишнината от спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.

В публичния център „Сефарад-Израел”(към испанското Външно министерство), в британския парламент и в аржентинския Музей на Холокоста прозвуча силното послание на експозицията. То е кратко и ясно: въпреки драматичните събития на международната сцена в онези години, свързани не на последно място и със съдбата на евреите в Европа, с ответните си действия българската общественост, църквата и официалните власти успяха да спасят своите евреи от старите предели на страната (48 000 души). Те не загинаха в нацистките концлагери и газовите камери, подобно на другите 6 милиона евреи от Стария континент.

В словото си при откриването на изложбата в Мадрид посланикът Костадин Коджабашев подчерта, че този факт е „повод за действителна историческа гордост на българската нация”.

Същите бяха и думите на посланик Константин Димитров в Лондон и посланик Максим Гайтанджиев в Буенос Айрес.

Според г-н Конджабашев, „голямата универсална поука на тази страница от българската история и голямото предизвикателство пред днешната действителност е необходимостта да се консолидира културата на солидарността и толерантността, за да се утвърдят ценностите на съжителството, мира и демокрацията”.

На фона на засилващите се тенденции на расизъм и ксенофобия в почти всички европейски страни (срещу роми, евреи, араби, африканци, азиатци, румънци, българи – в отвратителна жълта листовка Британската партия на свободата на Найджъл Фараш ни сравнява с хлебарки) тези дни вестникът на българите в Испания „Нова дума” попита читателите си: „Толерантни ли са българите или има още на какво да се учим в отношението си към различните?”.

На стената на медията във Fecebook се получиха много отговори. Резултатите от анкетата са следните: „Да, естествено” – 9 процента; „Зависи от човека. Някои – да, други – не” – 53 на сто; „Не. Има много да гоним испанците в отношението към чужденците и различните от нас” – 38 процента от отговорилите на въпроса.

Камелия Жекова, Надежда Дръндева, Далибор Станков, Йордан Недков, Недялко Георгиев и други обясняват защо са сред 38-те процента с категоричното „Не”. Почти всички от тази група свързват липсата на толерантност към „другия, различния” сред съществена част от обществото със сегашните социално-икономически отношения и проблеми у нас. „Когато всичко опира до самостоятелно оцеляване, злобата обсеби хората”, пише един читател. „Това, че ни карат да се чувстваме чужденци в собствената ни държава, ни прави още по-нетолерантни и озлобени”, допълва друга българка.

Излиза, че в капиталистическа България през 1940-1944 г., когато животът съвсем не е бил лесен за повечето хора, българите и много от техните духовни и религиозни водачи, та даже и някои изтъкнати политически дейци, са могли да бъдат толерантни, съпричастни и активни защитници на своите сънародници евреи, а в днешната - социална според Конституцията - държава на свободната стопанска инициатива (също капиталистическа), толерантността („поведения, маниери, подходи и отношения на подкрепа, разбиране и недискриминация към малцинствени или слабо представени групи, или групи, които по някакъв начин са в неравностойно положение”) е доста ограничена. (Една дама от спомената анкета пише: „А сирийците, който ги иска толкова – да си ги прибере у тях. На тази тема няма как да сме толерантни”.).

Какво става?

Как е могло бедното българско общество след Освобождението да приеме няколко бежански вълни, включително и арменската (последица от турските кланета, погроми и политиката на геноцид преди близо 100 години), как успя България да спаси евреите си, а сега не само да бъдем нетолерантни, но дори да приемаме за „нормални” факелните шествия, побоищата на „чуждите”, сегрегацията („политика на принудително отделяне на определена група от населението”) на ромите и други подобни деяния. Вероятно онези, които ги вършат, са малцинство, но изглежда, че мнозинството е склонно да премълчава тези неадекватни за националната ни същност прояви.

Би следвало по-често да се припомня историческият подвиг на България със спасяването на евреите от старите предели на страната, тъй като изглежда, че днешното ни общество не е ваксинирано срещу националистическия бацил (умерен?) на фашизма - каквито и да са причините за този феномен, който упорито шета из Европа. Звучат като сериозно предупреждение думите на един голям хърватски поет, изречени след хомофобския референдум в Хърватия - страна членка на Европейския съюз: „Единственото по-страшно от фашизма е умереният фашизъм”.

Надеждата е в колективната памет на българския народ, който не предаде на Хитлер своите съграждани - за разлика от повечето европейски нации. Тази памет би следвало да възкреси и укрепи историческата толерантност на българина.