Евромейдана като исторически статут!

"Писна ни. Писна ни да ни игнорирате, защото сме мирни. Писна ни да говорите глупости по медиите. Писна ни да ви слушаме идиотиите в пленарната зала. Писна ни да гледаме, как едната клика се кара с другата, кой да вземе залъка на народа. Мястото ви не е там и ние не ви искаме", заявяват ранобудните студенти, според фейсбук-потребителя Т. С.

Това заявление е важно, защото формулира един основен постулат на последните няколко месеца. Нашият протест сякаш зацикли, влезе в релси и се движи твърде ритмично, предсказуемо и безинтересно, като някаква стара, но не особено атрактивна ръчна дрезина.!

В същото време наблюдаваме нещо, което у нас би било определено като опит за революция. В Украйна, при това на „евромейдана” (централният площад в Киев), се провежда истинско паравоенно обучение на цивилни граждани, които трябва да се научат ефективно да противодействат на органите на властта, оказващи натиск и фактическа репресия върху протестиращите граждани.

Репортажи по телевизиите показаха, как гражданите се обучават на специфични движения, определени действия, които трябва да окажат реална съпротива на репресивните органи, когато те решат да настъпят.

Всъщност, още от началото на протестите у нас, се появиха мнения, основно във фейсбук, според които, протестът срещу правителството на Орешарски трябваше да се „ожесточи” до степен на „справедлива народна революция”, но не от типа на тази от 9 септември 1944 г.!

Някои хора пресмятаха, че ако в България има 50-хилядна полиция, достатъчно е поне половин София, Пловдив и Варна да се обединят и тогава властта ще падне, просто защото дори цялата полиция да тръгне срещу хората, няма как да се преборят с многохилядна и дори милионна протестираща аудитория. И наистина, това е безпристрастен факт.

Факт е обаче и това, че ако у нас беше наченато такова обучение, което някои наричат паравоенно, хората да се обучават открито, как да се противопоставят на терора срещу тях, това неминуемо щеше да бъде инкриминирано.

Проблемът у нас е, че ние се страхуваме, но страхът ни е автострах, страхуваме се от самите себе си, страхуваме се, че прекрачваме граници и по това се различаваме от украинците, които почти веднага с началото на протестите прекрачиха границите, защото големите промени се извършват с прекрачване на големи граници.

Ако у нас беше започнало обучение на паравоенни формирования на площад „Независимост”, например, то не просто щеше да бъде обявено за „табу”, това щеше да раздели самите протестиращи, защото част от тях подкрепят управляващите, но само някои фракции от тях, други подкрепят десните сили, които не са парламентарно представени, трети подкрепят националистите, просто защото считат, че това е шансът им, има и такива, които подкрепят правителството, но не знаят защо, а вероятно има и такива, които получават „нещо”, за да протестират, не съм видял, не го твърдя.

Ние никога не сме били революционери, защото сме свикнали да ни „освобождават”, а не ние да се освобождаваме сами нас си, например като гърците през 1830 г.

Някак синдромът на 1876 г. все още ни е национален страхов рефлекс,  духът на 1908 г. се е минимизирал, а историческият апокалипсис от 1944 г. може би все още ни владее в смъртоносната прегръдка на някой „голям брат”, сестра, леля, чичо, вуйчо, или каквото там дойде!

Този робски „автохтон” ни пречи да сме като украинците, именно този манталитет е в основата на едно, извинявам се за израза, национално овчедушие, което е на път да се превърне в хронично!

Протестът ни е красив, но е ялов, многословен е, но е твърде синтетичен, блестящ е , но е и кух, и заради това един Джон МакКейн отиде на крака в Киев, но не дойде в София, освен, че мащабът е различен, консистенцията тук също е друга – за съжаление – твърде блудкава!