Завинаги на 17: Петя Дубарова - Слънчевото момиче на Бургас, което щеше да навърши 62 години днес...

Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса, родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Тя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Нейната поезия е белязана от желанието за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, в който човекът може да говори със света, природата, морето и така да съхрани себе си, вън от всякакви рестрикции и принуди, налагани от социалната и политическата действителност.

Петя започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, а нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, както и в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев, Ваня Петкова и Григор Ленков. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“.

Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България“, тя не е имала приятели. Прилежна ученичка, Петя е изключително общителна и лъчезарна. Тя остава първата и единствена любов на шведския младеж Пер, когото среща по време на снимките за филма „Трампа“. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Въпреки това, той просто престава да ѝ пише, което тя преживява много тежко.

На 4 декември 1979 г., на 17 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас, използвайки сънотворни хапчета. Оставя бележка със следния текст: „Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща Тайна“. След загадъчната й неочаквана смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. Една версия според някои е, че поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Друга версия свързва самоубийството й с нещастна любов...

Петя Дубарова остава в историята на българската литература като най-младата поетеса, която не позволява на социалистическата система да отнеме утопичния блян по един по-добър, красив и цветен свят. Нейното творчество включва над 200 стихотворения и близо 60 произведения в проза.

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

Novinite.bg