Защо наричали 1 януари „Деня на разбитите сърца“

През 30-те години на XIX в. Алабама, Луизиана и Арканзас станали първите американски щати, обявили Коледа за официален празник. Именно там били въведени редица традиции, превърнали се в неделима част от американската култура – като пеенето на песни, украсяването на домовете и раздаването на подаръци. Във въпросните щати живеели много робовладелци.

По случай Рождество Христово, те позволявали на своите подчинени да почиват няколко дни, да пътуват, за да се видят с близките си и дори да сключат брак. Освен това, някои роби получавали подаръци и присъствали на банкети, по време на които можели да се насладят на различни празнични ястия. Коледа, разбира се, по никакъв начин не променяла факта, че отношението към тези хора било ужасяващо.

Робърт Мей, който е професор по история от университета „Пърдю“, отбелязва, че повечето робовладелци се опасявали от избухването на бунтове по време на тържествата и затова превантивно „дисциплинирали сурово“ своите подчинени. Също така, търговията с хора не спирала. Голям брой роби били изпращани далеч от семействата си навръх Нова година, поради което мнозина започнали да наричат 1 януари „Деня на разбитите сърца“.

За робовладелците, раздаването на коледни подаръци представлявало начин, по който да демонстрират своето превъзходство. Празничните дни им предоставяли възможност да покажат, че имат пълна власт над притежаваните от тях роби, които на свой ред не разполагали с почти никакви финансови средства. По тази причина, техните собственици често им подарявали неща като храна, дрехи, обувки или пари. Историкът Елизабет Силвърторн отбелязва, че един робовладелец от Тексас раздал на всяко от семействата, работещи за него, по 25 долара, а децата получили бонбони. „На Коледа изненадахме слугите с подаръци, а те останаха много доволни, поздравяваха ни с ниски поклони и се усмихваха“, пише друг собственик на плантация.

В книгата си „Битката за Коледа“ Стивън Нисенбаум цитира думите на робовладелец, според когото раздаването на коледни подаръци било по-добро средство за контрол от физическото насилие. „Убих 28 говеда и организирах празнична вечеря за слугите…нямаше да има такъв ефект, ако бях превърнал кожите на добитъка в камшици“, отбелязал той.

В същото време, от робите не се очаквало да правят подаръци на господарите си. Историците Шона Бигам и Робърт Мей подчертават, че „евентуалните прояви на икономическо равенство биха нарушили динамиката на отношенията между робовладелците и техните подчинени“. Въпреки това, понякога се случвало робите да изненадат собствениците си с подаръци. Известен е подобен случай в плантация в Южна Каролина. Работниците там подарили на господарите си яйца, увити в носни кърпички. Като цяло, едностранният характер на раздаването на подаръци имал една основна цел – да покаже превъзходството на белите робовладелци над чернокожите им подчинени.

За повечето роби, много от които били принудени да работят в ужасяващи условия, Коледа представлявала възможност за кратка почивка. „По милостта на нашите господари, ние смятахме това време за свое. Можехме да правим всичко, което поискаме“, пише известният писател и оратор Фредерик Дъглас (той е и един от лидерите на аболиционизма. Автор е на три автобиографии, в които описва живота си като роб и борбата си за свобода. На 20-годишна възраст Дъглас успял да избяга от своя господар и заживял в Ню Йорк). „Беше ни позволявано да пътуваме, за да посетим семействата ни. В продължение на шест дни (между Коледа и Нова година), имахме възможност да празнуваме заедно“, разказва още той.

Някои роби използвали празничните дни, за да се опитат да избягат от своите господари. Именно това направили Елън и Уилям Крафт през 1848 г. Те се възползвали от разрешението да пътуват, за да се отправят от Макон, Джорджия към Филаделфия. С влак и параход, двамата успели да достигнат крайната си дестинация, осъществявайки рискования си план за бягство. В навечерието на Коледа през 1854 г. Хариет Тъбман (родена като робиня, тя е известна политическа активистка и шпионин на Съюзниците по време на Американската гражданска война. Тъбман успяла да избяга от господарите си и след това организирала 30 мисии за спасяването на над 70 роби. За целта, тя използвала мрежа от безопасни укрития, известни като Подземната железница) се отправила от Филаделфия към Мериленд, след като разбрала, че тримата ѝ братя ще бъдат продадени от техния собственик. Преди това, той им разрешил да се срещнат със семейството си по случай празника. Вместо това, с помощта на сестра им, тримата мъже успели да избягат във Филаделфия и да се превърнат в свободни граждани на САЩ.

Някои роби комбинирали Коледа със свои традиции и вярвания. В Уилмингтън, Северна Каролина, например, се отбелязвал празник, станал известен с името Джон Къниринг (той бил наричан още Джонкону, Джон Канаус и Джон Кану). Участниците в него се обличали с цветни костюми и посещавали своите съседи, пеейки песни и изпълнявайки различни песни. Като награда за това, те получавали дребни подаръци.

„Всяко дете ставаше рано сутрин на Коледа, за да види Джон Канаус…без тази традиция, празникът нямаше да е толкова хубав“, разказва в автобиографията си „Инциденти в живота на една робиня“ писателката Хариет Джейкъбс.

Повечето жители на Уилмингтън одобрявали провеждането на тези тържества, макар че имало и такива, някои не ги одобрявали. „Би било жалко, ако на робите се отнеме правото да празнуват, за да си отдъхнат от тежкото си ежедневие“, отбелязал съдия на име Томас Ръфин. Историкът Старлинг Стъки на свой ред акцентира върху друг аспект на празненствата.

„Като се има предвид колко важна е ролята на религията в Западна Африка, където танците и песните са средства за контакт с духовете на предците и дори с Бог, коледният сезон бил от голяма важност за африканците в Америка. По тази причина, на Джон Кънеринг бил придаван свещен характер“, смята той