Вечният Любимец 13: 100 години от рождението на големия актьор Апостол Карамитев

Не бях най-способният, най-талантливият между съучениците, които обичаха сцената. Биех ги с едно – играенето за мене беше живеене – силно, кондензирано усещане за ново състояние. Невероятен лъжец. Измислях и играех, и пак измислях. Думите са на родения днешната дата актьор Апостол Карамитев (1923-1973).

Безкрайно трудолюбив, той сам цензурирал своите роли. Бил заклет противник на бъбривостта на сцената, която за някои изглежда като сценично присъствие. Най-често играел без грим. Противно му е да лепи по лицето си елементи, които ще му попречат напълно и открито да застане с лице към зрителя и да му даде възможност да усети и най-тънките нюанси. Две са главните черти на характера на творческия му труд – пределна интензивност и концентрация.

ОТ ПРИСТАНИЩЕТО В БУРГАС ДО НАМИРАНЕТО НА СОБСТВЕН ПРИСТАН

Апостол Карамитев е роден на 17 октомври 1923 г. в Бургас. Син е на пристанищен работник. Свидетел на труда на родителите си за изкарване на прехраната, той е принуден всяко лято да работи. Като ученик в италианската гимназия участвал във всички училищни представления. След като завършва с отличие, баща му го праща да учи медицина в София.

Научил за съществуването на театрална школа от едно съобщение по радиото, решава да кандидатства. За изпитите се подготвя сам. Приет е в класа на Стефан Сърчаджиев, но на втората година се премества при Боян Дановски, при когото прави и дипломния си спектакъл. По свое настояване играе Орландо в „Както ви се харесва" по Шекспир.

ТРУДНО НАЧАЛО В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР

Началото в Народния театър „Иван Вазов“, където е назначен като стажант на 16 август 1948 г. , е трудно, защото решава никому и за нищо на света да не подражава.

„Бях съвършено наясно, че никога не бих могъл и не бих искал да играя като големите майстори“, казва той. През 1948 г. се жени за Маргарита Дупаринова, която вече е звезда в театъра. „Когато го видях за първи път, имах чувството, че пред очите ми оживява самият Давид на Микеланджело", признава след години Маргарита Дупаринова.

Апостол Карамитев е в непрекъснато динамично развитие. Съвременността е неговата стихия, дори когато се превъплъщава в образи от класическата драматургия. Незабравими са изпълненията му в ролята като цар Симеон от „Монахът и неговите синове“ на Виктор Франц, Хенрих IV от едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, Ромео в „Ромео и Жулиета", граф Лестър в „Мария Стюарт", маркиз Поза в „Дон Карлос", Христофоров в „В полите на Витоша", Бойко в „Тревога", Инсаров във „В навечерието", Глумов в „И най-мъдрият си е малко прост", Хоров в „Службогонци", Джери Райън в „Двама на люлката", Николай Коперник в „Краят на книга шеста", Пьотър в „Еснафи".

Малко известно е, че именно Апостол Карамитев трансформира пространството на четвъртия етаж в Народния театър на камерна театрална сцена. Първият спектакъл, който се играе там, е „Амазонката“ (1968), а актьорът е в една от главните роли – на Иванов. Днес сцената носи името на Апостол Карамитев.

Британският актьор Лорънс Оливие е идолът на Апостол Карамитев, с когото го сравняват. През 1957 г. френският режисьор Луи Дакен го нарича „Жерар Филип на народните демокрации“.

За дебют българското кино му предлага една второстепенна отрицателна роля – на Велизаров от „Утро над родината“ (1951). След това изиграва още няколко роли в исторически продукции – Будинов в „Песен за човека“ (1954), дякон Викентий в „Под игото“ (1952), опълченецът Петко в „Героите на Шипка“ (1955), Давид Тодоров в „Свобода или смърт“ (1969).

Ролята на лошия получава само още два пъти, но винаги заедно с добрия, тоест, в случаите, когато е играл двойна роля – Радослав и Радосвет в комедията „Любимец 13“ (1958), Първан и Тодор Примови – в криминалната драма „Нощта срещу 13-и“ (1961).

ОТ ЕДИН ОБРАЗ В ДРУГ

Филмът „Любимец 13" е осмият в кариерата на Апостол Карамитев, но първият, който му носи огромна популярност. Комедията е режисьорски дебют на Владимир Янчев и е първият спортен филм в българското игрално кино. Филмът излиза на екран на 15 декември 1958 г. и предизвиква истински фурор. Той проследява битката на три футболни отбора - „Витоша" (София), „Воля" (Пловдив) и „Агрегат" (Русе) – за варненския голмайстор от „Черно море" – Гълъбов. Само че Гълъбови са двама и си приличат като две капки вода, защото са близнаци – Радослав и Радосвет. Футболист (и инженер) е Радослав, а Радосвет е комарджия.

Ролята на Елена във филма, която се влюбва в положителния Радослав, се изпълнява от актрисата Гинка Станчева. „Апостол беше във вихъра си. Без никакви проблеми преминаваше от единия образ в другия. Сакаш близнаците се играеха от двама различни, много приличащи си актьори“, казва тя.

ПЪТЯТ КЪМ АБСОЛЮТНИЯ ВРЪХ

Апостол Карамитев притежавал дарование и излъчване, които се оказали извън рамките на стандартите и клишетата. Той се превъплътил в добрия, но останал в амплоато на герой на съвремието си само за една роля – на капитан Велков от „Наша земя“ (1953). Много повече му прилягали приказно-легендарните образи на Ферхад от „Легенда на любовта“ (1957) и на Страхил войвода от „Хайдушка клетва“ (1958).

Искреността и непосредствеността на неговата игра оживява в персонажите му във филмите „Това се случи на улицата“ (1956) в ролята на Мишо Кръстев, „Пътят минава през Беловир“ (1960), „Двама под небето“ (1962), „Специалист по всичко“ (1962) – в ролята на Апостол Прашинков.

Актьорът достига върха на творческата си кариера с ролята на вуйчо Стефан от „Рицар без броня“ (1966) и Петър Александров от „Бялата стая“ (1968) на режисьора Методи Андонов. Съдбата на Петър Александров е съдба на цяло едно поколение български интелектуалци и много от тях се идентифицират с образа, изграден от Апостол Карамитев. За ролята си той получава наградата за най-добра мъжка роля на кинофестивала „Златна роза" във Варна през 1968 г. Преди това, през 1963 г., е удостоен със званието „Заслужил артист“, а през 1969 г. става народен артист. През 1954 г., за заслуги в областта на културата и изкуството, е удостоен с орден „Кирил и Методий" (първа степен).

АПОСТОЛЪТ И УЧЕНИЦИТЕ...

От 1969 г. Апостол Карамитев е преподавател по режисура във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов".

„За учениците си мога да разказвам с часове. Мисля, че просто съм роден за преподавател. Макар че, да си призная, първоначално изпитах разочарование. Тайно се надявах, че съприкосновението с младите ще ми даде нещо, което, с отминаването на годините, човек губи… И аз чаках, казвах си: Сега ще разбера какво мислят те, ще взема нещо от техните усещания. Излезе тъкмо обратното – те приличаха на херметически затворени хора. Просто имаха някакво страхопочитание към мен. И тогава… започнах да се раздавам. Раздавах им тайните, които години наред съм пазил, до които години наред съм се добирал. Никога не съм бил погълнат от съзнанието за собствената си значимост, не съм се опитвал да бъда над тях. Така започна да се изгражда мостът между студентите и мене“, казва Апостол Карамитев.

РАДИО, ТЕЛЕВИЗИЯ, ЦИРК...

През 1971 г. Апостол Карамитев озвучава сам всички роли в телевизионния сериал „Форсайтови" на Доналд Уилсън. Експеримент, за какъвто не се осмелява нито един друг български актьор. Той е участвал в първото българско цирково вариете, обикалял страната с рецитали на народни песни и приказки от Ангел Каралийчев„ Участвал е в записите на радиопиеси и всяка сутрин будел децата по радиото със занимателни приказки в сериала „Весел ранобудник“.

През 1972 г. актрисата Невена Коканова успява да го убеди да приеме ролята на цар Йоан Асен в суперпродукцията на режисьора Вили Цанков – „Сватбите на Йоан Асен". Актьорът вече е болен, но никой в екипа не знаел, освен режисьорът. Филмът се снима при трудни условия. Актьорите са с тежки костюми, при високи и ниски температури, но Апостол Карамитев не се оплаква. На 9 ноември 1973 г. Апостол Карамитев умира от рак като героя си Александров.

За да запази кадрите от последната му роля, режисьорът Вили Цанков доснима филма, като актьорът Коста Цонев поема и ролята на Йоан Асен.