Стана ясно какви ги е вършела охраната на Алексей Петров! Проговориха двама от приятелите му

Миналата сряда по обед бе застрелян Алексей Петров - знакова фигура от прехода. В неговия случай поговорката „Всяко чудо за три дни“ се оказа невярна – показното убийство предизвика сериозен трус в държавата и продължава да е сред челните новини.

Политици, бизнесмени, анализатори вещо се изказват за живота на Петров, сглобен от публикации през годините в интернет, правят се предположения от кои среди най-вероятно е поръчителят, но до момента нито от него, нито от стрелеца има открита някаква следа.

Оказа се, че освен теоретични „познавачи“ на делата му, Алексей Петров обаче е имал и истински приятели и познати, които винаги ще го помнят с добро. Двама от тях са от Благоевградска област, пише struma.bg.

Единият е бившият общински съветник в Благоевград Орлин Тимов, регионален управител на „Лев Инс“ за Югозапада и изключително близък приятел на Алексей Петров от 30 години. Другият е ексдиректорката на детска градина в Гоце Делчев Айрет Гюрова, съпруга на бившия зам.-кмет на града Тодор Гюров, която през последните години бе адвокат в София.

Ето какво разказаха за Алексей Петров Тимов и Гюрова:

"Запознахме се с Алексей покрай братовчед ми от санданското село Хърсово, който беше барета", казва Орлин Тимов.

Орлин Тимов

"Беше в началото на 90-те години, когато аз държах барчето в НТС – Благоевград. Тогава пристигнаха при мен някакви юнаци, които ми заявиха, че трябва да им плащам по 1000 марки на месец, за да ми пазят чашите. Е, обадих се на братовчеда и в крайна сметка аз сам започнах да си охранявам чашите, а ако някоя се счупеше, просто си купувах нова.

Тогава и се запознахме с Алексей, който вече беше член на борда на ЗК „Аполо и Болкан“. Сприятелихме се много бързо. Той беше невероятен човек и единственото, което искаше, е България да се оправи.

Заставаше открито срещу всички крадци и далавераджии и директно ги обвиняваше, затова мнозина се страхуваха от него – и представителите на ъндърграунда, и на бизнеса, и политици. Част от тях и днес продължават да бълват глупости за него – то не бяха октоподи, то не бяха калмари, а в крайна сметка нищо не бе доказано в съда.

В същото време Алексей не се боеше от никого и това още повече ги озлобяваше.

През всичките тези 30 години с Алексей сме се срещали стотици пъти, ходили сме си на гости. Бил съм свидетел десетки пъти как помагаше на хората, и на познати, и на непознати – с пари, работа, с връзки, спасявал им е бизнеса… Не, такъв човек не може да бъде лош.

Сещам се за една забавна случка от ареста му по делото „Октопод“, която той ми разказа. Когато го сваляли закопчан по стълбите, трябвало да минат край една стъклена, много тежка и скъпа маса, която полицаите не успели да отместят.

Той им предложил да му свалят белезниците, за да им помогне, после отново се върнал горе на стълбището, за да могат поканените на ареста журналисти да го снимат.

Тогава, по време на едно от излизанията му от ареста, го попитах защо не се възползва от силните си позиции в Израел и не отиде да живее там. Отговори ми: "Защото тук ще останат майка ми, брат ми, баща ми, приятелите… Аз да ходя да се въргалям по плажовете, а те да продължат да живеят в тази страна ли? Не, няма да стане. Оставам тук, защото единственото, което искам, е държавата ни да се оправи".

Напоследък говореше, че след двете неуспешни покушения срещу него вече няма кой да се занимава с него. Въпреки това в София си имаше охрана – още от времето, когато направи „Лев Инс“.

Тогава имаше убийство на една бивша барета, мисля че беше сикаджия, и Алексей си нае гардове, на които плащаше сам. При мен в Благоевград обаче винаги е идвал без гардове, при майка си ходеше без охрана – ползваше ги момчетата само в столицата.

А на пътеката във Витоша, където го застреляха, той така практикуваше – спираха колата в началото й и той оставяше гардовете там, докато се разходи.

От Алексей ще ми останат единствено хубави спомени. Въпреки приятелството ни нямахме навика да си разменяме подаръци на личните празници. Помня, че на 50-ия му рожден ден му направих единствения подарък – откарах му Георги Гоцев, защото Алексей много обичаше македонската музика.

Погребението му ще е в четвъртък и аз със сигурност ще бъда там. За пръв път обаче няма да можем да си поговорим, да се посмеем, да послушаме македонска музика, да се ядосваме, че вече повече от 30 години нищо в нашата държава не се променя в положителна посока.

Ще говоря само аз. Ще му кажа „Сбогом, приятелю!“ И ще му обещая никога да не го забравям", казва Орлин Тимов.

"Тълпяха се около него не заради идеите, а заради заплатата", споделя пък Айрет Гюрова от Гоце Делчев.

Айрет Гюрова

"Споменът ми с него е отпреди дванадесет години.

Провокирана от жестокото покушение срещу живота на Алексей Петров, и най-вече от безкрайните и нестихващи крясъци, брътвежи, нечовешки обиди и обвинения, реших да се върна към някои спомени за съвместната си работа и взаимоотношения с него.

Бях решила тази страница от живота ми да бъде завинаги затворена, но за съжаление, заради всичко, последвало след убийството по негов адрес, не мога да бъда безучастна.

През 2011 г., след решението на Петров да се кандидатира за президент на Република България, пътищата ни се пресякоха. Лично от него, в качеството си на юрист, компетентна по изборно право, бях поканена да помогна за регистрацията му като кандидат в ЦИК.

Това бе съпроводено с доста предварителна работа – учредяване на инициативен комитет, събиране и обработване на подписка и прочее. Във връзка с всичко това съвместната ни работа и сътрудничество с него продължи повече от 6 месеца, а и след това.

Учредителното събрание се проведе в град Велико Търново, а по предложение на избрания инициативен комитет бях предложена за представляваща същия. Тогава успях да се запозная и с всички гравитиращи около Алексей хора – „приятели“, „колеги“ .

Работата по набирането на инициативния комитет и предстоящата предизборна работа беше в сградата на Съюза за стопанска инициатива на ул. „Тодор Ночев“ в София. Още при постъпването си там аз заварих много хора, които бяха се настанили предварително, голяма част от които на академично ниво – професори, доценти, други – познати, приятели, случайни и какви ли не…. Всички бяха дошли на „заплата“, без да знаят какво ще правят, с какво могат да помогнат.

Наложи се да възложим разработване на работни проекти според квалификацията и компетентностите им и да бъдат представени в срок една седмица. Скоро след това голяма част от ентусиастите изчезнаха. На тяхно място обаче все се появяваха нови и нови – готови на всичко, само и само да бъдат на хранилка. Някои от тях бяха близки на приятели на Алексей, други – негови познати.

Всичко това го описвам образно, заради факта, че той проявяваше човещина и разбиране, съжаление към всеки, който имаше нужда от него. Познавайки добрия му човешки характер, от неговата щедрост се възползваха и някои журналисти, които, от една страна, го хвалеха, а от друга плюеха, както и сега.

По повод рождения му ден – 50-годишния му юбилей, освен семейството и близките му, бяха поканени в най-тесен кръг приятели и колеги – около 30 човека. Между тях бе и една доста известна журналистка, която освен че яде и пи на масата му, не спря да хули него и близките му. Поговорката „Храни куче да те лае“ в случая е абсолютно уместна.

За съжаление, това е животът ни. Често уж сме заобиколени от приятели, които от все сърце ти желаят злото. Като прибавим и ксенофобията, картинката става още по-трагична.

Алексей Петров може би е противоречива личност. Аз обаче видях в него човека и приятеля с голямо сърце. И не защото помежду ни всичко е било прекрасно. Имаше моменти, в които си разменяхме и остри реплики, всеки отстоявайки позицията си. Бяхме коректни един към друг. В случаите, когато осъзнаваше, че не е прав, той най-любезно и човешки се извиняваше.

От дистанцията на времето и след всичко, което се случи, аз все повече осъзнавам, че той е извървял много труден и трънлив път, много по-тежък от този на всички останали, които не са били Асан, а впоследствие Алексей. Себедоказването в тези случаи е свързано с много повече упоритост, труд и усилия.

Аз не коментирам нападките на озверелите и озлобени хора. Дали и доколко имат право да го съдят, не мога да знам. Едно обаче е безспорно – да си бил Асан и да си роден в с. Бабинци, да се превърнеш в Алексей Петров – антимафиота, баретата, бизнесмена, от когото се боят мнозина от уж факторите в страната, не е шега работа. За всичко това, освен амбиция и труд, се иска и интелект.

Благодаря на съдбата, че ме срещна с Алексей! От него и обкръжението му научих много, а най-вече да не се доверявам на всеки. А той, волно или неволно, наруши принципите си и отново се довери на неточните хора.

Този път трагично! Поклон, дълбок поклон ПРИЯТЕЛЮ! Спи спокойно вечния си сън! Светла ти памет! Сърдечни съболезнования на семейството!", казва Айрет Гюрова.