Защо българите не искат да живеят по европейските правила?

Левски е искал българският народ да се подреди като равен до останалите европейски. Но сред самите българи никога не е имало мнозинство, което да иска това да се случи. Защо в България не искат да живеят европейски?

От момента на последните избори е ясно, както ни напомни тези дни Даниел Смилов, че пред България стоят две задачи, които няма как да бъдат решени едновременно. Едната: да се прекрати мутренско-феодалното управление, наложено от "модела Борисов". Втората: България да бъде освободена от руски зависимости и от свързаните с тях рискове за суверенитета и сигурността на страната ни. Можем да решим или едната задача, или другата. И двете - не можем. Затова в момента управлението се опитва да реши най-вече задачата с откачането на България от Кремъл, кремълчета и копейки.

Искат ли българите да живеят европейски?

Защо двете задачи не могат да бъдат решени едновременно? Основната причина е тази: макар Васил Левски, националната икона, да е поставял задачата българският народ да се подреди като равен до останалите европейски народи, сред самите българи никога не е имало мнозинство, което да иска това да се случи.

Никога, в нито една секунда от своето формиране като нация (да речем - от втората четвърт на 19-ти век) мнозинството от българите не са искали да живеят по европейски. В по-благоприятни времена сме излъчвали проевропейско малцинство - достатъчно голямо, та да може да повлече след себе си един по същество ориенталски по нрав и крепостен по манталитет народ. В по-лоши времена това малцинство е било толкова малко, че е било успешно мачкано и тероризирано от ориенталското мнозинство.

Миналото не е задължително да определя бъдещето, но все пак оформя някакви негови възможности и невъзможности. С тях е добре да се съобразяваме, за да не се проваляме в опит за постигане на невъзможни цели.

Оттук: всички планове за (поредното) поевропейчване на българите задължително трябва да имат предвид, че мнозинството българи няма да искат да живеят по европейските правила - не и в следващите две-три-четири поколения. Не са го искали и няма да го поискат. И никога няма да излъчат решително, устойчиво проевропейско парламентарно мнозинство и съответното правителство. Това няма как да се случи.

Тогава? Какво може да се направи и какво - не?

Най-важното нещо, което трябва да се знае (и от което следва всичко останало), е, че всеки европейски период в българското развитие е много кратък. Историческият прозорец се отваря пестеливо и за малко: девет месеца правителство на Филип Димитров; 48 месеца на Иван Костов; шест месеца на Кирил Петков; и в момента - кабинетът "Денков", който е на път да закръгли три месеца живот. Като за 34 години - не е много. Повече е, отколкото в отчаяни страни като Русия, Беларус или Молдова, но не е много.

Европейското състояние на българската политика е винаги интерегнум, кратко междучасие, разделящо два епизода от ориенталско-феодалния сериал. По време на интерегнума всички действия на всички субекти - политически, обществени, медийни, академични, които следват Левски и искат европейски начин на живот, трябва да бъдат подчинени на една и само една задача. А именно: краткото време на нормалност, което изтича като пясък в пясъчен часовник, да бъде натъпкано с такива управленски действия, които да задържат България в ЕС и НАТО по време на следващия ориенталски епизод.

Това означава работа единствено и само за общото благо, загърбване на всички ревности, дрязги, интриги, планове за собствено политическо бъдеще и подобни. А потъването в себичност и интриги за сметка на общото благо постига една-единствена цел: обезсилва европейския импулс, делегитимира неговите носители и подготвя връщането на ориенталско управление.

Работят ли управляващите за общото благо?

Това ли се случва в момента? Нека всеки деец, свързан с управлението, си зададе този въпрос, гледайки си физиономията сутринта в огледалото: "Работя ли за общото благо с пълното съзнание, че свое благо няма да получа? Или скрит зад общото следвам свои си - лични, групови, партийни - цели, които да постигна за сметка на прецакването на съюзника, съратника или партньора?".

Историческият прозорец, докарал на власт сегашното европейско управление, вече се затваря. От момента на появата на "Продължаваме промяната", общността на ПП и ДБ непрекъснато губи гласове. През ноември 2021 година двете формации заедно имат 840 138 гласа. През октомври 2022 гласовете са 692 627, а през април 2023 - 621 069. За година и половина са загубени 220 000 гласа (около 22 депутата), подкрепяли европеизирането на България.

Ще рече: политическата сила изтича от европейската алтернатива. Времето, което остава за постигането на необратими резултати, не е много. То трябва да бъде употребено за вършенето на много работа - скромна, без хвалби и изцепки (които вече започнаха).

В ситуации, подобни на сегашната, ако не се работи, се разрушава. Ако европейският прозорец не се държи отворен с пълна мобилизация на силите, се подготвя връщането на ориенталщината. Средно няма.

Мераклии за величие чрез разрушение обаче винаги има. Логиката е балканска: ако тези ги няма да ме засенчват, всички ще харесват само мен. Всеки българин, независимо дали е завършил УНСС, Харвард или МГУ, носи тази поквара в себе си; въпросът е тя да не бъде пускана на свобода.

Кой свали проевропейските правителства?

Правителството на Филип Димитров, първото нормално такова от началото на септември 1944 година, бе свалено от депутати от СДС, които тогава бяха ултраизвестни и очакваха, при освобождението си от Димитров, да станат господари на вселената. Никой не ги помни. Правителството на Иван Костов бе делегитимирано отвътре, от днес забравени тогавашни суперзвезди на СДС, убедени, че след края на Костов именно те ще станат господари на вселената. Никой не ги помни и тях. Правителството на Кирил Петков бе свалено отвътре - от ИТН и БСП, внушили си, че веднъж освободени от оковите на това управление, именно те ще станат ... (допишете сами). След което обаче ИТН дори не влезе в парламента, а БСП продължи да се топи като снежен човек на априлско слънце.

Действията и думите днес оформят реалността утре. Използваните средства формират резултата. Добре е това да не се забравя.

Евгений Дайнов, Дойче веле