Умирай трудно

Спомняте ли си скандала, който Би Би Си предизвика миналата година с решението си да заснеме последните часове и смъртта на болен от рак мъж?

Спомних си за този скандал вчера, докато гледах как тялото на много близка моя приятелка, се предава в неравностойната битка с рака. След като се беше борила с болестта в продължение на три години със завиден кураж и търпение, битката се беше изпразнила от смисъл. Дори за нея.

Не за първи път съм в ролята на безпомощен наблюдател - баща ми почина от рак преди пет години. Но изглежда, той е бил истински късметлия – почина доста бързо у дома, заобиколен от всички, които го обичаха.  

Моята приятелка обаче е родена в петък, 13. Било й е писано да носи тежък кръст. Поради спецификата на онкологичното й заболяване и разсейките, които има, смъртта е продължителен и болезнен процес, а необходимостта от медицинска и психологическа помощ - от решаващо значение.

Поредицата на Би Би Си, която включваше кадри от смъртта на раково болен пациент, разгневи някои хора, но продуцентите заявиха, че според тях е наложително да се говори – открито и интелигентно - за тази трудна тема.

В България обаче за трудните теми не говорим заради вродената ни и исторически обоснована провинциалност. Просто се правим, че те не съществуват и даваме път на здравите и правите. Останалите хора с лош късмет гледат да се справят с далеч по-прозаични спънки от философски разговори за смисъла на живота.

„Явно кошмарът едва сега започва," казва ми моята приятелка, а устните й се извиват в изкуствена усмивка.

Ситуацията, в която сме попаднали, би била комична, ако не беше сърцераздирателна.

Миналата седмица тялото й постепенно започна да изключва. Озовахме се в болницата няколко часа по-късно. Но тъй като нямаше свободни легла в отделението онкология, тя беше хоспитализирана в това за вътрешни заболявания. Тук обаче тя вече не бе класифицирана като раково болен пациент, просто някой, който се нуждае от поддържане на живота.

Напълно безнадежден случай, тя се оказа... ничия. Не защото лекарите и медицинските сестри, затрупани от работа и мизерия, не искаха да помогнат. Просто, защото системата е убиец. Буквално.  

След лична намеса и настоятелни разговори, получихме рецепта за това, което искахме – лекарства, които да облекчат болката и гаденето характерни за крайната фаза на болестта.

Сега остана само един "малък" проблем - получаване на разрешение за даване на лекарства за раково болен пациент, който не е хоспитализиран в онкологично отделение. Поне че лекарите имат добра воля и повечето от тях - добро сърце. Защото иначе такива нередности се наказват от Биг Брадъра в родното здравеопазване - Националната здравноосигурителна каса.

Странно, нали? Бюрокрацията прави така, че палиативните грижи за онкологично болните почти не съществуват, поне не и това, което се разбира под тази дума в цивилизования свят.  

Изправени очи в очи със суровата действителност, много хора се превръщат в яростни привърженици на евтаназията. Признавам, че и аз съм си представяла как ще бдя до леглото й, докато тя умира от смес от опиати, направени специално, за да сложат край на живота й.  

Не съм сигурна, че предписаните лекарства ще облекчат физическите страдания на жената, за която ви разказвам, но едно видях ясно – мисълта, че някой се грижи за нея и мисли как да й помогне я накара да се чувствам поне малко по-добре.

Да, раково болните, за които вече няма надежда, също имат нужда да общуват, дори когато тялото вече се е отказало да се бори. Те трябва да знаят какво ги очаква следващите няколко дни, имат нужда от морална подкрепа и психологическа помощ, както и консултации какво може да се направи, за да се облекчат болката и страданието им.

За добро или зло, смъртта на тежко болните не е като да срежеш с ножици някоя лентичка.

Може би природата ни дава последен шанс да си кажем сбогом с човека, когото обичаме, и да се вдъхновим от куража на най-слабите и уязвимите сред нас.

Нека не пропиляваме този последен шанс с лека ръка.