165870 статии       |       372 интервюта       |       1513 снимки       |       38120 абоната       |      
USD 1.72381| EUR 1.95583| GBP 2.21373|
In English На русском
София
Пловдив
10°
Варна
Вход Форум

КЛЮЧОВИ ДУМИ ДНЕС:   БрекзитТурция

Размер на шрифта:   

„Закуска с Митеран“ в сянката на Берлинската стена

18 юли 2012, сряда / 12:13; Мария Гинева; Коментари: 0
Send to Kindle
„Закуска с Митеран“ в сянката на Берлинската стена
През 1989 г. Франсоа Митеран, президент на Франция от 21 май 1981 г. до 17 май 1995 г., пристига на историческо посещение в София и Пловдив. Снимка l'express.fr

През януари 1989 г. едно важно българо-френско събитие дава тласък на демокрацията в България, която по това време все още е скована от комунистическия режим.

Тогава Франсоа Митеран, президент на Франция от 21 май 1981 г. до 17 май 1995 г., пристига на историческо посещение в София и Пловдив. То е първото посещение на френски държавен глава в България. Визита се помни с прочутата закуска с дванайсет български интелектуалци в Резиденцията на френския посланик в София, с нечувания за времето свободен тон на срещата със студентите в Софийския университет „Св. Климент „Охридски“, с визитата в БАН и поклонението в Пловдив пред великия френски поет Ламартин, възпял свободата на България.

Митеран всъщност идва на държавно посещение в София в момент, когато режимът на диктатора Тодор Живков изпада във все по-сериозна изолация заради провеждания Възродителен процес за насилствено преименуване на българските мюсюлмани и заради охладнелите отношения със СССР, където Михаил Горбачов е започнал курса на перестройка, който Живков отказва да следва. България е натрупала непоносими външни дългове и икономиката е в разпад. Появяват се първите наченки на дисидентско движение въпреки натиска и пълното информационно затъмнение около него. Режимът очаква посещението на френския държавен глава да допринесе за подобряване на имиджа му в страната и на Запад, а всъщност се случва точно обратното.

По искане на френската страна е организирана среща с 12 български интелектуалци, считани в този момент за водещи български дисиденти и за най-силните противници на управлението на Живков. Срещата, станала известна като „Закуската с Митеран“, се превръща във важна стъпка за тяхното утвърждаване. Случва се на 20 януари във френското посолство в София. Българските участници са поетесата Блага Димитрова, Желю Желев – дългогодишен дисидент и философ, известен с трудове за тоталитарния характер на режима, Николай Василев – философ, Радой Ралин – поет и писател, чиито сатири, критикуващи режима, още тогава са се превърнали във фолклор, журналистите Барух Шамлиев, Стефан Продев и Копринка Червенкова, академик Алексей Шелудко – физик, писателите Йордан Радичков и Ивайло Петров, кинорежисьорът Анжел Вагенщайн и художникът Светлин Русев.

Мнозинството от тях принадлежат към една от водещите „неформални организации“ – Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, чиято конфронтация с режима към този момент набира сили и обединява все по-голяма група от българската интелигенция.

Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе, известен още като Комитет за спасяване на град Русе, който по-късно е преименуван в „Екогласност“, са едни от първите дисидентски организации в страната. Клубът за гласност и преустройство е учреден на 3 ноември 1988 г. в Софийския университет. Инициатор на проекта е Желю Желев, който още от 1986–1987 г. работи по подготовката на Клуба.

Основната дейност на Клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища, в които рязко се критикува управлението на Тодор Живков. Членовете на Клуба намират изява по западните радиостанции, особено активни са Блага Димитрова и Марко Ганчев, чиито есета предизвикват силен отзвук и реакции. Клубът се състои от 6 секции, които се занимават с обществени проблеми в социалистическа България, като икономическото състояние; човешките права и гражданските свободи; демографските проблеми; екологията; проблемите на българската култура; грешни интерпретации на българската история.

През 1989 г. българските медии премълчават за „Закуската“. Информация за нея се появява само на запад.

Митеран също така изненадващо настоява да посети БАН и се среща с академици, член-кореспонденти и професори на 20 януари вечерта, като след беседата изразява възхищението си от развитието на българската наука.

Другото знаменателно събитие е срещата с българските студенти. Подобно на визитата си в Прага 6 седмици по-рано, на 18 и 19 януари 1989 г., в София френският държавен глава решава да се срещне и с младежта. Срещата е в голямата аула на университета „Св. Климент Охридски“ и френската преса я определя като по-значима дори от „Закуската“.

Години по-късно френската журналистка Вероника Суле, която отразява във в. „Либерасион“ визитата на френския президент, казва в интервю, че за нея най-ярък остава споменът за диалога със студентството в университета.

„Изглежда, отговорните служби не са очаквали подобно развитие и не са овладели положението. Младежта е била преодоляла страха си и оттам нататък ми стана ясно, че дните на Живковата власт са броени. Самият Митеран беше изненадан. Осезаемо беше удоволствието, с което отговаряше на въпросите. След тази среща той усмихнато изпусна пред нас: „Тук кипи, остава само да се повдигне похлупакът...“ Днес Ролан Дюма (тогавашният външен министър на Франция) потвърди, че това е бил моментът, в който президентът е разбрал, че комунизмът няма дълго да просъществува. Наистина тогава воалът на официалните лъжи беше дръпнат и противно на онова, което мислехме на Запад, пролича, че мисленето на хората се е освободило, че нещата са еволюирали и най-вече че българската младеж е готова да приеме предизвикателствата“, казва Суле през 2009 г. в интервю на Фреди Фосколо.

През януари 1989 г. Вероника Суле пише в репортаж за вестник „Либерасион“ следното:

След леко скучното начало на посещението на Франсоа Митеран два часа след „Закуската", изведнъж някак си се разгорещи. Президентът се озова на срещата със студентите в Софийския университет. Очакванията ни бяха, че както в Братислава ще заварим шепа студенти и армия верни кадри в ледена зала. Всъщност заварихме близо 1000 студенти в претоплената аула. Без отлагане въпросите на студентите бликат откровено...

Върхът е достигнат, когато студентката по социология Елена Минчева поиска да разбере какви са критериите за получаване на ордена „Почетен легион“, с какъвто е бил удостоен държавният и партиен ръководител другарят Тодор Живков. Митеран се заслони зад повелите на Протокола и подчерта, че с този символичен жест е изразил най-вече почитта на Франция към България като държава, история и култура.

Въпреки сериозната съпротива от страна на българските власти нещо става в тази страна. Такъв обмен на реплики е бил немислим само преди 2 години в България“. (край на цитата)

В съвременна България интелектуалците, които са присъствали на срещата с Митеран, са често критикувани, че не са били истински дисиденти, а приближени на режима; посочва се фактът, че истинските дисиденти са гниели в затворите, докато поканените всъщност са били перестройчици. Това са били хора, които не са желали края на комунизма, а само превръщането му в един по-добър строй.

Самата Суле казва следното за срещата, отново в репортаж за „Либерасион“ през 1989 г.:

„Присъствах на прочутата „Закуска“ във Френското посолство. Да ви кажа право, тази „Закуска“ ме разочарова. Ние, журналистите, както често се случва, чакахме да свърши събитието, за да поговорим поотделно с участниците, но те бързо-бързо се изплъзнаха...

Донякъде ги разбирам, защото в България не е било лесно да критикуваш режима, не беше като Полша и Унгария, където  нямаше проблем. Изпитах дори мили чувства към тях, особено след като професионално ми се наложи да се сблъскам с културното и интелектуалното ниво на Живков. Интервюто, което той даде пред в. „Монд“,  е някакъв връх на тъпотия, лъжа и най-вече цинизъм. С колегите често разменяме мнения и мога да кажа, че всички направихме същия анализ, че ако хората на Независимото дружество за правата на  човека – най-радикалните и най-репресираните, не бяха поканени да участват, това е било, защото Митеран е приел някакъв компромис с българската страна. Нека ми простят тук присъстващите дипломати, но ще добавя, че Митеран е бил  критикуван, че френското присъствие на Изток е закъсняло. Това хората оттам ни го казваха: „Вие само с Русия се занимавате, а нас сте ни забравили“. За да не се провали посещението, дипломацията,  изглежда, се е съгласила на някакъв компромис, но вярвам, както подчерта тогавашният ни посланик в София г-н Дьо ла Тайад, че твърдо е настоял срещите с  дисидентите и студентите да останат в програмата.

Също през януари 1989 г. Пол Гилбер дава във вестник „Фигаро“ следния поглед за „Закуската“:

Закуска във Френското посолство с опозиционери се е превърнала във вид ритуал при посещението на Президента в „другата Европа“. Улица „Оборище“ в София се оказа гъсто населена с униформена и цивилна полиция. Пристигането на гостите не е минало незабелязано. В гостната на Амбасадата Митеран, скован като икона, говори кратко. „Тук съм, за да ви чуя“ и предпазливо добавя: „Това може би няма скоро да се повтори“. Около него 12-те интелектуалци и артисти се изказват един след друг, някак си нюансирано, почти византийски загадъчно. В словата им отсъстват точните обвинения и заядливият хумор на чешките дисиденти, които Митеран слуша в Прага. Софийските гости са, изглежда, предимно загрижени за имиджа на България. Те по-скоро чакат от Президента да откликне на стремежите, аспирациите им колкото да му изложат критики към режима. Всъщност става ли дума за истински опозиционери? По-скоро реформатори. Те не са дошли, за да се оплачат, а за да намерят подкрепа. От своя страна Митеран настоя върху необходимостта от диалог, без вмешателство във вътрешните работи на страната и без даване на уроци“.

Колкото и точна да е оценката на френските журналисти, колкото и неопитни и неориентирани да са били тези така наречени дисиденти, които наистина всъщност са вярвали в социализма с човешко лице, колкото и тези хора да не намериха истинското си място в процеса на изграждането на демократична България, срещата им с Митеран е важна стъпка. Франция прави първата проява на признание и диалог на Запада с българските противници на режима и с българската младеж.

На 26 октомври 1989 г. активисти на движението „Екогластност“ се събират в градинката пред „Кристал“, за да събират подписка на гражданите до Народното събрание за спирането на строителството на хидропроектите „Рила“ и „Места“. 22-ма души насила са качени от милицията в автобуси и закарани в Южния парк, мястото, за което Столичният народен съвет (СНС) е дал разрешение. Много от тях са бити жестоко.

На 3 ноември 1989 г. е организирано шествие на „Екогласност“, в което се включват около 4000 души (това е първата демонстрация против властта на Тодор Живков) за връчване на петицията в Народното събрание, подкрепена от подписите на 12 000 души. Тогава „Екогласност“ нанася решаващ удар на комунистическата политическа система. Живков пада само след седмица.

„Посещението на Митеран даде кураж на тези, които искаха да се изправят срещу тоталитарния режим“, заяви бившият дисидент Желю Желев, който по-късно стана първият демократично избран президент на България след падането на комунизма.

*Цитатите от френската преса също са от статия на Фреди Фосколо.

Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София. Израснал е между два свята – Френската република и Народна Република България. Той е политически затворник в България за времето от 1968 до 1971 г. и един от тези, които остро критикуват 12-те интелектуалци, които бяха поканени от Митеран. След като успява да избяга във Франция, няколко пъти влиза и излиза в България нелегално, като подпомага бягствата и на други хора.

ђеклама:
» Абонирай се безплатно за НОВИНИТЕ всеки ден
Разпечатай | Изпрати | Коментирай | Абонирай се за дума
» Напиши статия и ти
Още по темата:
Тагове:
Реклама:
Реклама:
Няма мнения по темата

Публикувайте отговор »

Абонирай се за
НОВИНИТЕ БЕЗПЛАТНО