„Уолстрийт джърнъл“: Съюзите са проблем, но без тях не може

Още от времето на битката при Ватерло през 1815 г., годишнината от която отбелязваме на 18 юни, съществува азбучната истина, която се състои в това, че за големите битки са необходими големи коалиции. И действително, за спирането на мощната и безжалостна френска военна машина, която безчинстваше из цяла Европа, в продължение на повече от 22 г. се сражаваха седем коалиции. Освен това, от времето на сключването на Вестфалския мир през 1648 г. повечето от западните войни са били водени със сили на коалиции. Дори САЩ, независимо от възникващия при тях от време на време стремеж към обособеност, никога не са водили големи войни самостоятелно. Към това се числи и Виетнамската война (която по своите цели и реализиране често е смятана за изключително американска), в която на американските войски помагаха още 400 000 военни от няколко съюзни държави – в това число Южна Корея, Австралия и Филипините.

Съюзите и коалициите съществуват почти от толкова време, от колкото съществува цивилизацията. Първият от известните на историците мирен договор е бил подписан от египтяните и хетите през 1259 г. преди новата ера. След проведеното 15 г. по-рано сражение при Кадеш, победа в което всяка страна си приписва, двете държави разбрали колко силни могат да бъдат, ако обявят единен фронт срещу изправените срещу всяка от тях външни заплахи. Съюзът се оказал дотолкова успешен, че просъществувал осемдесет години.

Първата международна военна коалиция била създадена шест века по-късно. През 612 г. преди новата ера, след продължили много десетилетия безжалостни гонения, халдейци, мидяни, скити, кимерийци, вавилонци и даже някои изпитващи недоволство асирийци, се обединили, за да разрушат столицата на асирийската държава Ниневия. От тогава тези два модела на взаимодействие – формални договори и временни коалиции – са станали популярни инструменти на дипломацията. Но съюзите могат да включват в себе си и опасности, някои от които съществуват от самото начало.

В тази връзка „Илиадата“ на Омир може да бъде възприемана като навременно предупреждение в много страници за това колко опасно е да бъде проявявана излишна готовност за воюване в помощ на съюзниците. По своята същност Троянската война е история за това,как един човек поради своите семейни проблеми не само е задействал хиляди кораби от всички краища на Гърция, но и донася смут и разорение в същите тези обединили се градове-държави с техните горди герои. И, за свое зло, гърците преживяват това два пъти.

Първия път това се случва в коалиция против империята на Ахменидите по време на гръко-персийските войни (499-449 г. преди новата ера), когато много от малките гръцки градове-държави забелязват, че Атина, техният най-силен съюзник, е и агресивен мародерзавоевател по отношение на своите приятели. За втори път това се случва при създаването на „коалицията приятел срещу приятел“ по време на Пелопонеската война (431-404 г. преди новата ера), когато Атина и Спарта заставяли всички гръцки градове-държави да правят избор между двата противопоставящи се съюзи. Спарта побеждава, но приключването на войната не донесе на никого реална победа: поради постоянните сражения Гърция стана уязвима и е била раздирана от граждански войни, въстания и нашествия на врагове. Златният век на Гърция приключва.

По време на наполеоновите войни англичаните забелязват, че при разширяването на съюза и включването в него на нови участници, не е задължително той да става по-ефективен. Наполеон лесно разгромява третата и четвъртата коалиции (през 1805-1807 г.),защото съюзниците – сред които Великобритания, Прусия, Австрия и Русия – не можели да действат единно. В битката при Улм през 1805 г. третата коалиция претърпя поражение, защото австрийците действали припряно, а руснаците губели време. Така че Наполеон избрал най-удачния момент за своята атака. И все пак, въпреки всички тези рискове и сложности, алиансите са привлекателни както и преди. Уинстън Чърчил веднъж е казал: „По-лошо, отколкото да воюваш заедно със съюзници, може да бъде, в крайна сметка, едно – да воюваш без тях“.
 --------------------------------------------
Аманда Форман, в. „Уолстрийт джърнъл“