В задънената улица на частично свободните медии

Честит трети май, Световен ден на свободата на печата, българи!

През 2012 посрещаме датата с новината, че медиите ни са „частично свободни", на 78-мо място в класацията на Freedom House за 2011, две места по-зле от предишната година, и след държави като Източен Тимор, Бенин, Гвиана и Намибия.

България изглежда се утвърждава като държава от африкански тип, след като в началото на април ни подредиха сред  десетте най-нещастни нации в света (147-о място от 156), заедно с Конго, Танзания, Бурунди, Сиера Леоне, Сиера Леоне, Централната африканска република, Бенин и Того.

Как са свързани усещането за нещастност и частичната дезинформираност?

Според мен – просто.

Оцеляващият и изтощен от „прехода" българин се отказва да се бори за правата си, измежду които е правото на информация.

Новините, до които има достъп, в голямата си част са или инфотейнмънт (повече тейнмънт, неангажиращо малко инфо), или информация преминала през филтрите на властимащи и/или корпорации.

И понеже е така, по-лесно е да се гледат риалити формати.

И да не се гласува!

Ако искаме да се оттласнем от дъното на държавите-нещастници, дали да не направим нещо по собствена инициатива, докато чакаме някой да ни оправи икономика, образование, съдебна система, и тн?

Дали не бихме могли, като граждани, да си изискаме достъп до нецензурирана, неподправена информация, на базата на която да правим избори и да вземаме решения, потискайки инстинктивното, пораженческо „всички са маскари".

Сигналът, че системата не работи, можем да го дадем ние, потребителите, отказвайки да платим 45 стотинки за вестник, в който само балончетата на кръстословицата не са били обект на манипулация (важи и за радио, телевизия и интернет медии).

Пътят ни към щастието ни минава през, а не покрай, поемането на отговорност.

Иначе – да стягаме куфарите за Африка?