Терорът в Брюксел и погледът към България

И Брюксел пламна. Две студентки от далечен университет решили да посетят във ваканцията си този твърде популярен европейски център, търсят възможност да го напуснат незабавно. Липсата на сигурност залива света. Онова, което може да привлече с известност, с красота, с исторически и съвременни ценности хора от цял свят, е също така привлекателно и за онези, които пишат своите графити с огън и кръв. Графити по въздуха...Какъв парадокс. Абсурд. Да изявиш гласа си, като драскаш с острозъбци, отнемащи живот, върху земята и небето на спокойствието. Но нали даваме възможност на всеки да заявява себе си, дори за сметка на друг или други. Какъв ли спектакъл би направил Хачо Бояджиев...например, „Криворазбрана демокрация“.....

Мнозина анализират сега трагедията в Брюксел – дали е отговор на показаната нетърпимост към тероризма, има ли връзка със станалото в Париж, няма ли...Медиите са на вълна актуално...И в тези мнения почти не се чу онова, което е най-съществено за нас: погледът към България.

Водачът на народа ни говори за българската общност, която имаме в Брюксел. За акциите, които ще демонстрират готовност срещу тероризма у нас. Но акцентите не допуснаха да се издигне най-високо и категорично първостепенното ударение – обедняване на вътрешните ни сили в името на живота. Необходимостта от обединяване в името на една кауза, националната. Политическият ни елит да забрави цветовете на своята партия и търси в средите си личностите, които могат да мислят, могат да бъдат водачи. Личности, които да поставят над червеното, синьото, герберите, жълтото, оранжевото, зеленото единствено неотменимите сияния на трибагреника. Те са три и показват възможността от единство. В момент, когато потреблението гасне, защото огромна част от народа отминава магазините, в момент, когато светът се люлее от земетресенията на несъгласия и сблъсъци, нашите елитни мъже и жени намират за подходящ, уви, езика на отрицанието. И то пред очите на света. На света, който би трябвало да приеме името на България с почит и уважение. Вицепремиерът Ивайло Калфин не е допускан от г-н Станишев при министрите- социалисти – на съветите, които предшестват Европейския съвет. И другарят Михаил Миков, с когото сме съмишленици и който обединява лявото пространство, е на вълна отрицание – дали само защото социален министър е г-н Калфин? Той повтаря няколко отрицания и въобще не вижда плюсовете, захванал се е за своите идеи, повтаря с апломб думи за памперсите и огорченията на майките, да речем – и елиминира намаляващата безработица и други намерени от друг социални решения. Но какво ново – нали все така елитътт ни беше неуверен и услущващ се, и спотаяващ се, разединен – когато ставаше дума за Ирина Бокова?

Дали отвън някои от елитните ни надничат навътре в България и поради това не им се случва да открият паноромата, а им попада само онова, които е по-мъничко и улавящо се? Дали в очите им е попаднало парченцето лед от онази приказка, позната на всички ни, което пречи на Кай да види истината? Да ви призная, хич не ме интересува дали г-жа Кристалина Георгиева разнася българската си носия с шевиците по света. Дали прихлупените от глад и отчаяние чужденци забелязват тези шевици и ги осмисят, дали за тях това е нещо, свързано с хляб, което нищо друго не им казва, не им изнася ярко и отчетливо името на България..А става дума точно за нея, за престижност на името й, а не за показни илюминации...За кого, всъщност, работи позата на някоя личност? Единствено за собствено произведен гъдел на самочувствието ...Защо позволяваме личности, които не робуват на пози, а работят, да бъдат изтласкани встрани, да минимилизираме постиженията им, признанието на определени елитни среди в света. Да доразвием казаното за г-н Каллфин – той е поканен да модерира социалния панел на министрите на труда от ЕС през април. Отвън го виждат и оценяват (но не българи!), отвътре го сочат с пръст. Удобно е – към социалната територия чувствтилността е най-голяма. Хваща декиш...

Смешно е в един български град да се правят две кръгли маси по една тема...На 20 март във Велико Търново БСП прави партийна конференция „БСП – съзидание и съпротива“, а АБВ вече е обявила, че в този град предстои нейният дебат от цикъла президентски дебати „Президентът – гарант или риск за национналната сигурност“. Темата и на двете маси е сигурността. Случайно ли е, че масите са разположени в един и същи хотел, в Интерхотел. Едва ли е случайност. Но е доказателство за „гонка“, да настигннеш другия и да го стопираш, а не да потърсиш успоредната на разбираемата единна посока...

Е, някогашните българи биха се почудили на тази разделена маса...То и ние, сегашниат народ, се чудим. Вярно, математиката е сложна наука, но ако политическият ни елит не може де свърже едно и едно - жалко. В цялата тази картина все някой се усмихва – и това е посредственоста, защото тя се явява спасителният пояс, ако искаш да потопиш способния, доказаната личност. Хайде да не стигаме до вицовете за ада и българите. Но как да отминем катрана и камъка? Дали е камъкът на словото – няма значение. И в крайна сметка лявото пространство съвсем не успява да си събере усилията и да потърси общ път за идеите си. Предизборните настроения отново показват раногледството на елита ни и закопчаните към партиите си хора, невиждащи нищо встрани. Светът излезе от рамките на много ограничения. Ние – не. За нас лидерството си остава в рамките на едната партия, като в песента – „единствено възможно...“ Народът ни е нацепен като в томографско изображение – на лентички, на чертички...А болестта е една. И надеждата за оздравяване – също.

Е, ако нашият елит не вижда ползата от едно обединение в името на съвременна България, защо не му покажем, че и престола „елит“ е временен и да стопим с гнева си тези ледени крачета на престола? Защо отговорът на драматични събития като последното в Брюксел не е наточената сабя на единствето, скокът на нашето лъвче – за България? Какво ти лъвче...Бедна, бедна България, страна на орли, раци и щуки...