Обратно към пълната версия на статията »

Николай Урумов: Ефектът от острието на изкуството у нас е нулев

Николай Урумов: Ефектът от острието на изкуството у нас е нулев
Снимки: Даниел Димитров
A A+ A++ A

Логиката не ни е силната страна, казва героят на Николай Урумов в „Ние, българите. Открит урок за чужденци“ (премиерен спектакъл в "Нов тетаър НДК"). В рамките на един дълъг учебен час разпалено и по даскалски се нищят всевъзможни теми от областта на политиката, историята, спорта, културата и каквото още ви хрумне. С чувство за хумор и доста самоирония професор Мисирков не оставя нито за миг македонци и гърци. Зад пиперливия език по адрес на съседите ни обаче има доста тъжни истини за нас - българите, които с годините като че ли си се изострят и ни пречат да се развиваме като нормална европейска държава. Защото, както казва проф. Мисирков, на нас принадлежат качества и белези като търпение без граници, дълга история и къса памет, горди и нещастни, омраза към известните сънародници, свикване с поробителите/освободителите...

Даниел Димитров: Г-н Урумов, защо толкова ги мразите македонците?

Николай Урумов: Напротив, те са ми най-големите приятели. От съседните ни държави, най-много съм гостувал в Македония, най-много съм играл там и имам най-много приятели.

В Битоля, на фестивала на монодрамата, многократно съм взимал наградата за най-добър актьор. Играл съм в Скопие, в Куманово, в Струмица също съм получавал награда за най-добър актьор.

Македонците са хора с чувство за хумор. И

май имат по-голямо чувство за хумор от нас

Както габровците са основните съчинители на шегите за себе си и умеят да се надсмиват над себе си, така са и македонците, или поне това съсловие, с което аз общувам.

В крайна сметка, манталитетът ни е много близък, затова македонците не биха се обидили на моя моноспектакъл. Неслучайно, на едно от представленията присъства самата Султана Марковска (бел. ред. - дъщеря на Венко Марковски) и всичко това бе прието с чувство за хумор, което означава, че няма и капчица омраза, а просто едно намигане.

Даниел Димитров: Разбирам, че нямате притеснения да играете представлението и  в Македония...

Николай Урумов: Ни най-малко. Убеден съм, че ще се играе, защото вече има покани за там и първата е от Битоля. А не на последно място е фактът, че гърците не остават незачесани от мен, което ще достави много голямо удоволствие на македонците (Смее се).

Даниел Димитров: Няма да Ви питам тогава какво мислите за гърците, тъй като и тях ги хапете доста в спектакъла?

Николай Урумов: Аз ги хапя,

макар че съм 12,5 процента грък

защото прадядо ми е грък. А моите дядовци дори са ми казвали, че урум на турски значело грък. Така че имам гръцка жилка. Но пак казвам - всичко е с едно намигване, една усмивка, една ирония и самоирония.

Тези, които са си забравили чувството за хумор, на входа на театъра трябва да се връщат обратно.

Даниел Димитров: Според Вас масовата публика прави ли разлика и има ли реалистични очаквания от standup шоу и от моноспектакъл?

Николай Урумов: Би трябвало, за да няма обърквания. Защото един моноспектакъл има своя сюжет. Има един герой, който търпи някакво развитие в този сюжет. Ти влизаш и гледаш един спектакъл, леко дистанциран, съществува т.нар. четвърта стена. Макар и актьорът да се обръща към зрителната зала, той не влиза директно в диалог, защото действието се развива някъде...

Докато в standup комедията и oneman-шоуто, които са близки, четвъртата стена я няма категорично. Влизането в диалог с публиката е абсолютно директно. Освен това, в standup-а актьорът не само влиза в някаква кожа, но след това излиза от образ и прави лек коментар върху него. Има провокация към зрителя, но и зрителят може да те провокира, тъй като участва активно в това, което казваш.

Думите, които актьорът поднася, звучат един път - като текст,  в следващия момент той го коментира като подтекст и после следва неговото отношение като контекст. Така че на много нива тече информацията и чисто актьорската пластичност вътре трябва да е гъвкава, податлива, импулсивна и рефлективна.

Затова не бива да има излишни очаквания. В крайна сметка, в едно oneman-шоу

не може да се очакват някакви страхотни режисьорски инвенции

послания и внушения, които можа да даде един спектакъл. Тук всичко е 1000 процента забавление и нищо повече. Който се опита нещо повече, свършва с шоуто.

Между другото, аз се опитах да направя спектакъл („Ти си жена, аз съм мъж, желанията ни са еднакви“), който ползва прийомите и на oneman-шоу, и на моноспектакъла. Там има събитие, очакване, среда и герой, който приобщава зрителя към себе си и към своя проблем, и задава директни герои на зрителя от свое име, опитвайки се да вкара публиката в своя свят.

Даниел Димитров: Когато се прави  standup-шоу лично Вие къде слагате границите - на това да не се пристъпи към съвсем улично говорене и да не се получи някакъв кич? И въобще, имате ли желание да слагате такива граници?... 

Николай Урумов: Аз изгледах доста standup-шоута, тъй като у нас няма големи традиции в този жанр. Когато се подготвях за първото си такова шоу („За секса, политиката и други просташки неща“) се допитах до Хачо Бояджиев и Тодор Колев - хората според мен с най-голям опит в правенето на шоу. Те бяха като мои орисници и ми дадоха тласък.

Трябва да кажа, че текстът на „За секса, политиката и други...“ е писан от Митко Динев специално за Тодор Колев, но тогава той се разболя. За мен беше чест, че посочи мен като човека, който би могъл да играе на негово място.

Гледал съм също така какво правят и Еди Мърфи, и Джим Кери, и Робин Уилямс, и т.н. Сега е още по-лесно да видиш какво правят и доста млади актьори по тв канала Comedy Central Extra, който нон стоп излъчва само standup. Три са темите, които третират всички колеги - сексът, политиката и простотиите.

Така че , ако говорим за прекрачване на граници, там

тези граници са прекрачени много яко

Има я обаче оная червена точка с препоръчителния родителски контрол.

Аз мисля, че тези граници не ги прекрачвам, а само деликатно са загатнати. Не може да няма онова пиперливото, заради което зрителят е влязъл, но има нюансите и намигването в тая посока. Има го и етюдно представеното, недоизказаното. Така че има начини, спазвайки мярката и границата, до получиш същия ефект на удоволствие.

Даниел Димитров: Има ли „опасни“ зрители и  доколко един безспорно талантлив актьор може да си позволи да си „играе“ с публиката“?

Николай Урумов: Всичко е актьорска интуиция - трябва да прецениш колко, с кого, как, кога и дали въобще може. Не винаги се получава. Всичко е нюх и усет.  Когато погледнеш залата и виждаш, че някой е на една честота  с теб, с него това може да се случи по-лесно.

Имало е случаи, в които съм провокирал зрителка, тя не се е включвала, но секунди по-късно става обект не на мои провокации, а на провокации от страна на залата. Просто останалите зрители се амбицираха да я вкарат в играта.

Даниел Димитров: Това означава ли, че има зрители, които не разбират посланията?

Николай Урумов: Не бих казал, посланията почти винаги се разбират. Просто имат някакви задръжки. Но хората се отпускат, когато усетят, че провокацията не е толкова страшна.

Например, в „За секса, политиката и други...“ след частта за секса една дама във Варна стана да си ходи или може би искаше да отиде до тоалетната, не знам. Аз веднага реагирах и казах: „Ето на - дамата е била само за секса. Нея не я интересува политиката и другите работи, и затова тя си тръгва“. Жената се притесни и си седна на мястото, и вероятно се е стискала до края на шоуто.

Пак във Варна, при първите изречения от частта за политиката, един господин стана (може би по същите причини) и аз веднага казах:

„Ако до няколко минути съм арестуван, ще се знае от къде идва цялата работа!“

и цялата зала изрева към човека с „Ууууу!“, при което той също се върна на мястото си.

В Добрич пък зададох една гатанка - да се измисли рима на думичката хъс. Всички почнаха да дават предложения - пръст, тлъст и т.н., аз посочих една дама от първия ред, казвайки: „Да, точно така, правилно - гъз!“, при което жената каза „Не съм казала гъз!“, а аз отвърнах, питайки: „Цялата зала чу ли гъз от дамата?“, и всички „Дааа!“. Ето това е standup шоу.

Даниел Димитров: Ако позволите един политически въпрос. В шоуто Ви се говори директно - за политика, за история, за всичко. Какво трябва да се случи в България, за да се променят нещата, да си вземем поука и да дръпнем напред? Явно, това - директното говорене, не помага...

Николай Урумов: Ха! Не знам... Първо, не знам как би се чувствал политик, ако попадне на шоуто. Но съм почти убеден, че няма да попадне, защото той просто много ще рискува. Не би се подложил на това, което ще му се изсипе на главата на едно такова шоу.

Даниел Димитров: Ще има ходене до тоалетната още в третата минута...

Николай Урумов: Абсолютно. Така че, не знам какво трябва да се случи. Определено,

ефектът от острието на изкуството в България е нулев

Нашите политици се оказват много яко дебелокожи и имат едва ли не бронирани жилетки за всичко, с което биха могли да бъдат критикувани, осмени или просто се акцентира на някои техни слабости.

Вижте как действа една тушовка на журналисти във Франция. Това означава, че някой се трогва по някакъв начин, докато тук, колкото и да си драскат, все тая.

Едно време в България не е било така. Ако разкажеш политически виц, отиваш директно в затвора. Защото явно някъде има някакъв ефект. Защото явно някой се е трогнал. Така че, колкото и да говорим за онова време, перото на онези писатели и творци е трогвало или засягало онези политици. Което показва, че онези политици са били, може би, по-четящи, по-гледащи, по-слушащи, и може би – по-културни и по-интелигентни.

Даниел Димитров: Като Ви слушам и гледам, не мога да не Ви попитам коя черта от детството според Вас самия сте съхранил и до днес?

Николай Урумов: Хаааа. А какъв е Вашият отговор?

Даниел Димитров: Искреност, честност.

Николай Урумов: Може би от тук ще започна и аз да отговарям. Някаква независимост, директност, прямота - и то защото е лежала на някаква искреност, а не на завоалираност или фалш. Поне така съм възпитан в моето семейство. Заради това човек може да си навлече много неприятели...

Не мога да бъда гъвкаво мазен и неискрен, само защото някой щял да се засегне

Даниел Димитров: Играли сте Бай Ганьо 150 пъти. Докога според вас този образ ще бъде актуален у нас и, както казвате Вие, това ще е една "плашещо съвременна пиеса"?...

Николай Урумов: Това е заложено у нас генетично. Но се плашат чувствителните хора - от липсата на промяна, от тази байганьовска безпардонност, която продължава да се шири...

Даниел Димитров: В театъра има оживление, но кога ще Ви видим в киното, там май отново замряха нещата след някакво кратко пробуждане...

Николай Урумов: В киното бих се снимал с удоволствие, за разлика от сериалите. Защото тези сериали, които се въртят, не са моите сериали. Играл съм в „Хайка за вълци“, „Дунав мост“, „Патриархат“, „Бай Ганьо се завръща“, „Английският съсед“, но това не са сезонни сериали, а един малко по-дълъг филм, правен по законите на киното.

Моите учители са ми забранили да участвам в този тип максимално смлени сериали, които ти влизат всяка вечер в определен прайм тайм в къщата и

които се пишат в понеделник, снимат се във вторник и се излъчват в петък

И аз се опитвам, доколкото е възможно, да не правя компромиси. Ясно е, че не може без компромиси, но трябва да са възможно най-малко.

А относно киното - всяка покана си струва да бъде разгледана, всичко е въпрос на срещи и дискусии. В този смисъл, аз не съм спрял и не съм се оттеглил от киното. По-скоро се задълбах и се зарових повече в театъра, и се скрих по този начин. Убеден съм, че затова някои по-млади кинорежисьори не знаят за мен. В последните 5-6 години много е малко времето, в което съм извън театралната зала - независимо дали, играя, репетирам или гледам нещо.

Даниел Димитров: Вие сте сред

най-често играещите зад граница български актьори

По време на тези пътувания имате ли възможност да си сверявате часовника или контактът с публиката е по-ценен?

Николай Урумов: Когато пътувам, особено на фестивали, имам възможност да видя какво правят моите колеги. Там е хубаво, защото обикновено фестивалите те поемат през целия период. Не е като в България - отиваш да играеш някъде и веднага след това се връщаш.

Определено, от това което съм видял, мога да кажа, че полските, литовските и руските спектакли са просто невероятни, въпреки че всички ние сме една школа, четима по между си. Не знам как ще прозвучи, но

що се отнася не до политика, а до изкуство - аз съм чист русофил

Всичко, което е написано и заснето - руската музика, руският театър, руското кино, руската литература, руското изобразително изкуство, ме връщат в моето детство и към онова, което ме е формирало. Затова, съвсем откровено казвам, че не съм впечатлен от западноевропейския театър като цяло.

А дори когато съм гледал немски театър, някъде в основата - драматургия, режисура, или някой от актьорите, са били източноевропейци.

Даниел Димитров: Накрая да Ви попитам - познавате ли се с Вашите адаши по име и фамилия - с поп певеца Николай Урумов, например. Бихте ли направил шоу с него, той свири и на китара...?

Николай Урумов: Познавам трима Николайурумовци - единият е съдия, другият е много добър изпълнител на народна музика, а третият беше вокалист на група „Епизод“, а сега се занимава със звукорежисура и кинопродуцентство („Домашен арест“). Този с китарата обаче не го познавам...

Разговорът с Ники Урумов остава с отворен финал и с много теми за размисъл, провокирани от таланта, опита и усещането за един актьор, който преди всичко е човек - естествен, честен и интересен. Продължението предстои!

#спектакъл #представление #моноспектакъл #комедия #Бай Ганьо #театър #кино #Николай Урумов #актьор #Македония #Гърция