12 неразрешими проблема в Бойколандия през 2012 г.

Новата година вече успя да тръгне постарому: България под управлението на ГЕРБ и премиера Бойко Борисов – т.е. „Бойколандия“, остава място, където властта системно подминава тежки, потенциално унищожителни структурни проблеми.

Защо това е така? Корупция, некомпетентност, липса на добра воля, неспособност тези проблеми да се проумеят? Оставям на всеки да реши с надеждата, че ще може поне за малко да се отърси от пробутваните му вместо тях медийни кьорфишеци от типа на компроматните флашки или сагата с „Лукойл“ и Агенция „Митници“.

Факт е, че подминаването на истински тежките въпроси важи и за предходните три кабинета, които изкараха пълните си мандати. В началото на 2012 г. обаче сме в Бойколандия и е добре да се въздържаме от любимите на премиера Борисов оправдания с тройната коалиция, че и с царя. Не че не бяха верни до един момент – обаче какво последва от страна на новата власт?... Да не говорим, че са допустими едва в първите 3-4 месеца от новия мандат.

В интерес на истината трябва да се споменат първо положителните неща в Бойколандия. Опитах се да ги докарам до дванадесет, но стигнах само до шест: действителен напредък в някои важни инфраструктурни (магистрални) проекти; макроикономическа стабилност; запазване на ниските данъци; мерки срещу някои видове организирана престъпност; за първи път по-осезаемо усвояване на еврофондовете; реакция при кризисни ситуации с изпращане на държавни самолети и хеликоптери. Отвъд тези положителни моменти, които честo са и половинчати, остава „голямата картина“.

Днес Бойколандия (България) е страна с претенцията да е демокрация от западен тип и е такава на книга, но в нея важните решения се вземат по канали, съвсем различни от демократичните, а от тях се облагодетелстват почти единствено местни олигархични кръгове или чужди интереси; в същото време ръководителят на правителството поставя всичко в първо лице единствено число, медиите услужливо припкат покрай него – в прекия и в преносния смисъл, а когато институциите все пак заработят, това е самоцелно и на парче – те просто „усвояват“, без да е много ясно защо.

Така че за едно хубаво начало на 2012 г. си струва да се кажат в прав текст кои са дванадесетте неразрешими проблема на нацията, същестуваща в режим „Бойколандия“ - онези, истинските проблеми, за чието решаване държавата и обществото би трябвало да работят безусловно, неотклонно и непрестанно, ако и у двете бяха налични поне някои от следните симпатични качества – добра воля, компетентност, достойнство, отдаденост и патриотизъм.

Неразрешим проблем номер 1: (Не)конкурентоспособност на българската икономика. В европейски и световен мащаб България остава на едно от последните места по отношение на наукоемките отрасли, производствата и услугите с висока добавена стойност и инвестициите в научно-техническа, изследователска и развойна дейност. И не само защото „няма пари“ – просто това не е ценност в Бойколандия! Въпреки някои независими примери за обратното – например няколкото големи български ИТ компании, общата тенденция е тази и спасение не дебне от никъде. А за това, че износът расте статистически – добре е някой да погледне структурата му, особено дела на продуктите с висока добавена стойност, както и колко от него е фиктивен с цел източване на ДДС.

Неразрешим проблем номер 2: Образованието и просветата. Пряко свързан е с икономиката. Но образованието има и друго измерение. Всъщност всички възможни други измерения – от индивидуалните духовни ценности до развитието на гражданското общество. И до това, че най-лесно се манипулират необразовани хора. Да не се заблуждаваме от големия брой висшисти – качеството, излизащо от българските университети, с малко институционални и индивидуални изключения, е плачевно. Същото вече се отнася и за гимназиалното образование. Как да очакваш икономическо и духовно развитие от един народ, който не може да научи децата си например на простичкото правило за пълния и краткия член или пък защо е важно да се пишат запетаи в един текст? В Бойколандия духовното развитие, развието на интелекта, разума просто не е ценност, не е престижно и следователно няма как да бъде важно.

Неразрешим проблем номер 3: Смъртта на регионите. Не, не иде реч за „регионално развитие“. Това би било подходящо словосъчетание в страни, където има поне някакво такова. В българските региони такова няма още от 70-те години, когато достигна зрелостта си сбърканият модел на социално-убранистичното инженерство на комунистическия режим. Стигнали сме дотам, че не само селата, не само малките градчета, но и почти всички „областни“ градове се възприемат като демографски, икономически и духовно безперспективни – дори градове като Русе, Плевен, Шумен, Хасково, Благоевград. Ако много спешно не се вземат мерки за истинско „регионално развитие“, логично ще ги последват Варна, Бургас, Пловдив и София.

Неразрешим проблем номер 4. Инфраструктурата. Първо, не става дума само за магистрали, и второ, въпреки че тук е свършило доста работа, правителството на Борисов не я е докарало кой знае докъде. Да не говорим, че проектите, които се изпълняват, са зле премерени и задълбочават регионалните неравенства, центрирани са единствено около София и „пръстена“ в центъра на страната, оформен през комунистическия период. Защо например магистрала „Тракия“ води към Слънчев бряг вместо към пристанище Бургас, откъдето да привлича трансконтинтален трафик? България няма мостове на р. Дунав, няма плавателни канали, няма напоително земеделие, няма международни жп линии, няма тунели под Балкана, няма дори едно развито вътрешно пристанище въпреки потенциала на Порт Варна-запад. Нещата наистина са доста по-сложни от магистралите, за които е ясно, че ни трябват.

Неразрешим проблем номер 5. Корупцията и организираната престъпност. Всички в България си знаят нещата по тази точка. И МВР, и прокуратурата, и съдебната система, и Народното събрание, което приема законите, и премиерът, и вицепремиерът, и уличните кучета... Остава ми само да перефразирам Хайтов: едно е да знаеш, друго е да искаш, трето е да можеш, а четвърто и пето – да го направиш...

Неразрешим проблем номер 6. Сривът в здравеопазването. Я да видим колко зачестиха случаите на лекарски грешки през 2011 г.? А колко хора в България са получили полагащата им се лекарска помощ и от джипитата си, и от съответните специалисти? Колко хора останаха без лекарства? В колко болници все още има медицински сестри? Системата на българското здравеопазване върви главоломно надолу и оскотяването, загубата на човечност, цинизмът, които царят в нея, са проявление на този колапс.

Неразрешим проблем номер 7. Демографската катастрофа. Катастрофа е по-точна дума от срив. Сривът беше през 90-те години. Ситуацията става все по-критична. Макар раждаемостта да се беше позакрепила малко между 2004 и 2009 г., изтичането на хора продължава неспирно. Не се насърчава „отговорната раждаемост“ – т.е. осезаема помощ за отглеждане на две или три деца от семейство. (Защото само колосално безотговорен човек би решил да народи повече в настоящите условия не само в България, а и навсякъде другаде по света – не само по икономически, но и по екологични причини.) В същото време в България дори не се говори за елементарна програма за привличане на имигранти – дори не става въпрос за китайци, виетнамци и нигерийци, а за българските общности в чужбина. Размахваните от Божидар Димитров списъци с македонци с български паспорти няма да свършат работа.

Неразрешим проблем номер 8. (Не)интеграцията на ромите. И тук положението е доволно ужасно – както показа набързо забравеният и омаловажен от властта случай „Катуница“. Колосални маси роми в България (не всички, разбира се) живеят в общности от прединдустриалната епоха, на родов и кланов принцип, и не участват в икономическия и обществения живот, като са оставени под контрола на кланови босове от типа на Цар Киро. В същото време в българското общество като цяло цари тотално неразбиране, а и нежелание да се проумее ромският въпрос. А как може да се намери смислено решение на проблем, ако първосигналната реакция на голяма част от хората е от типа „...на сапун“?

Неразрешим проблем номер 9. Ролята на българската олигархия. Не, проблемът не е, че я има, не е дори, че голяма част от нея е забогатяла по престъпен начин. Проблемът е, че не ще и не ще да се превърне в национално отговорен елит, който след логично мътните времена на „натрупване на капитала“ инвестира в собствената си страна, изковава правила и започва да ги спазва, за да се осигури приемственост и развитие на обществото, в което оперира. Да не говорим за амбиции на международната сцена, където логично националните елити са главните действащи лица. В Бойколандия позициите на някои олигархични кръгове стават по-силни, до степен на феодализация на определени региони и определени икономически дейности, като се върви обратно на горепосочената трансформация. Това не помага не само на страната, но в дългосрочен план и на самата олигархия, макар и да й е трудно сега да го разбере.

Неразрешим проблем номер 10. Геополитическата дезориентираност. Противно на това, което много българи си мислят, България е твърде изолирана като мислене от случващото се по света (не като последици, а като мислене!). Разбирането на глобалните процеси сред хората в България се свежда или до теории на конспирацията, или до нула. Да не говорим за проумяването на такова наднационално обединение като Европейския съюз. Огромното мнозинство от българите знаят само, че на запад е „по-хубаво". Точка. Тази „немеждународност" се предава на управниците на Бойколандия, които не само че не заемат активни позици на международната сцена и в самия ЕС, но и явно остават слепи за множество заплахи - като геополитическите клещи, затварящи се в рамките на Балканите от югоизток и от запад.

Неразрешим проблем номер 11. Липсата на национален идеал. България няма национален идеал. Първо, няма кой да го измисли. И второ, няма кой да го представи в такъв вид, че да бъде истински идеал. Третата българска държава е изживявала върхови моменти само когато е имала национален идеал, който я е мобилизирал. Днес националният идеал не може да е от типа „на три морета“, защото България вече има „излаз“ на океани. Но е необходим, за да поражда солидарност в обществото и духовни ценности. Дори да се провъзгласи „фунциониращото консуматорско общество“ за национален идеал, пак би било от полза.

Неразрешим проблем номер 12. Всичко е в главите ни. На света има много по-бедни, по-несигурни и „по-страшни“ места от България. В същото време ние се оказваме начело на класациите за най-нещастен народ, страна, място на планетата. Защо ли са по-щастливи в Афганистан например? Или в Замбия, Гамбия, Босна, Етиопия, Ирак, Палестина (ако вземем някои от най-крайните случаи)? Отговорът е прост. Всичко е въпрос на възприятия и нагласи. Българското общество е решило, че в България е ужасно, а няма пионери, няма новатори, няма желание за борба за духовност, наука, развитие, инвестиции, конкурентност. Помислете за това всеки път, когато чуете някой да псува „държавата“ или да обяснява на някой младеж да се „маха“ от България. Този чудовищен нихилизъм се пренася и в българската диаспора. А съществуват страни, чиято диаспора на практика подсигурява с парите и влиянието си оцеляването на метрополията.

България може да стане много добро място за живеене, но за целта трябват много усилия. А явно никой не иска да ги положи. Странно, ако през последните два-три века това беше мисленето и на запад, къде ли щеше да се емигрира днес от страни като България?

Най-големият проблем в България е именно последният. И тук е разковничето – всъщност нито един от проблемите по-горе не е неразрешим по принцип. За съжаление в началото на 2012 г. в Бойколандия не се забелязва дори упоменаването на много от тези проблеми, камо ли да се говори за решаването им. Лошото е, че за някои времето е твърде ограничено и с тях трябва да се заемат час по-скоро цялата държава и цялото общество, независимо как се казва премиерът.

Тази статия на АНГЛИЙСКИ