Какво правят руснаците? Какво е причината Русия да заплашва САЩ в Сирия2

Под въпрос е способността на Москва да подкрепи риториката си.

САЩ обявиха, че прекъсват преговорите с Русия за прилагане на споразумението за спиране на огъня в Сирия. Вашингтон обвини Москва, че не е изпълнила обещанията си в споразумението от 9 септември.

Измина година откакто Русия се намеси в Сирия. През тази година сраженията продължиха и се ожесточиха. Освен че спасяват режима на президента Башар Асад от хипотетично поражение, руснаците не постигнаха нищо решаващо в Сирия, пише БГНЕС.

Драмата на Русия в Сирия произтича от взаимотношенията й със САЩ и дори повече, с Турция. Равновесието на властта обаче изглежда сега се премества в полза на Асад и руските му поддръжници. Противопоставянето на САЩ не е вече не е немислимо.

Сирийски войски, подкрепени от руски самолети и специални части, приближават Алепо, вторият по големина сирийски град и крепост на опозицията на онова, наричано правителство в Сирия.

Ако Алепо падне, последната голяма градска зона ще се върне в ръцете на режима на Асад. Това е значимо, но не толкова, колкото изглежда, тъй като повечето от селските райони са завладени от опозицията, а съществената част е контролирана от „Ислямска дължава” и кюрдите.

Официално САЩ се противопоставят на оцеляването на режима на Асад. Преди руската интервенция на някои им изглеждаше, че дните на Асад са преброени. В най-добрия случай нещата изглеждаха мътни. Опозицията на Асад беше зле организирана и в политически хаос.

Главната опозиционна сила, действаща в страната, беше ИД. САЩ се противопоставяха на Асад, но нямаха интерес да го свалят и да оставят в Дамаск вакуум, който ИД можеше да запълни. Твърде много играчи искаха Асад да си отиде, но не точно в този момент.

Защо, тогава, руснаците се намесиха? Цените на петрола се бяха сринали, а икономиката буксуваше. Ситуацията в Украйна не се развиваше в полза на Русия. Президентът Владимир Путин трябваше да покаже, че независимо от положението в Украйна, Русия си остава значим играч.

Във всички държави криза в националната сигурност сплотява обществеността за известно време. Русия не е по-различна и изпращането на самолети в Близкия Изток заличи разликите между правителството на Путин и предшествениците му. Националната гордост е сериозна работа. Путин е отличен политик и я използва.

Путин искаше също да се противопостави на САЩ на подходящо място. Той смята, че САЩ са организирали падането на проруското правителство в Киев, подпомагаха блокирането на ефективто движение за сепаратизъм в Източна Европа, а сега изграждат военен потенциал в Полша и Румъния.

От руска гледна точка, това започваше да прилича на стратегия за сдържане, която беше задушила СССР. В Европа по политически и военни причини руснаците нямат никаква значителна насрещна фигура. Затова трябваше да пробват заобиколна стратегия.

Руснаците искаха да постигнат две неща. Искаха да изглеждат добре пред вътрешната аудитория и да отправят предизвикателство към САЩ в регион, където залогът е голям, но без да се налага да поемат екзистенциални рискове. През Студената война руският отговор на американското сдържане беше да създават съюзи в тила зад линията на сдържане.

Извън Германия най-важната точка в тази линия беше Турция. Турция контролираше Босфора и морския достъп до Средиземно море. Русия не беше в състояние да омаломощи Турция, макар че направи няколко опита да я извади от равновесие. Русия обаче може да гради взаимоотношения южно от Турция и в източното Средиземноморие. Египет, Либия, Ирак и Сирия бяха част от просъветски алианс, целящ да се противопостави на сдържането извън линията, начертана от САЩ.

С рухването на Съветския съюз да си про-руски настроен в района се изпразни от съдържание. Наистина, Арабската пролет в тези страни, където Западът си въобразяваше, че се вдига въстание както през 1989 година в Източна Европа, всъщност беше насочена срещу останките на съветския алианс, движен първоначално от надигащия се мюсюлмански прилив.

Правителствата в тези държави бяха паянтови останки от тази система. Те бяха светски, в смисъл, че бяха враждебни към мюсюлманската заплаха. Бяха социалистически по начин, който почти не беше имал смисъл преди, а сега въобще нямаше никакъв смисъл. Но на първо място те бяха военни диктатури.

Това не значи, че тези правителства нямаха значителна подкрепа в техните държави. Идеята, че те са били самотни тирани, управлявали сами цялата държава с всяване на страх, беше безсмислица. Те имаха силна подкрепа от племенни, етнически, религиозни и други групи. Просто нямаха достатъчна подкрепа, за да са в състояние да избегнат потискането на враговете.

Садам Хюсеин беше свален от американците, които после разбраха, че поддържниците му са движили съпротивата срещу тях. Но през 2011 година обект на атака станаха други режими: Хосни Мубарак в Египет, Муамар Кадафи в Либия и Асад в Сирия.

В Египет Мубарак падна, но армията остана непокътната, затова го замени военен командир. В Либия Кадафи беше свален от американска и европейска интервенция, която разкри, че въстанието в Либия не включва хора, бленуващи да превърнат Либия в щата Уисконсин. А мнозина във Вашингтон взеха въстанието в Сирия за прозападно надигане срещу потиснически режим.

Оказа се, че е било надигане на хора, които мразят Асад, мразят се помежду си и в същевременно много мразят и САЩ. САЩ се намесиха тайно и после с военновъздушни сили, но денят на ликуването така и не дойде.

Асад и привържениците му, значително малцинство в Сирия, наречено алауити, контролират армията и провеждат масирана съпротива срещу опозицията. САЩ казаха, че подкрепят светската демократична част от нея, но като не намериха такава, започнаха да се преструват, че тя съществува. Кашата, която последва, стана трайна действителност в Сирия.

Путин имаше нужда от лост срещу САЩ. Периодът на напрегнат конфликт в Ирак беше манна небесна за Путин. Той използва това време, за да изгради наново руската мощ възможно най-добре и да отстоява присъствието си в бившия Съветски съюз. Нахлу в Грузия, държава, повереник на САЩ, давайки си сметка, че САЩ нямат силата да отговорят, заради Ирак и Афганистан.

Ако Америка е затънала в конфликт в Близкия Изток, тя не може да действа другаде. Дотолкова, че ако САЩ затънат отново в Близкия Изток, Русия ще има пак свобода на действие.

Още по-важно е, че Путин се нуждаеше от разменна монета. Той не би могъл да пусне Украйна, но поне можеше да договори тя да бъде неутрална. Геополитически Украйна е жизнено важна за Русия и неутралитетът е най-малкото, което те биха приели. САЩ нямаха причина да приемат този неутралитет, а нагласата на европейците беше същата.

Ако руснаците можеха да създадат някъде ситуация, в която американците да се нуждаят от руска помощ, Русия щеше да стане по-малко враждебна.

Асад беше стар съюзник на Русия. Това не означаваше нищо за Русия. Тя нямаше истински интерес да спасява Асад. Най-многото можеше да получи пристанищните съоръжения в Латакия и военна база, но руснаците нямаше да могат да се възползват пълноценно от съоръженията, които щяха да са уязвими по отношение на САЩ.

Нещо повече, Путин беше в КГБ по време на руско-афганистанската война. Той беше виждал как държава може безнадеждно да затъне и да бъде изцедена като се намеси в мюсюлманския свят. Разбра, че му липсват ресурси и национален интерес за продължителен престой.

По същото време Вашингтон преминаваше от стратегия на хипер интервенция към стратегия на по-отдалечено равновесие на властта. Преходът още не е завършил. От Корея през Виетнам, Кувейт, Сомалия, Косово, Афганистан, Ирак и Либия, стратегията на САЩ беше да се определи дадена държава за значима, да се насочват помощ, съветници и тайни операции, за да се опитат да тласнат ситуацията в желаната от САЩ посока, и при неуспех да прибягват до основни сили.

Дъглас Макартър настоява, че в Азия няма да има повече сухопътни войни. Обосновката му е от две части. Първо, САЩ изпращат сила в друго полукълбо и това изисква разширена логистика. Ще бъдат включени повече войски в подкрепа на опита за война, отколкото в сражения в нея.

Второ, веднага щом американците стъпят в Азия, те ще се изправят пред числено превъзхождащ ги враг. Технологията може да помогне само донякъде. Затова интервенции, да не говорим за постоянни интервенции, в Азия са неразумни.

Поредица от патови ситуации, поражения и преждевременно изтегляне свидетелстват за това. Фактът, че нито един от неуспехите не предизвика екзистенциална криза в САЩ, показва, че вероятно войната не е била необходима.

Беше неизбежно, независимо кой е президент, тази стратегия да се измести. Някои, както неокорсерватори, така и застъпващи намеса по хуманитарни причини, вярват, че е достатъчно САЩ само да се появат и победата е сигурна. Нямам представа защо са толкова уверени във военната сила.

Мисля, че Либия може да е била последната интервенция по хуманитарни причини. Мисля, че Сирия беше първият опит да повлияем на събитията без използване на значима военна сила. Беше ясно, че САЩ желаеха Асад да се махне, но това не беше от основен интерес за САЩ, нито пък беше такъв, в който да се изпратят различни родове войски.

Същото може да се каже за ИД. Регионални сили като Турция, Иран, Саудитска Арабия и Израел са заложили много повече от САЩ в бъдещето на региона, а са и враждебни един към друг.

Целта на САЩ в Сирия, следователно, беше да повлияе на събитията и да моделира намесата на други. За разлика от предишни войни, фактът, че Сирия беше от интерес за САЩ, и че предоставянето на помощ, обучение и тайни операции се развиваха успоредно, не означаваше, че САЩ ще се ангажират в голяма война.

Руснаците го разбираха. От една страна, това отслабваше позицията им. Сирия не беше достатъчно важна за САЩ, за да се пазарят за други неща. От друга страна, това засилваше позицията им. Тяхната сравнително малка намеса (по-малка от американските войски наблизо, но много по-голяма и по ефективна от всяка друга групировка в Сирия) може да оформи резултата от всичко.

Затова, докато силите на Асад и руснаците настъпват към Алепо, Русия предупреди САЩ, че американска въздушна атака по тези сили би била „тектонично” разместване. Не е ясно какво означава това, но изглежда значи фундаментално разместване в Евразийския масив и заплаха, например, за руски действия не само в Украйна, но вероятно спрямо Полша или Румъния.

Ако руснаците имат предвид това под тектонични, то изглежда си представят как руските сили извършват такива крупни операции, особено след като САЩ демонстрират готовност да използват самолети в Сирия.

Руснаците разбират изместването в американската стратегия. Те не очакват значим военен отговор. Нищо, което Обама е направил, откакто пое поста – освен Либия, която той нарича най-голямата си грешка, не дава индикации, че той ще даде заповед за въздушни удари. Така че, какво правят руснаците?

Те искат да продължат да използват Сирия като начин да укрепят благонадеждността на Путин у дома и да имат лост за преговори за Украйна. Но на хоризонта се появява и трета възможност. Руснаците може да искат да поемат водещата роля в Близкия Изток. Това ще е в разрез с всичко, което Путин е научил от Афганистан, и ще изисква тилови ресурси, каквито Русия няма. А и значително ще затрудни способността на Русия да действа в Европа. Русия има ограничени военни ресурси и разполагането на прекалено много в Близкия Изток е опасно. Разглеждам това като малко вероятна възможност.

Но не трябва да забравяме, че падането на Алепо е далеч от края на войната. Руснаците прекараха миналата година, затънали като американците. Превземането на Алепо няма да промени това. Всъщност, руснаците ще трябва да измислят как да хранят Алепо. И накрая, Русия вече не играе в американската лига, така както играеше СССР. Ако е толкова изкусна, колкото е руското политическо позьорство, най-много да спаси режима на Асад. Алепо още не е превзет.

До голяма степен СССР беше гигантска заблуда, която доведе, за негово неудоволствие, до мощно въоръжаване по времето на Роналд Рейгън, който избра да вярва на СССР. Това е проблемът с блъфа. Не е важно как го наричаш, а че може да му вярваш.

Със САЩ за противник, блъфирането е опасен ход. САЩ може да са толкова непредвидими, колкото СССР беше неподготвен. Но и без драматични американски стъпки, руската позиция звучи по-добре отколкото е всъщност.