Рей Дорсет от "Мънго Джери" пробива Желязната завеса - и преди, и сега

Рей Дорсет от "Мънго Джери" пробива Желязната завеса - и преди, и сега
СНИМКИ: АНИ ПЕТРОВА
A A+ A++ A

Рей Дорсет и "Мънго Джери" направиха най-дългия концерт на джаз феста в Банско. Повече от три часа неуморимият музикант и групата му поддържаха ритъма не само на сцената, но и сред многобройната публика на площада. 

Излъчването, емоцията и характерът на Рей може да се опишат само с една дума - лудост. Но онази заразяваща лудост, характерна за хората на изкуството, която ги държи здрави и вдъхновяващи няколко поколения почитатели. 69-годишният Рей Дорсет е нечовешки откровен в мнението си за съвременната музика, колегите си, баланса между живота и сцената, самосъхранението и способността да можеш да общуваш нормално, въпреки короната, която през годините е поставяна и махана от главата ти. 

Елвис Пресли, "Бийтълс", Елтън Джон, Енгелберт Хъмпърдинг, Мадона, Майкъл Джексън и по-младите - Фарел Уилямс, Марк Ронсън и Бруно Марс, са само част от имената, които Рей Дорсет преплита в един не много оптимистичен разговор, пробиващ Желязната завеса в... музиката. 

Даниел Димитров: Има ли у вас някаква носталгия или тъга към 70-те години?

Рей Дорсет: Питате ме дали искам да се върна към 70-те?... Е, не мога да се върна. Няма никаква причина да искам да го правя. Единственото нещо, което мога да кажа, е, че днес се злоупотребява с напредъка на технологиите. И единственото нещо, заради което бих се върнал назад, е да видя как технологиите могат да бъдат използвани по-правилно за доброто на всички, а не за изгода на определени хора. Защото

музикалният бизнес е унищожен от злоупотребата с технологиите

Даниел Димитров: А кое му е хубавото на новото време?

Рей Дорсет: (Замисля се, а след това се смее.) Мога да дам много дълъг и задълбочен отговор, но не знам дали ще ме издържите.

Обществото като цяло е доведено до тотална заблуда за това как трябва да се живее. Много нещастни хора наоколо живеят под огромния натиск на медиите, които изкарват пари за мултинационални конгломерати. Може би не трябва да влизаме в темата, защото единственият начин да го обясня, е да говоря много дълго.

Доброто за музикантите е, че имат достъп до много хубави и полезни неща, които преди ги нямаше. Например, може да си купиш китара за сто евро, на която да правиш качествена музика.

Хората могат да си правят страхотни снимки и да говорят по телефона почти без пари. Това са все хубави неща на новото време. Но

цената на чаша кафе е абсурдна спрямо труда, който се влага в нея

Даниел Димитров: Като говорим за музика, имате ли любими музиканти и групи от новото поколение? Какво слушате?

Рей Дорсет: Слушам всичко, но много от новата музика не харесвам.

Проблемът е, че повечето радиостанции са програмирани да задоволят само определена прослойка от обществото. Парите, които получават, са само от реклами, затова радиото излъчва музика, предназначена за аудиторията, която ще си купи тези продукти.

Затова, когато слушам радио, обръщам внимание само на странното и различното от общоприетото.

Например, музиката, която чувам в българските заведения, е брилянтна. Всички изпълнители влагат душата си в изпълнението. От друга страна, ако погледнем модерната музика, тип хип хоп и поп, въпреки многото добри попадения и креативни проекти,  

като цяло всичко звучи по един и същи начин

Това, което много ме дразни в днешно време, е че вече почти никой не използва живи барабани или перкусия, всичко е генерирано със софтуеър. Да вземем Happy на Фарел Уилямс – щеше да е много по-добре, ако имаше живи инструменти. Същото важи и за Марк Ронсън, и Бруно Марс.

Видеоклиповете са изключителни с танца, но след като ги чуеш 20-ина пъти, почва да те изморява и ти става досадно, защото има много други песни, които звучат по същия начин, със една и съща емоция.

Ако обаче се заслушате във песните на "Фетс Домино", Чък Бери, ранните „Бийтълс“ – всички те свирят на живо в студиото, което е запечатало една особена емоция в записа, той е произведение на изкуството...

От друга страна, по-късно във времето всеки се опитва просто да използва тази формула на успеха, да имитира, да повтаря нещо, което вече е било успешно. Това може да се прочете в книгата „Как "Бийтълс" унищожиха рока“.

Даниел Димитров: Казвате, че вдъхновението за In the Summertimе e дошло изведнъж, а текстът се е излял свише. Колко пъти след това Ви е спохождало подобно вдъхновение?

Рей Дорсет: По онова време беше често - при песните Lady Rose, Mighty Man, You don’t have to be in the army to fight in the war...

Тъй като не знаех много неща за живота, които знам сега, бях ограничен от интересите на звукозаписните компании. Затова, вместо да правя това, което искам, бях малко подведен и си казвах „Това ще бъде хит сега!“.

Разбрах, че хората в музикалните медии и тези от музикалните компании искат да си запазят работите и да бъдат много готини. Те самите искат да са звезди! И затова не е готино да харесваш някой, който е станал популярен.

От една страна, говорят че няма предразсъдъци, че не трябва да се поставят граници, а в същото време слагат музиката в различни категории. И ако, например, харесваш реге музика, това означава, че не можеш да харесваш рок.

Даниел Димитров: По време на Студената война групата Ви е единствената, пробила и на Изток, и на Запад. Какво е Вашето лично обяснение на този феномен?

Рей Дорсет: (Замисля се.) Със задна дата мога да кажа, че забелязах това през 1985 г. в Източна Германия. Нямах никаква предварителна представа какво да очаквам.

Мисля, че откровеността на песните беше това, заради което бе прекарачена Желязната завеса. Медиите и обществото не бяха обстрелвани с това кое е готино и кое - не, както е в много комунистически държави. Например, много хора искат да носят тениска на Келвин Клайн, а не на Н&М, защото искат да изпъкнат с тази тениска, искат да са по-добри от съседите си.

Очевидно, аз имам скъп часовник, но не много, много скъп. Защо да си купуваш часовник за 50 хиляди паунда, когато можеш да си купиш един за 5 паунда, който ще ти показва същото време...

Но просто на хората им е казано, че трябва да са такива и да се държат по определен начин. И те го правят!

Даниел Димитров: Следващият ми въпрос бе свързан с искреността в музиката, но Вие вече отговорихте на него. Има ли лоша публика според Вас?...

Рей Дорсет: (Отговаря светкавично, без да се замисля.) Не. Няма такова нещо като лоша публика. Ако публиката не приема това, което артистът й предлага, той трябва да проумее психологията на тази публика.

Олдъс Хъксли казва, че всяка тълпа, всяка група хора, има колективна интелигентност, и ти трябва да разбереш каква е тя. Трябва да раздвижиш този разум.

Мадона може да направи страхотно шоу, както правеше и Майкъл Джексън. Всичко е планирано и хореографирано, със звука, светлината, пушеците, лазерите - затова вие гледате едно страхотно шоу. Същото е като отидете да гледате филм като The Expendables (Непобедимите) и виждате страхотни кинематографски ефекти, с които сте бомбардирани, но това не е нещо наистина дълбоко.

Виждаш го няколко пъти и след това – няма нищо там!

Дълбоки филми като например „Бунтовник без кауза“ с Джеймс Дийн можеш да гледаш отново и отново, защото актьорството, историята и диалога са толкова дълбоки, че всеки път можеш да вземеш нещо различно. И това не зависи от техническите аспекти или от специалните ефекти във филма. Същото е и с музиката.

Даниел Димитров: През годините модата на бакенбардите идва и си отива. Някога хрумвало ли Ви е да ги махнете?

Рей Дорсет: Не. Те дори се върнаха на мода, а изминаха 45 години от In the Summertime. А и не са толкова големи като преди. Но всъщност наистина пак са на мода, хората харесват афро прически.

Даниел Димитров: У нас публиката нерядко се вълнува от възрастта на артистите и дали те трябва да напуснат сцената. Мислил ли сте някога за пенсия?

Рей Дорсет: Не мисля, че се преработвам. През последните 10 години повечето време прекарах в работа с правни въпроси, пари и неща, свързани с моята музика и песните ми, защото има много безскрупулни хора. Затова и не съм се занимавал толкова с музика, колкото по принцип.

Аз не искам да съм като Елтън Джон, например, който продължава да свири. Не искам да свиря всяка вечер.

Ако погледнете в интернет някои от звездите като Елтън Джон или Енгелберт Хъмпърдинг, или някой друг, ще видите, че понякога имат изпълнение всяка вечер или дори два пъти на вечер в Лас Вегас. Но за мен има нещо повече от това в живота. За мен е добре да свиря един-два пъти в месеца или да посвиря на някой фестивал и да се срещна с хора. Не можеш винаги да правиш това.

Ако аз бях Елтън Джон или Род Стюарт, нямаше да стоя тук и да говоря с Вас по този начин, защото не бих имал време да го направя. Или трябваше да го направя по задължение. Много често това се случва.

Някои хора са много мили, но само на повърхността

Например, Майкъл Джексън можеше да се мотае наоколо, ако не не беше потънал толкова дълбоко в това, което пресата говореше за него. Нямаше да се принуди да взима толкова много лекарства, за да може да издържи и да продължи напред. Никой не е недосегаем, никой не е безсмъртен.

Елвис Пресли почина на 44 години, а вижте какво направи. Не трябва да позволявате на медиите да ви влияят с това, което мислят за вас. Не трябва да се поддавате на тези глупости.

Даниел Димитров: Надявам се, че ще приемете последния ми въпрос с чувство за хумор. Имате шест деца. Чертаете ли планове за седмо?

Рей Дорсет: (Замисля се, поглежда съпругата си и две от децата, които го придружат по време на интервюто). Не! (Смее се.) 

#Род Стюарт #Рей Дорсет #Мънго Джери #музика #джаз #фестивал #джаз фест в Банско #Майкъл Джексън #Мадона #Фарел Уилямс #Марк Ронсън #Бруно Марс #Чък Бери #Бийтълс #Джеймс Дийн #Елтън Джон #Елвис Пресли

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай

Най-четено от Интервю
Последно от Интервю

Всички новини от Интервю »