Внимание! Опасен актьор - Димитър Живков

Той е много опасен. Опасно талантлив. Опасно откровен и опасно точен като човек. Истински живак. Неслучайно, всеки, който го е гледал в "Живак", знае, че това представление също изглежда опасно - опасно е за зрителите, които има опасност да се пукнат от смях и опасно за актьора Димитър Живков, който два часа играе буквално като луд. Дяволски талантлив и еднакво убедителен е във всеки един от над 10-те характера, които пресъздава. Още по-шокиращо е, че той се опитва (и успява!) да играе няколко персонажа едновременно.

Със сигурност, присъствието му на сцената - в "Живак", "Волпоне", "Големият Bullshit", "Тиква" (на снимката долу),  е в пъти по-забележително от присъствието му извън театъра, когато срещу теб застава един здраво стъпил на земята 30-годишен мъж, който знае какво иска и как да го постигне. И това всъщност е гаранцията за неговите бъдещи още по-големи успехи като личност в българското изкуство.

Даниел Димитров: Как се чувствате след това 100-процентово раздаване в "Живак"?

Димитър Живков: Ами, добре, с рутината нещата стават по-лесни. Умората я има, но удоволствието е по-голямо.

Даниел Димитров: Губите ли тегло?

Димитър Живков: Вероятно, организмът сам е привикнал да акумулира енергията. В началото, когато направих спектакъла, не можех да спя два дни преди представление, а сега е обратното -

не мога да спя, ако представлението мине добре

Удря ме адреналина към 1:00-2:00 ч. през нощта.

Даниел Димитров: Казвате, че като български актьор бихте се чувствал като чужденец в чужбина? А като врачанин не се ли чувствате чужденец в София?

Димитър Живков: А, дааа. Голяма мотивация да направя „Живак“ бе осъзнаването, че дълго време съм се самозалъгвал в това да крия, че съм от Враца. Идвайки в София, в студентските години, не съм имал проблема да се боря с диалекти. Слава Богу, във Враца, в самодейния театър, това нещо беше преодоляно в много ранен стадий.

Но

почти не съм споменавал, че съм от Враца

ограничавах и контактите с разни познати и съученици от Враца. Затова направих спектакъла - осъзнах, че е безсмислено.

Даниел Димитров: Какъв е лошият мит за Враца, който толкова Ви е спирал, а сега вече е преодолян?

Димитър Живков: Лошият мит е за простотията и това, което е като лош мит за всеки малък град в България. Заради това, че всичко е центрирано в София. Ние, българите, се определяме като софиянци и всички останали, което е безсмислено. Защото, ако трябва да сме реални и честни, кореняк софиянците сигурно са един процент от населението на София.

Даниел Димитров: Корените дават своя печат в натюрела на всеки, който се занимава с изкуство? Какво значение имат корените за Вас?

Димитър Живков: Голямо. Защото част от точната самооценка, която трябва да има всеки артист, е да знае от къде е тръгнал. А когато корените са колоритни и човек държи на тях, е много по-лесно да знаеш какъв си бил, какъв си в момента и какъв искаш да бъдеш. Което и като човек, и като артист, може да помогне.

Даниел Димитров: Освен тази постановка, за какво друго може да ни вдъхновят корените ни? Питам Ви не само за театъра, а за живота въобще?

Димитър Живков: Най-ценното при мен е, че се опитвам все повече да обръщам внимание на семейството си и акумулирам енергията, която ми се дава при досега с моите близки. Оценявам много повече малките моменти. А като артист всеки досег с миналото би могъл да бъде един отскок напред.

Даниел Димитров: Ще има ли „Живак 2“?

Димитър Живков: Искам да има, но в едно съм категоричен - че

трябва да надскочи „Живак 1“ и да има какво да каже

Затова се надявам в близкото бъдеще да успеем да създадем такъв текст и да си изясним посланието, което би могло да излезе от него.  Не сме се отказали от колоритните образи. Смятаме, че има какво да се развива.

Даниел Димитров: Пак ли ще е моноспектакъл?

Димитър Живков: Това също е въпрос на сериозно обсъждане. Опитът показва, че и двете формули са работещи.

Даниел Димитров: На представлението на "Живак" (на снимката горе), което гледах, имаше доста ученици. Те не спираха да се смеят през цялото време. Според Вас разбират ли посланието, което отправяте, и езикът, който използвате? Или ще запомнят лафовете, които не са никак малко? С други думи, представлението предназначено ли е и за по-млада аудитория?

Димитър Живков: Това е доста сериозна тема, защото преди всичко театърът е отражение на живота...

Даниел Димитров: ...а трябва ли животът ни да бъде показван на театралната сцена?

Димитър Живков: Обезателно.

Ако театърът не е живот на сцената, тогава какво показваме?

Създавайки спектакъла, много ясно си сложихме задачата да избягаме от нивото на смешки, които да се запомнят. По-скоро искахме да покажем нашите герои в искреното им, човешко, интимно лице.

Силно вярвам, че дори учениците, въпреки че сега явно си повтарят някакви лафове, ако тръгнат да си преразказват спектакъла, ще отделят важните събития, които са били двигател на тези персонажи, и които съм сигурен, че се случват на всеки.

Затова вярвам, че театърът трябва да бъде истински, откровен, и независимо от езика и диалекта, когато нещо е откровено, то оставя следа в публиката.

Даниел Димитров: Много млади актьори правят моноспектакли? Не е ли твърде смело и амбициозно? Или просто има повече добри млади актьори? Или има друга причина?

Димитър Живков: Всичко е вярно. В България има много добри млади актьори - опитни, желаещи.

В  амбицията и в смелостта няма нищо лошо

Напротив, в изкуството това може да дърпа един творец напред, ако е осъзнато и не е прекомерно.

Проблемът е по-скоро в това, че системата на културата в България не дава достатъчно поле за изява на младите хора. Имам чувството, че дори ги ограничава и още по-лошо - пренебрегва ги. Затова много млади актьори, борейки се в началото, много бързо виждат и според характера си - или успяват, или не успяват да се преборят с проблемите в системата.

Моите лични мотиви бяха да покажа какво мога аз. Искам да кажа нещо и не намирам изява в това, което ми се предлага в щата, за който съм нает. Естествено, намерих си екип и с него създадохме спектакъла. Аз виждам, че с този екип мога да постигна неща, които, за съжаление, не мога да постигна с други екипи. И затова често младите актьори решават да скочат в дълбокото и да се пробват с моноспектакъл.

Даниел Димитров: Казвате, че на младите хора се пречи, ограничават ги, пренебрегват ги. Кой по-конкретно прави това според Вас?

Димитър Живков:

Държавна политика е пренебрежението към младите артисти

И не става въпрос само за заплащане, а за отношение. Няма никаква подкрепа към частните театри и структури. Всеки фестивал е оставен да се финансира на някакъв собствен принцип. В крайна сметка, ние правим едно живо изкуство, в което всеки може да сравни, че е не по-лошо от това в Европа и Америка.

Даниел Димитров: Имате ли идоли в моноспектакъла като форма на изява? У нас прави ли се разлика между моноспектакъл и one man show?

Димитър Живков: Може би разлика правят тези, които по-често ходят на театър. А относно идолите - учил съм се от Ивайло Христов („Секс, наркотици и рокендрол“), Мариус Куркински  („Сътресение“ и „Български разкази“), Камен Донев, Мариус Донкин, както и няколко по-млади колеги – Юлиян Рачков („Гъдулката гори“), Димитър Марков  („Епопея на забравените“), Тигран Торосян („Изрод“). От всички тези хора съм се учил и

в последствие осъзнах какъв огромен труд е

В световен мащаб съм се учил от няколкото големи филмирани one man show-та на Робин Уиялмс на Бродуей и от комика Джордж Карлин. Това са личности, преборили се с огромните трудности при създаването на един моноспектакъл. Затова всички, които изредих, и особено българите, са постигнали и постигат огромни неща. Показателен е успеха и на Мариус, и на Камен Донев.

Даниел Димитров: Говорейки с Вас, не може да не прави впечатление това, че имате социална позиция по много въпроси. Бяхте едно от лицата на „Протестна мрежа“ (на снимката горе)? Каква  е причината да се включите в политиката?

Димитър Живков: Смятам, че нещата трябва да се променят. Дори съм леко краен, но се надявам все още да мисля с добро. Културата е в окайващо състояние, а то е такова, не защото самоцелно се е случило, а защото хората, които трябва да обърнат внимание, не обръщат внимание.

И слава на Бога , всеобщото търпение е все още в някакви граници.

Не ми се мисли за момента, в който на всички ще им писне

Хората навън имат ясна и силно защитавана позиция. Като че ли на нас това все още не ни достига...

Даниел Димитров: Театърът не е ли тесен за безспорен талант като вас? Гледали сме Ви в телевизията - "Недадените" (на снимката долу) и  „Език мой“ (БНТ), „Отплата“ (Нова ТВ, на снимката горе), чували сме името Ви в дублажи. Това ли е, до което можете да стигнете като размах и представяне?

Димитър Живков: Размаха на всеки зависи от желанието. Човек, ако има желание, може да постигне всичко. Моят учител Атанас Атанасов постоянно ми напомняше в лекциите си - 1 процент талант, 99 процента работа. И аз вярвам, че е така. Защото талантът е нещо, което се дава от Господ и това е някаква висша сила, но с работа човек може да извае своя нешлифован диамант.

Опитвам се да работя много. В това, което правя, намирам огромно удоволствие. Естествено,

мечтая за по-големи сцени

да играя по света и да обменям опит с хора, да се снимам в големи телевизионни продукции.

Наскоро гледах големите зверове Иън Маккелън и Патрик Стюарт, познаваме ги от киното. И двамата гонят 80-те, и с цялата си известност и опит, и като хора, които никога не са напускали театралната сцена, отново правят два огромни театрални блокбастъри, единият от които „В очакване на Годо“. Тоест, театърът на тях им дава нещо.

Аз също смятам, че театърът е изкуство, в което един актьор може да открие много неща и чрез което може да изрази себе си по начин, по който нито камера, нито нищо друго може да го направи.

Даниел Димитров: Като говорим за това и за таланта, означава ли, че според Вас чиракуването в професията е важно за изграждането на един актьор?

Димитър Живков: Обезателно, задължително...

Даниел Димитров: ... и какво за Вас е чиракуване  - да започнеш от А и Б в театъра като цяло или да започнеш от А и Б на сцената като игра?

Димитър Живков: Аз лично започнах по първия начин. В самодейния театър „Пионер“ във Враца. 4-5 месеца

бях момче за всичко -

зареждах печката с дърва, ходех сутрин да почистя. Това ме възпита на отношение и това да знам къде се намирам.

Недопустимо е, например, актьор да се храни на сцената по време на репетиция. Недопустимо е да се държиш неадекватно, да псуваш и да се правиш на маймуна на място, на което след малко ще излезеш да кажеш монолог от Шекспир.

Аз съм благодарен, че чиракуването в театъра ме е научило на тези неща. Защото съм виждал и обратното - при липсата на такова чиракуване. Хора, които си мислят, че след като са им се получили едно-две неща, или участват в някакъв гледаем спектакъл, решават, че са готови актьори.

И проблемът не е в това дали могат или не могат, а в отношението и в уважението към сцената и към колегите.

Даниел Димитров: Това чиракуване само в театър "Пионер" ли го преживяхте или се случи и по-късно – в НАТФИЗ?...

Димитър Живков: Да, най-вече в НАТФИЗ, защото изграждайки етюди, после - откъси, и накрая - големите представления,

всичко сами сме си правили

Да не говорим пък за колегите от кукления департамент, които от сутрин до вечер сами си правят куклите, декорите, какво ли не... Това чиракуване е адски важно, защото после се отразява на цялостното ти отношение.

Даниел Димитров: Кой откри таланта Ви? Като малък някой казвал ли Ви е :“От тебе ще стане актьор!“...

Димитър Живков: Първото ми изпълнение е още в детската градина. Трябваше да казвам „Мила моя мамо...“ и когато дойде моя ред, аз започнах съвсем плахо и с тих гласец. И госпожата ми каза „Мите, Мите, по-силно!“.  Аз съм я изгледал, направил съм малка пауза, обърнал съм се напред и крещейки съм казал цялото стихотворение. Било е страшно дране, опъване на жили, целият съм бил червен. От тогава знам две неща - че искам да стана или актьор, или каубой. Каубой не станах...

Даниел Димитров: Не е късно, можете да станете каубой в пиеса или филм... Имате „Аскеер“ за изгряваща звезда, наградите каква стойност имат за Вас?

Димитър Живков: Вярвам в наградите, когато се дават по някакви критерии и са обективни. Вярвам, че има такива награди, защото те означават нещо - особено за един млад артист, който е хвърлил много труд. 

Радостта е много голяма, защото най-често се прави от колеги

Естествено, мащабът тук е по-различен и всичко опира до финанси. И ако се отделят повече средства, тези награди ще бъдат удоволствие не само за гилдията, а нашата радост ще бъде забелязана и ще говори повече и на публиката.

Даниел Димитров: И накрая - знам, че сте изкушен от готвенето. Какво е последно нещо, което сготвихте? Кажете любимата си рецепта?

Димитър Живков: Имам любима салата. Не крия рецептата. Прави се от варена царевица, домати на кубчета, може да се добави червен лук, някакъв колбас, кашкавал, сирене, майонеза и задължително босилек. Изключително вкусно нещо, което може да засити и като мезе, и като основно ястие. Когато съм я сервирал, винаги е била оценена подобаващо, особено когато се поднася за първи път.

На снимката горе: Димитър Живков във "Волпоне", заедно с Георги Мамалев