Патрик Лорънс: Самоубийството на Европа

Патрик Лорънс: Самоубийството на Европа
A A+ A++ A

Решимостта, с която западните медии игнорират неотдавнашните експлозии в Балтийско море, извадили от строя газопроводите „Северен поток“ – 1 и 2, е забележителна. Голяма част от енергийната инфраструктура на Европа, съвместна собственост на Германия и Русия, беше унищожена. Отпадна всяка възможност преносът на руски газ на запад да бъде възобновен. Сега континентът отчаяно търси нови източници на природен газ, неизбежно на по-високи цени. Не мога да се сетя за нещо по-значимо в момента.

Западната преса и телевизионните оператори не съобщават почти нищо за важните развития след експлозиите от 26 септември. Ясно е, че мълчанието на медиите отразява друго, по-голямо мълчание. На 14 октомври Ройтерс съобщи, че Швеция е отказала да участва в съвместно разследване с Германия и Дания. Според немска телевизия датчаните също са отказали. Имаме и германски министър, който заяви, че неговото правителство знае кой е отговорен за атаката, но не може да го каже. И в трите случая обяснението е едно и също: този въпрос е твърде чувствителен и обсъждането му е заплаха за „националната сигурност“.

Това, че Стокхолм и Копенхаген замълчаха за случилото се край датски остров близо до германския бряг на Балтийско море, е много съществено. Шокиращо е обаче, че и Берлин го направи. Някой току-що е взривил проект на стойност 11 милиарда евро (10,8 милиарда долара), проект, започнат от Германия, в който тя има мажоритарен дял. А на практика Федералната република избира да застане на страната на някой, който най-вероятно е държавен субект, когато същият този държавен субект е оспорил суверенитета ѝ и е унищожил не само нейна собственост, но и алтернативите ѝ за снабдяване с енергия.

Какво наблюдаваме тук?

Отговорът ми е свързан с една дълга история – истински голямата история, която западните медии не отразяват.

Историята е за това как от времето на Студената война насам Европа безропотно се подчинява на американския диктат, дори когато това вреди на континента. В последно време това е историята за катастрофалните последици върху европейските общества и икономики на кампанията, която САЩ водят срещу Русия чрез своето подставено лице Украйна. И сега да помислим, дали тази отдавна започнала история не завършва с пълното унищожаване на Европа като независим център на власт със свой собствен глас и – също толкова важно според мен – на „Европа“ като идея и идеал.

„Рискуваме масова деиндустриализация на европейския континент“, каза наскоро пред Financial Timesминистър-председателят на Белгия Александър Де Кроо.

Задаващата се икономическа разруха на Европа е най-непосредствената, осезаемата последица на войната в Украйна, провокирана от САЩ, и на санкционния режим срещу Русия, воден от САЩ и подкрепян от Европейския съюз. Почти невероятният отказ на Германия и нейните съседи да защитят интересите си по въпроса за газопроводите предполага, че по-съществената последица ще е всъщност окончателният крах на всички претенции, че Европа е нещо различно от колекция васални държави, подчинени на САЩ, дори за сметка на своите собствени граждани.

Помислете за това следващия път, когато администрацията на Байдън започне да ви говори за неприкосновеността и суверенитета на Украйна.

Дълго време бях сред онези, които се чудеха, с известна доза надежда, кога европейците ще започнат да говорят и действат според това, което смятат за най-добро за самите себе си. Прекарах десетилетия в размишления. Да, спомням си, мислих, че континентът е приключил с двуполярността на Студената война, наложена на света от Вашингтон. Да, мислих си наскоро, че европейците ще се откажат да подкрепят санкциите, които Вашингтон наложи на Русия след култивирания от САЩ преврат в Украйна през 2014 г. Германският бизнес не ги искаше. Гърците и италианците също. Но когато трябваше да бъдат подновявани на всеки шест месеца, както изискват правилата на ЕС, те така или иначе минаваха.

Тогава се появи Еманюел Макрон. Когато домакинстваше срещата на G7 в Биариц преди три години, френският президент се направи на Де Гол, като заяви, че Русия неизбежно е част от съдбата на Европа и континентът трябва да намери своите собствени отношения с огромния си източен съсед.

Да, казах си отново, без да забележа, че Макрон не е нищо повече от скърцащ ветропоказател, побит величаво на върха на европейския хамбар.

Но отговорът в тези и много други случаи всъщност беше „Не“.

За това стана дума преди няколко години в мое интервю с британския писател и издател Пери Андерсън. Защо Европа не може да намери своя глас? – попитах. Андерсън даде интересен отговор.

Последното поколение европейски лидери, направили някакъв опит да действат независимо от САЩ – Чърчил, Антъни Идън, Дьо Гол и други, останаха в историята в началото на Студената война, проницателно отбеляза Андерсън. Никой от следващите поколения няма друг опит, освен този на зависими хора, подслонени под американския чадър за сигурност. Те не знаят нищо друго. Никога не са говорили със собствен глас.

Това не означава, че Европа е напълно спокойна. В средата на Студената война имаше много признаци, че европейците са недоволни от трансатлантическите отношения, такива каквито ги е оформил Вашингтон. През 1963 г. Дьо Гол изтегли френските сили от командването на НАТО. Три години по-късно нареди на НАТО да закрие всичките си бази на френска територия. Още три години след това, през 1969 г., Германия представи своята Ostpolitik (германската „източна политика“, насочена към държавите от Източна Европа ‒ бел. ред.). Още една година по-късно Вили Бранд стана първият германски канцлер, който се срещна с източногермански лидер, Вили Щоф.

Нека не забравяме какво се случваше по улиците. Ако не разбирате, че събитията от 1968 г. в Париж и на други места са донякъде протест срещу световния ред, наложен от Америка, значи не разбирате 1968 г.

Но Вашингтон, който след 1945 г. се радваше на своята водеща роля в световните дела, вече се беше научил как да принуждава приятелите си, с американска усмивка и с каквото е необходимо – пари, подкупи, уреждане на избори, политически хитрости и всичко останало. Имаше отвратителната дарба, принуждавайки европейците да маршируват, да ги държи в крак с кръстоносния поход на Студената война, въпреки тяхното едва скривано недоволство.

Тези от нас, които искаха да видят една самостоятелна Европа като мост между Запада и Изтока, бяха често разочаровани. И така, само преди няколко години зададох въпроса си на Пери Андерсън: Как се случи това?

И ето, че в Балтийско море се появява метан. По данни на Би Би Си става дума за пробив от 50 метра, т.е. 164 фута, в газопровода „Северен поток“. Ако приемем, че Америка е виновна по един или друг начин за това престъпление (тъй като не се интересувам от салонни игри, правя това предположение в очакване на доказателства), съществува пряка връзка между капризните злоупотреби на Вашингтон с европейския суверенитет по време на Студената война и събитията от 26 септември. Нация, която си позволява да се меси в европейските дела, без да среща нещо повече от протестно мърморене, не би се замислила много дали да разруши скъпа европейска инфраструктура. А континентът, който се е кланял десетилетия наред по времето на Студената война, не смее да обели и дума за това.

Изглежда, че в енергийната сфера Европа вече е сготвена. Саад ал-Кааби, министърът на енергетиката на Катар, каза на 18 октомври в интервю за Financial Times, че ако Европа остане без руски газ, ще се обрече на икономически упадък и огромно страдание за неопределено време. При „нулев руски газ“ за Европейския съюз, каза той, „проблемът, мисля, ще бъде огромен и за много дълго време“.

След „Северен поток“ Европа вече е изправена пред трудни за договаряне сделки на свободния пазар, като никога няма да може да постигне цената, на която руският газ щеше да потече по дъното на Балтийско море към Германия. Може да сключи споразумения с Турция, доколкото Реджеп Тайип Ердоган се договаря с Москва да превърне страната си в депо за руския енергиен износ. Но нека го кажем по този начин: не бихте си купили от турския президент кола на старо, камо ли енергийни доставки за милиарди долари.

И оставете това на американците. Макрон, Роберт Хабек, който е вицеканцлер и министър на икономиката в правителството на Шолц, и други европейски лидери вече се оплакват, че цената на американския втечнен природен газ, който трябва да пристигне в европейските терминали, е четири пъти по-висока от тази на американския пазар.

Откакто „Северен поток“ се появи като открит въпрос по време на управлението на Тръмп, е ясно, че отмъкването на европейския газов пазар от Русия е сред причините за яростната съпротива на Вашингтон срещу завършването на „Северен поток“-2. За да си обясним обаче един толкова смел ход като детонациите в Балтийско море, е нужно по-широко мислене.

Това е още една част от историята, която се простира далеч назад във времето. Колкото Вашингтон се страхуваше от руската мечка, поне толкова, а може би и повече, се тревожеше от всички онези европейски импулси за стабилно урегулиране на отношенията със СССР ‒ Ostpolitik, т.нар. конвергенция, „третият път“ и други подобни понятия. Истинският враг беше една заплаха, по-голяма от Съветския съюз, а именно гравитационното привличане на евразийския континент и напълно логичната мисъл, че суверенна Европа ще намери своята съдба като неговия най-западен фланг.

Да се предотврати това, с каквито и да е средства, е завоалираната същност на трансатлантическата политика на Вашингтон от десетилетия. Ето защо един газопровод придоби толкова огромно значение за САЩ, а „с каквито и да е средства“ просто се превърна в грубо международно престъпление и фронтална атака срещу европейските интереси.

Ако погледнем напред, най-обезкуражаващият аспект на инцидента със „Северен поток“ е връзката между две мрачни реалности. От една страна, изглежда съвсем ясно, че САЩ са окуражени да правят с европейците каквото си искат, за да запазят властта си над тях, от друга пък, изглежда също толкова ясно, че европейците ще го приемат, развивайки Стокхолмски синдром.

Но това не е краят на историята. Не мога дори да предположа дали и кога Европа ще излъчи ново поколение по-смели лидери със собствено мислене. Все пак това е епохата на Лиз Тръс и Олаф Шолц. Поглеждайки по-далеч обаче, не виждам как САЩ ще спрат колелото на историята, дори да изглежда така, сякаш току-що са го направили: Макрон за пореден път беше прав, когато заяви, че съдбата на Русия е свързана с Европа, а Европа е в отношения на взаимна зависимост с нея. Това е дългосрочният план на историята, просто и ясно. Не съм чувал някоя нация да е успяла да я спре за дълго.


Автор: Патрик Лорънс

Източник: 24may.bg, превод Ана Борисова


#Патрик Лорънс

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Коментирай

Анкета

Повлия ли инфлацията на джоба ви?