Скандалната Емили Дикинсън оживява на българска сцена

"Бяло върху бяло" е наречена нова българска пиеса, вдъхновена от живота и поезията на скандалната за времето си  Емили Дикинсън (1830-1886). Това е първото заглавие, с което Драматичен театър "Сава Огнянов" в Русе открива новия сезон. Режисьор на спектакъла е Венцислав Асенов, а в ролите са Лидия Стефанова и Мариана Крумова,  сценографията е на Росица Грънчарова, която рисува декорите по време на представлението.

Пиесата ще се играе на малка сцена, защото според режисьора това е едно "бутиково" представление. 

"Тази зала носи интимност, едно докосване на диханията на зрителя и на артиста.  Ако говорим за съвременен театър, то той се случва само в срещата на артиста със зрителя", каза авторът Майа Праматарова, която е драматург, театрален критик и режисьор. По думите й

на сцената ще са хора, в които тя има доверие

и които обича. Зрителите ще видят артисти, които докосват поетично и прозаично,  документално и въображаемо, отминало и сегашно. 

"Появяват се сенки и силуети, улицата влиза на сцената и сцената излиза на улицата. За мен е шанс на автора да преоткрие своя текст чрез такъв екип", каза още Праматарова, която има четири драматургични текста. Тя обясни, че пиесата й е вдъхновена от стиховете на Дикинсън. 

След Русе пиесата "Бяло върху Бяло" ще бъде представена на сцената на "Степс театър" в Ню Йорк, а по-късно - в Милано и Флоренция, има идея за постановка и в  Москва. 

Майя Праматарова (на снимката горе) е автор на пиесите "Убийте тази жена", "Револверът", "Не  минавай по моста", поставяни в САЩ, Канада, Русия, Белгия и България. Работила е в театрална работилница "Сфумато" и в Народния театър "Иван Вазов", като издател на алманах Et cetera и съставител на книги с българска драматургия. Сега е редактор на Рost.scriptum.ru и драматург/директор на Оnewaytheater.us, Ню Йорк. Учила е в Москва, където е защитила дисертация през 1992 г. Сега живее в Ню Йорк. 

В интервю за БТА тя разкрива пътя на един текст от замисъла до сцената, защо избира Русе за премиера на четвъртата си пиеса и кой е духовният й дом.

Въпрос: Как се зароди идеята да напишете пиеса, вдъхновена от живота и поезията на Емили Дикинсън?

- Поезията на Емили Дикинсън ме е съпровождала в различни фази на живота ми. Когато тръгнах за Америка, си взех няколко книги и една от тях беше томчето с поезията на Емили Дикинсън. Пиесата "Бяло върху бяло"е  вдъхновена от едно мое мечтано пътуване до Амхърст, Масачузетс, родния град на Емили Дикинсън, но

това не е биографична пиеса

а текст, който се случва на границата между документално и въображаемо. Текст, който,  уви, става все по-социален, в контекста на нарастващата бездомност в Ню Йорк и по света, в конкретния и преносния смисъл на думата.

Въпрос: Какво най-много Ви впечатли при посещението Ви в родния дом на Емили Дикинсън, превърнат днес в музей?

- Това е дом, наситен с много духовна енергия. В единия Емили Дикинсън е живяла с родителите си, а в другия - нейният брат, след като се жени за най-добрата й приятелка. Видях бялата рокля, с която Емили винаги е ходила, редакциите, които е правила. Дадох си сметка колко са неверни съжденията, че тя спонтанно е творяла. Кратката фраза, тирето в средата на изречението - всичко това говори за нежеланието й да прави компромис и това е една от причините за нейната неготовност да публикува. Знаем, че

от хилядите стихотворения само десетина са публикувани приживе

Емили Дикинсън е водила изключително затворен начин на живот по много причини - гледала е хронично болната си майка, а и самата тя е имала крехко здраве.

Въпрос: В пиесата отчетливо се открояват три женски архетипа - на жената творец, преданата приятелка, майка и съпруга в лицето на Шарлота и любовницата. Как тези три образа са еволюирали от времето на Емили Дикинсън до наши дни?

- Естествено, че в наше време жената, особено в Европа и САЩ, има други свободи. Тя намира себе си много повече спрямо времето, в което нейните възможности са били ограничени в една или друга степен до дома и децата. Но ако погледнем спрямо общия отрязък на живота на човечеството, естествено, че това е един малък период. Уви, човечеството живее на вълни и точно когато намери нещо, го изгубва. В тези вълни нещата колкото и да еволюират, толкова в известен смисъл остават същите и затова до ден днешен е актуална древногръцката драматургия. В докосването между различните епохи аз търся документа, пресечната точка, където времето на Емили се среща с нашето време,

поезията на Емили се среща с нашата поезия

или може би по-скоро с нашата проза. В това междинно пространство се случи този текст и се роди представлението "Бяло върху бяло" на Русенския театър.

Въпрос: Защо избрахте да поставите пиесата "Бяло върху бяло" точно в Русе?

- Аз много вярвам в спонтанните докосвания, при все че съм човек, който обича да планира. Когато не живееш в страната си, имаш нужда от своите събеседници в лицето на хората, с които си правил театър, на които имаш доверие. Изпращах текстовете си на приятели в България. Изпратих вариант на текста на Лидия Стефанова, с която работехме в "Сфумато" дълги години. Тя припозна себе си в един от персонажите и започнахме да мечтаем как този текст ще се случи на сцена. Лидия е работила дълги години с Мариана Крумова, която моментално заживя с образите на този текст и така Русе се оказа най-естественото място за този спектакъл, а Русенският драматичен театър - негов гостоприемен дом.

Въпрос: Въпреки че това е

пиеса, която стъпва на фактологичен материал

тя не е биография. В този смисъл целенасочено ли сте избягали от истинските имена на основните герои? Шарлота в действителност е Сюзън Гилбърт,  Любовницата е Мейбъл Лумис Тод, благодарение на която стиховете на Дикинсън са публикувани.

- Това е едно леко приплъзване, колкото да се подскаже на най-изкушения зрител, че макар и да тръгваме от поезията на Емили, ние всъщност говорим за това доколко можем да съхраним поетичното в живота.  Способността да пренесем това поетично зърно в крайна сметка ни отличава от всичко останало в природата - духът, който носим в себе си, защото другото е тленност.

Въпрос: През май е била първата среща на публиката с "Бяло върху бяло" в "Степс тиатър" в Ню Йорк. Разкажете нещо повече за тази премиера.

- Това беше

прочит, но с елементи на представление -

с музика, с участието на шест актриси от Белгия, България, Русия, Шотландия и САЩ."Степс тиатър" в Ню Йорк направи няколко неща миналия сезон. Едното беше видеоарт на Владимир Гусев, вдъхновен от пиесата в галерия "Фридман" в Сохо. На този пърформанс за първи път "Степс тиатър" обяви намерението си да прави "Бяло върху бяло" в Ню Йорк. В него музиката се оказа структурен елемент.

Въпрос: Тоест представлението в русенския театър е съвсем различно от прочита в Ню Йорк. Има ли промени и в текста?

- Има разлика в композицията. Русенският театър направи своя версия, която заедно обмислихме с режисьора  Венцислав Асенов и ако съдя по репетициите, публиката ще се срещне с едно добро представление. Сега  разполагаме и с превод и на италиански и се надяваме през следващия сезон да има прочит и в Милано. Тук искам да подчертая, че когато един драматургичен текст е написан на даден език, неговият шанс в различните страни се определя от преводача, който е и най-важният посредник. Текстът от български на английски беше преведен от  Анджела Родел, преводът на италиански е дело на Антоанета Владимирова, а преводачът от български на руски е Мария Ширяева.

Въпрос: Разкажете нещо повече за "Степс тиатър", който се представя като "мултикултурен".

- Театърът е основан преди двайсет години в Ню Йорк от режисьора Слава Степнов. Те сами се определят като мултинационален театър, защото опитват да се докосват до различна аудитория и играят на различни езици - някои спектакли са на руски, други на испански. "Бяло върху бяло" при тях ще бъде на английски. В един град като Ню Йорк се оказва възможно да живееш сред много различности и съобразявайки се с обща социокултурна рамка, се изразяваш чрез собствения си културен код.

Въпрос: Основна героиня в "Бяло върху бяло" е Бездомната, която винаги чете и в чието въображение се раждат другите персонажи - на поета, приятелката-съпруга и любовницата. Символ на коя бездомност е този образ - на личната или тази на човечеството?

- Живеем във време, в което преформулираме понятията

Кое е нашият дом?  За мен може би това е езикът, за друг - нещо друго. Но това е красивата страна на живота, а тъмната е страната на социалния недоимък, на бездомните хора, които остават реално на улицата без изход, без покрив, без защита.

Въпрос: В момента сме свидетели на инвазията на едни бездомни пришълци от Близкия изток, които нахлуват в една  бездомна Европа, макар и по един друг начин бездомна - загубила устоите си, идентичността си, може би и  ценностите си. Какво можем да очакваме от сблъсъка на тези два вида бездомности - едната конкретна, другата духовна?

- Умберто Еко наскоро писа за разликата между емиграция и миграция. Според неговото определение емиграцията е подвластна на някакви регулации и на някаква обща нормативност, а миграцията е поток, една близка до природното цунами вълна, която не можеш да овладееш. Иска ми се да вярвам, че

миграционните потоци ще бъдат по някакъв цивилизован начин урегулирани

Искрено се надявам на това, защото другото би било опустошително. Най-трагично е да унищожаваш вече намереното. Да унищожаваш паметник, книга. Тези откати на човечеството са много скъпо платени и то не от един, не от двама, а от всички нас.

Въпрос: В един от финалните си монолози Бездомната казва: "Вселената се разширява, а ние се стесняваме. Няма поезия, няма театър, няма комедии, няма щастливи финали" Може ли да кажем, че е настъпил духовният залез на съвременната цивилизация, за който Шпенглер говори в "Залеза на Запада"?

- От една страна човечеството е натрупало много познания, а от друга, като чуеш, че някъде е избухнала бомба, другаде са разрушили паметник или че миграционни потоци се движат от една страна в друга, си казваш: "Боже, в какви времена живеем?" Неслучайно с това драматургично напрежение се занимават както по-камерните съвременни текстове, така и по-големите класически произведения. Уязвимостта ни като че ли е резултат от нашата неспособност да постигаме разширяващата се Вселена.

В технологиите сме на светлинни години напред,но какво се случва с цялото натрупано хуманитарно знание?

Балансът е много крехък.

Въпрос: Ако приемем, че всеки е бездомен по някакъв начин, кой е вашият духовен дом?

- Театърът. Когато отидох в САЩ и влязох за първи път в театър, в който бях акредитирана, бях толкова щастлива, че написах първия си текст за българско, руско и италианско списание. Очароваше ме това, че вървя по непознат и в същото време познат път.

Въпрос: Като човек, който е следвал в Москва и който живее в Ню Йорк, имате глобален поглед върху съвременната театрална сцена. Какви са тенденциите днес? Имате ли наблюдение дали злободневният поглед и социалната  тематика изместват екзистенциалното взиране в човешката душа?

- Много трудно е да се направи такова обобщение. Естествено, че

на ниво личности и театри има някакви различия

В Германия например е трудно да бъде приет близко спектакъл, в който няма социален аспект, в Италия е приоритет е "игра в играта", Пирандело, трансформациите в образа. В Русия пък театърът традиционно дълбае навътре в човешката същина.

Отвъд тези разлики обаче, ми се струва, че сега има една нова вълна, да го наречем така - нов синкретизъм, в който отново всички елементи на театралността стават равнопоставени. Друга тенденция е новата взаимовръзка между сцена и зрител - съвременният театър изисква активната съпричастност на зрителя.