Задънената улица на емиграцията

Емиграцията е проблем за България не от днес или от вчера. Дори не са ни нужни статистическите данни от проучвания на „Асоциацията на българите по света" и на „Световния парламент на българите" към 2014 година, според които 22 милиона българи са пръснати по света*. Достатъчно е, че почти всеки от нас има поне един близък и/ или роднина в странство. Причините за тези стряскащи данни са ясни и на малките деца.

Никой не бяга от хубаво

Какво обаче продиктува моето възмущение и, вероятно, това на повечето от хората с роднини в чужбина? Във вторник сутрин в националния ефир социолози излагаха данни за емиграцията, които искаха да представят като нещо положително за България.

Според социолога Марчела Абрашева тенденцията българите да заминават на гурбет е нещо прекрасно за България, защото те се връщат, купуват си апартаменти, вливат пари в икономиката ни и изработените заплати в чужбина се инвестират у нас. 

Да, хипотетично звучи прекрасно, но като погледнем реалните примери около нас, колко от хората успяват да спестят толкова, че да направят голяма инвестиция като апартамент у нас? Повечето от гурбетчиите работят нископлатена работа, от която заделят по нещо, което пращат за прехрана на близките си тук.

Така стигаме до друг наболял проблем. Какво работим там? Да, повечето от заминаващите се препитават в сферата на ресторантьорството, строителството и общественополезния труд. Дори висшистите в чуждата страна си остават „втора ръка“, макар някои от тях да успеят да работят по специалността си.

Пренебрежението и отхвърлянето е част от живота на емигрантите

Прост пример в това отношение са лекарите. Несравнимо е заплащането на медиците ни тук и в чужбина. Дори не става въпрос за Англия и Германия, където квалификацията с техен ценз е задължителна, но която и да е страна от Европейския съюз предлага в пъти по-високи заплати за родните медици – лекари и медицински сестри. Изобщо качеството на здравеопазването, на техниката, на администрацията е друго.

Според социолозите е нормална тенденция лекарите да преследват по-високи заплати и да се местят в различни страни на Евросъюза. По тази логика обаче кой ще дойде да работи у нас, след като всички си тръгват?

И още от данните: един от всеки десет българи би желал в следващите 24 месеца да смени държавата – поне временно. Основна причина отново е търсенето на работа, едва 2% от запитаните твърдят, че не искат да се връщат в България. По думите на Абрашева, не става въпрос за избор „тук или там“, защото нашенците постоянно пътуват, идват си за малко, отиват там за няколко години и се връщат.

И да се върнат от чужбина обаче, какво намират тук?

На първо място трябва да си заделил някаква сума, за да си търсиш работа през това време. Ако си се образовал в някой колеж в Англия или Германия и се връщаш тук да си търсиш работа, в повечето случай те смятат за „прекалено“ квалифициран и трябва да се примириш с посредствена длъжност.

Така стигаме до въпроса какво правят студентите ни в Англия, която толкова много недоволства срещу имигрантите? Родните студенти там изплащат заемите, които са взели, за да си плащат семестриалните такси, хващат се на почасови работи, плащат данъци и изобщо подпомагат хазната на Кралицата. Как един такъв квалифициран кадър да се върне у нас? Какво го чака – неизвестност по отношение на здравните осигуровки, неизвестност по отношение на пенсиите, неизвестност по отношение на стабилна работа, съдебна система и здравеопазване в колапс, а за капак – постоянни парламентарни избори.

Затова изборът да емигрирам или не е като задънена улица – знаеш, че поне е изход, но въпросите остават. Ще изкарваш добър доход, ще помагаш на близките си тук, ще им осигуриш по-добър стандарт, там ще усвоиш нови култури, ще станеш част от постоянната глобализация - но винаги ще си чужд. Тъгата по родината остава, утеха е поне реализацията.

*Ако се чудите защо бройката е толкова стряскаща, обяснението е, че емиграцията ни се дели на два основни и формални дяла - стара емиграция и нова емиграция. Старата е тази, която е до началото на Втората световна война, а новата е след това. Първоначално преселниците са предимно от онези райони на българската етническа територия, които при Освобождението от Османско владичество през 1878 г., остават извън пределите и на автономното Княжество България, и на останалата в рамките на Османската империя, Източна Румелия. 

Според  „Асоциацията на българите по света" и на „Световния парламент на българите" най-много българи живеят в Русия - 7 212 274. Според данните най-много са така наречените „волжски българи" или казански татари - 5 100 000. Веднага след тях с близо 1,5 млн. са така наречените чуваши.