Кой печели от (oдирането на) уличните кучета в София?

Противно на това, което ви убеждават безбройни видове политици, „държавници“ (в кавички!), „общинари“ (пак в кавички), бюрократи, настоящи премиери и наследилите ги кметици и други, проблемът с десетките хиляди улични кучета в милата ни столица София е лесно разрешим.

Може да се реши за две седмици. Ако има воля. (Колкото и горните категории хуманоиди да са клиширали този израз с празните си и лъжливи приказки.)

Първо, залавят се всички улични кучета (не са чак толкова много). Второ, кастрират се, обезпаразитяват се и започва поетапното им осиновяване. Не се евтанизират. Но не се и пускат, а им се намират домове. Могат да бъдат осиновени и в чужбина – вече има такива случаи.

Ама щяло да струва скъпо. Колкото и да е скъпо, ще бъде много, много по-евтино от всички пакости, причинени от оставените на произвола на съдбата животни и от деморализиращите последици от съществуването на популацията им – като последния инцидент, при който са намерени одрани живи кучета в софийския квартал „Малинова долина“.

Някои ще възразят, че това е изолирано престъпление, извършено от някой изверг. Може и така да е и в такъв случай би било „малкият“ проблем. Обаче големият проблем – глутниците кучета по улиците – остава и се задълбочава или по-скоро – размножава.

Защо съществува този проблем, т.е. популация? Просто някой има интерес кученцата да припкат свободно насам-натам в достатъчно голям брой. Защото освен воля за справяне с проблема, трябва да се премахнат и факторите, заинтересовани от съществуването му.

Какво става обаче със софийските улични кучета? Първо, очевидно има органи, които трябваше отдавна да са отстранили популацията им. Те съответно получават средства, за да го (на)правят. А за какво ще получават средства, ако решат проблема? Биха били излишни. Ето така разни общински и държавни хрантутници – като фирмата с иначе вдъхновяващото име „Екоравновесие" – са постигнали добро равновесие: явно не решават проблема кардинално, за да не им спрат кранчето. Да не говорим за истории, които се разнасят, че при кастриране нарочно се оставят достатъчно екземпляри за разплод на популацията. А гражданите и гостите на столицата се чудят защо зачестяват инцидентите с ухапвания.

Вторият заинтересован фактор изглежда като излязъл от преизподнята на Холокоста, но явно си функционира спокойно в покрайнините на София – какъвто очевидно е случаят с одраните кожи на живите кучета в „Малинова долина“. Оказва се, че не само кожите, но и труповете, и костите на уличните кучета са доста ценна суровина... Не искам да си представям кое за какво се използва, но това, което със сигурност знам от хора, твърде запознати с проблема и искрено загрижени за животните, е, че нищо от трупа на едно улично куче не се изхвърля. Всичко се използва за разни индустриални цели. Поне в този сектор (уличните кучета) явно сме като японците – пълно използване на ресурсите. Само дето май повече го докарваме на една европейска Северна Корея.

И при все това, въпреки че има разни екоуравновесени хрантутници и изверги кожодери (в неценовия смисъл на думата), тези фактори не са толкова силни! Тук едва ли има замесен някой едър олигарх (поне така се надявам), та да не могат държавата и общината да се справят с него. Обаче кметовете се сменят, някои стават премиери, общинските съветници стават депутати, кучетата все така хапят гражданите на републиката, разнасят боклуци от кофите, превръщат се в индустриална суровина, а тези, които все пак ни е грижа за това общество – и за кучета, и за хората, и за имиджа на България... ами засега явно само се червим от срам...

ТАЗИ СТАТИЯ НА АНГЛИЙСКИ