Какво тук значи някаква си личност?

Протестите на Дупница и кюстендилска област срещу влизането в парламента на депутата от ДПС Александър Методиев - Бат' Сали занимава медиите от няколко дни и пари като горещ картоф по всички новинарски заглавия. Демонстрантите обявиха с право, че в техния регион няма етнически турци и определиха ДПС като етническа партия, от която не искат да имат депутат.

Няма лошо хората да протестират за каквото и да било, но на този фон във фокуса на общественото око попада една личност, която може да бъде сравнена само с герой от сатирите на Алеко. Сбърканата идея, че човек като бат' Сали може да бъде издигнат за депутат от която и да е партия, се върти като порочна спирала в обществото ни от не една и две години.

Един самоковски ром със скандална репутация сякаш е по-интересен и по-известен от носителя на европейската награда за литература Милен Русков. Медиите неглижираха престижното отличие на Русков, което прославя България с един велик роман като „Възвишение“ и по този начин фигурата на недолюбвания от дупничани Методиев изпъкна неимоверно.

Как става така, че за представители на народа в парламента са допускани съмнителни личности, а когато стане въпрос за отличните ни представители пред Европа и света, това сякаш е неглижирано? По какъв начин бихме могли да се научим в размирни времена като днешните да ценим духовната си мощ? Няма ли да осъзнаем веднъж завинаги, че именно културата е тази, която ще ни измъкне от тинята?

Защо векове наред ще се лутаме над измислени идеали и фалшиви примери, вместо да обърнем поглед към най-святото, към духовността?

"Полет на духа, дет’ викаше бача ти Берона… Какъв полет бе, бай Бероне! Полет на духа грам не е останал в тях. То дух няма, че камо ли полет! Заровили са ся кат’ картофи в таз земя, пръст ядат, и умът им все в наденицата. Не щат душа, искат салам. Кат’ картофи заровени. Сякаш че не е человек, а картоф. Кат’ купиш един чувал картофи, кой знай какво ще намериш вътре. И кога пораснат на картофите крила, тогаз и те ще полетят, връз тях!", пише Милен Русков във „Възвишение“ - лауреат на Европейската награда за литература тази година.