Завръщане в Мизия

Мръсотията е жестока. Смрадта непоносима. Покрусата непреодолима. Така описва ситуацията в майчиния дом в Мизия Таня Радунчева - две седмици след паническото бягство от водите на пощурялата Скът.

Младата жена се прибира в апартамента си в столичния квартал Лозенец с кашонче хлорни таблетки под мишница. Уикендът й ще е като предишния - с маска и ботуши ще помага за изхвърлянето на подгизнала покъщнина, ще остъргва плесен и мухъл от стените и ще гони на мига грозните картини от съзнанието си.

В Мизия е преминало детството й. Там живеят възрастните й баба и дядо, майка й с втория си съпруг. При тях изпратила 8-годишната си дъщеря за част от лятната ваканция. Точно на 1 август отишла да вземе детето, за да го заведе при родителите на съпруга си в Златица. И попаднала в мътните води, залели за минути всичко...

В първите дни след бедствието Таня сложи на стената си във Фейсбук гневно писмо: 

"Днес цял ден слушам новини и негодуванието ми достигна пределите си!...“Хората отказвали евакуация“...“били предупредени от дни...“...“то било панаир и затова не искали“...
ТОВА Е ГРОЗНА НЕИСТИНА!!!!!! Аз бях там!"

Разговаряме десетина дни след първоначалната покруса. Търсим най-отчетливите спомени, които да подскажат отговори за безбройните въпроси около трагедията.

Какво се случи този ден, как преценяваш събитията и постъпките си?

Днес още съм шокирана от това, което ми се случи. Не мога да го осмисля. Но в самия ден бях много мобилизирана. Отидох да видя детето си, което  летува при баба си. Да, имаше панаир на града, който така и не се състоя. Панаирът обикновено започва на 1 август. Сергии, кебапчета, кюфтета, дрехи, такива неща. В Северна България придават особен статут на панаирите. Хората си мерят сборяните. Пекат се агнета, празнично е всичко. Истината е, че там, в Северозападна България, живеят едни от най-бедните българи и тези празници са много важни за тях. Моята сестра беше отишла предната вечер и  ме предупреди, че реката е пълна, че се носят някакви слухове, че евентуално могат да ги евакуират, но ще уведомят допълнително за това.

Кога водихте този разговор?

В петък вечерта. В Бяла Слатина беше станало наводнение преди това, затова пуснах да чуя новините. Скът не е голяма река. Но в Мизия се срещат с Огоста. Успях да пристигна с автобус по обходен маршрут, защото в Крушовица, селото преди Мизия, реката вече беше преляла.

По-рано случвало ли се е нещо подобно?

Скът и друг път е преливала. Хората в Мизия са свикнали с това. Дотолкова, доколкото да им напълни дворовете. Обезводняват и се приключва. Мизия е с особено географско положение. Оттам са всъщност родителите на моята майка. Там съм карала летата си като дете и там съм яла най-вкусните домати.
Така или иначе, стигнах до вкъщи, цареше, как да кажа – не паника, а някакво очакване. Но никой не беше дал сигнал за размера на това, което предстои да се случи.

Като пристигна, какви бяха разговорите?

Бях там към 12. Попитах вкъщи каква е ситуацията, нещо инструктирани ли са, нещо информирани ли са - не, не бяха. Казах – нека проверим. С мойта майка и с децата тръгнахме по улиците. Тревожно я наблюдавахме Скът, не беше излязла още от коритото. Видях една паркирана пожарна кола на центъра. Попитах пожарникаря какво прави. Той казва - евентуално ще прелее, ще обезводним и толкоз. Нямал информация за скъсани язовири или нещо такова. Опитахме се да открием кмета, който по това време е обикалял земеделските производители. Земята там е много богата, ражда много плодове. Говореше се неофициално, че кметът се е карал с мелничаря да се взриви някаква дига, за да може водата и да прелее, да не наводни дворовете. Примерно да отиде част от нея в земеделските земи. Но явно не са искали да се залеят посевите....

Успяхте ли да се ориентирате какво да правите?

Така и не стигнахме до кмета. В някакъв момент горната улица, перпендикулярна на улицата на мамината къща, започна да се пълни с вода, която си течеше и не идваше към нас. Имаше си отворен път, по който можехме да избягаме и продължавахме да търсим някакви хора да дадат информация. Някъде около 3-4 часа започна да тече и към  нас, съпругът ми видя, че започва да се пълни при съседите. Около 4 и половина вече водата влезе и в нашия двор. Видяхме, че няма накъде. На детето така или иначе багажът беше стегнат, защото възнамерявах да го преместя при другите баба и дядо в Златица. Слава Богу че имаше къде да я евакуирам. Много бързо нахлу водата. Едни десет минути просто бяха достатъчни. Мама се паникьоса. Тотално скъса лентата. Започна да се лута,  да иска да спасява едни кокошки, да ги мести нависоко... Въобще не се погрижи в този момент да събере документи, дрехи, телефони и такива неща.
Спомням си някакво лутане от сорта "Няма ми ключовете за колата"... Детето ми започна да реве на улицата. Аз й казах – качи се към по-високото.

Водата как се движеше?

Бързо прииждаше. За 10 минути напълни двудекаров двор. Влязох в къщата, за да взема багажа. Като тръгнах да отварям вратата, видях че пътеките се пълнят. Директно се върнах и през прозореца изхвърлих куфарите и подадох каквото трябва. Вторият мъж на майка ми пръв запали колата и замина. Майка продължаваше да се лута.

Колко годишни са роднините там?

Мама е на 59. Имам и възрастни баба и дядо – 29-ти и 35-ти набор. Бабата си живее в нейната къща, дядото в друга къща, по-високо, която не се наводни.
В някакъв момент вече джапах до колене и се измъкнах от двора. Майка ми започна да мрънка за доматите, "я виж чесъна там, толкова е голям", "мушни си ръцете да заключиш вратата, някой  да не открадне нещо". Ние с мъжа ми я натоварихме и тръгнахме. Детето ми вече пищеше в истерия от страх.  
От там се опитахме да достигнем на баба ми къщата. Тя също отглежда пернати. Възрастна е, трудно подвижна. Нашето куче беше завързано на нейната порта. Майка отиде да я убеждава да се премести при дядо. Тя казва: "Не, тука ще се удавя и ще умра". Не искаше да помръдне от дома си. Даже ме повика да се върна да ми даде домати, яйца. Нямало да я наводни, никой не й казал на нея такова нещо. След което потеглихме. Мама изпадна в шок. Да остави майка си така  - ясно е какво изпитваш в такъв момент. По обходен маршрут през Лом в 12 без 20 си бяхме в София. Майка ми преспа около 2-3 часа. Рано сутринта на следващия ден вторият й съпруг, който беше отишъл до Перник да остави неговото внуче, мина да я вземе и заминаха да издирват баба и дядо. Веднага. Защото те са възрастни хора, на лекарства, мама не знаеше какво се е случило. Слава Богу, вече като са напреднали събитията, минала е полиция, завели баба при дядо. Нещата там са се развили добре.
Кучето обаче останало завързано. Това куче го издирвахме 4 дни. Накрая го открихме на плочата на къщата. Полицаят, който го откачил от синджира, миналата събота дойде да пита ваксинирали ли сме го, защото Балто го беше ухапал от уплаха в мига, в който го е освобождавал.

Как приехте това избавление?

Като в "Сървайвър". 4 дни е изкарал сам проснат на плочата. Полицаят го е спасил. Не искаше да му благодарим. Балто започнал да гълта вода, когато са откъснали синджира. Вероятно е бил уплашен, затова е ухапал човека.

Нататък как се развиха събитията?

Потресът беше пълен. Миналата събота и неделя със съпруга ми отидохме там.  Започнали са отводнителни действия. Пожарната много добре си знае откъде и как да действа. Няма "аз искам пръв, понеже съм еди-кой си". Вървят поред нещата. Всички специалисти твърдят, че това е най-тежкото наводнение, което са виждали. Много по-тежко дори от Аспарухово. Там почти веднага се е оттекло. А в Мизия дворовете приличат на блата. Смрадта е непоносима. Цялата съм обрината, защото се наложи с маска и гумени ботуши, на жега 35 градуса, да изхвърлям в продължение на два дни живота на майка си на улицата.

Какво заварихте в къщата?

Стопанската постройка с десетина кокошки беше срината. Нямаше как да ровим да ги вадим, защото е опасно – може да ни засипе. От друга страна, не може да влезе фадрома, защото е блато и не е отводнено. Срината е лятната кухня с изключително прилично и чисто ново обзавеждане. Като надзърнеш през прозореца, защото той се е отворил – вижда се как уредите са плували. Пералня обърната, хладилници с храната вътре барабар, маси – всичко чисто ново.  Задната страна е срината.
В основната къща са 5 стаи, две от които с банята бяха отлично ремонтирани, много скъп ремонт. И там всичко плуваше. Започнахме веднага да изхвърляме, защото водата се беше оттекла и се носеше миризма на блато, на застояло. Бяха зеленясали вече матраците, защото е много горещо. С оттичането на водата тутакси бяха мухлясали. Дюшеците на леглата тежаха по около 200 кг напоени с вода.  Гардеробите бяха вече раздути. Дори старите, истинските дъбови шкафове и гардероби бяха раздути. Талашита не го коментирам -  риташ с крак и пада. Изпразнихме две стаи него ден с помощта на доброволци.

Помощта как оценявате?

Тук е мястото да кажа, че изключително втрещена останах. Аз съм демократ по убеждения. Доброволците дойдоха от младежките структури на БСП. Попитах ги на кого да пиша и да благодаря. Просто едни хора, които са били нощна смяна на Дунав мост, с колата си за собствена сметка дойдоха и изхвърляха с нас целия ден. Гардероби, документи, техника, кюмбета – вдигаш печката и от нея се изтича вода. Махнали сме настилките, сега трябва да се реже гипсокартона, където беше ремонтирано.
Мама плаче. Не плаче за пералните си, а за свидетелството ми от първи клас, за акта ми за раждане, за часовника, с който съм тръгнала на училище, за снимките на децата, които от водата се бяха размили.
"Не искам да ми се пипа това, не искам да ми се изхвърля онова". Останаха само някои надстройки на гардеробите. Водата е била метър. Достатъчно да ти унищожи всичко. Имаше фризер пълен със заклани изчистени бройлери, които смяташе да ни даде. Те попреседели седем дни – не искам да обяснявам за каква смрад идеше реч.  В същото време на баба ми къщата не беше пипвана. Всички усилия бяха насочени към мамината къща. Сега през седмицата вече са подхванали и бабината.

Там колко е била водата?

Абсолютно същото – метър. Баба ми в момента е с 4 голи стаи. Всичко е на улицата. Общо взето, при нея има 8 оцелели пуйки, които се бяха качили на един покрив. При майка ми оцелели бяха две токачки – едни дребни кокошки, които ги вземат, защото крещят много силно и плашат белките и лисиците.  Две токачки с кални перчеми и една кокошчица - тя ги видя в двора на съседа и пак се разплака.
Разрухата е пълна. Аз лично не искам да запомням тези картини. Умишлено не снимах. Почти съм се стискала и не съм плакала. Това, което ме влудява в цялата картина, са ромите. За тях е урожай, редят се на всяка опашка, за всичко кандидатстват. Дрехи, ядене - с казаните тичат. Хората започнаха да питат вече за ЕГН и адрес, за да ограничат това нещо.

Заминавате и тази събота - какво предстои?

Купила съм хлорни таблетки, защото има недостиг на дезинфектиращи препарати. Там им раздаваха по десетина на домакинство. Аз съм купила 240.  Те се разтварят във вода и където почистиш, хвърляш отгоре за дезинфекция. Лошото е, че  като минеш след малко с калните ботуши, става безсмислено. Няма как да не минеш с кални ботуши, при положение, че дворът още не ти е отводнен.
Майка ми в момента е настанена за сметка на АЕЦ „Козлодуй“ в хотел в Козлодуй до края на месеца, след което е взела решение да се нанесат в една квартира у роднини, без наем. Цялостен ремонт на къщата, ако въобще ще бъде годна за живеене, ще се прави като изсъхне напълно.  Но докато се случи това нещо, ще наглеждат имота, защото мародерствата вече започнаха.
Аз се тревожа за майка си, честно казано, защото в момента я намирам мобилизирана, но съм убедена, че в мига, в който се усети в покой, ще рухне.
Вярвам, че след всяко лошо нещо идва добро. Иначе няма да имам сила.  
Ние сме млади, здрави, ще помогнем с каквото можем. Подготвила съм една сума – ще обзаведем на баба ми едната стая. Мои приятели от Пловдив ми изпратиха хлорни гранули, пак за дезинфекция. Всички помагат, съпричастни са.

От какво най-много се нуждаят сега в Мизия?

Мизия има нужда от жива човешка сила. Много малко са доброволците. Истината е, че тези, които отиват, са хора на работа. Ползват почивните си дни и се връщат. Не винаги имат възможност пак да дойдат.
Безсмислено е да се събират стари дрехи и да се пращат на този етап към Мизия. И шефът на Червения кръст каза, че е по-добре да ги сортират и да ги върнат, ако са излишни, защото може да потрябват ако, не дай Боже, в друга точка на страната стане бедствие.

Хляб има ли, работи ли фурна в града?

На нас ни се случи да обядваме в Оряхово, докато чистехме. Полевата военна кухня беше предоставила храна, но майка е диабетичка, това не я нахранва и започва да трепери. И отидохме в Оряхово – там обаче нямаше хляб, защото бяха предоставили целия си хляб за Мизия и месеха питки. Околните помагат, колкото могат и с каквото могат. Не съм убедена, че питейната вода е годна, тези хора ще изкарат много дълго на минерална вода.

Какво коментират най-много хората, вълнуват ли се още заради рибите, които плуваха в дворовете им?

Официални документи за връзка на наводнението с язовирите няма. Но понеже се редяхме на опашки за ботуши и други неща, чухме – комисия на общината е заснела 8 метра трап под преливника на единия язовир. Трап от водата, която е падала. И казват - не бил прелял този язовир...

Общината и кметът - ако е на място, и ние - ако сме едно гражданско общество, трябва да заведем дело срещу държавата. Защото се говори, че на два язовира не можел да им се установи статутът и не се знаело кой им е собственикът. Стига с тази безстопанственост. Като отидеш да ловиш риба, винаги има кой да ти вземе трите лева.

Личната равносметка каква е?

Не си представях лятото си по този начин. Това отново ме кара да се замисля и да си припомня онази стара поговорка, че човек си прави планове и предполага,  но Господ разполага.