Прозрачните обединители на гражданското общество - българските политически клишета

В минутките преди всяка Нова година в родината ни традиционно се разиграва един и същи ритуал: президентът гордо рецитира миналогодишната си новогодишна реч, докато милиони придържат чашите си пред телевизора и нервно чакат най-сетне да изригне шампанското.

Никой не очаква държавният глава да каже нещо особено проникновено в тези минути – никой не го и слуша.

Откакто започна кандидатпрезидентската надпревара, имам усещането, че основните претенденти прекарват по-голямата част от времето си в репетиране на новогодишната си изява. Бомбардирани сме с клишета – безпощадно и отвсякъде.

Колкото и да са досадни изтърканите фрази на политиците, те представляват важен ключ към имиджа, който искат да си издокарат в страната и извън нея. Именно клишетата показват към какво политиците ни най-отчаяно се стремят.

„Независимият обединител“ – сигурна карта

„Ако бъда избран, ще бъда президент на всички българи“ – до това проникновение стигна Георги Първанов, докато се бореше за втори мандат, показвайки ясно, че за пет години си е научил длъжностната характеристика.

Разбира се, посланието му беше, че се гласи да бъде „обединител на нацията“ независимо от политическа ориентация и прочее. Клише, което политиците ни повтарят до втръсване от доста години.

Сегашните кандидати за „Дондуков“ 2 не отстъпват от тенденцията да се представят най-вече като обединители. В самото послание няма нищо лошо, но могат да се открият интригуващи детайли в начина, по който градят този си имидж.

Меглена Кунева, самообявила се за надпартийна кандидатура, твърди, че няма нищо общо с която и да било политическа формация, включително и с тази, от която стартира политическата й кариера, а е „представител на гражданското общество“.

Бившият ни еврокомисар отиде още по-далеч с твърдението си, че президентът в никакъв случай не бива да е партийна кандидатура, явно в несъгласие с начина, по който повечето западни демокрации възприемат нещата.

Кунева има един основен отговор на почти всички въпроси, които й се задават: нещо от рода на „Гражданското общество е изключително важно“.

Росен Плевнелиев нееднократно се е самоопределял като „експерт, а не политик“. След като внезапно бе превърнат в политик, бившият министър засне едно конфузно клипче, в което отправи апел към гражданското общество да му определя дневния ред.

Плевнелиев не е член на ГЕРБ и също разчита на известен надпартиен ореол.

Ивайло Калфин също не е член на партията, която го издигна за кандидат. Той настоява за „диалог“ и подчертава, че президентът не бива да разделя нацията. Естествено, „гражданското общество“ присъства и в неговата мъглява реторика.

Българинът мрази политиците. Самите политици се обвиняват взаимно, че „политизират“ този или онзи въпрос, сякаш несъзнавайки, че много от наболелите проблеми на обществото търсят именно политическо решение.

И тъй като „политик“ и „политика“ са мръсни думи в страната ни, политиците ни са започнали да се представят като квазиполитици, някакви напълно независими обединители на гражданското общество.

Прозрачност без граници

Трудно е да се определи кой пръв се сети да заговори за „прозрачност“ в българската политика, но през последното десетилетие тази думичка стана ултрамодерна. Всеки ден, всеки час някой политик ни обещава да е прозрачен.

При все това нито един от кандидатите за президентския пост не е успял да посочи смислени и конкретни мерки срещу корупцията. Прозрачността, повтаряна чисто и просто като мантра, прави кандидатите по-скоро невидими, отколкото прозрачни.

Черен ПР

Основните кандидати за президент внимателно се пазят от твърде омаскаряващи опонентите си кампании, тъй като са наясно, че на любимото им „гражданско общество“ му е до гуша от това. По-агресивните тактики са възприети от политическите фигури с не твърде висока репутация, лица от сорта на Алексей Петров.

Именно „лица“, и то „определени лица“ е хитовият израз, който определени български политици използват в опитите си да очернят враговете си. Например: „опонентът ми е свързан с определени лица“. Фразата очевидно е навлязла в политическия жаргон от милиционерския такъв, така че не е чудно, че тя присъства активно в речника и на лица като Цветан Цветанов.

Що се отнася до „по-рейтинговите“ политици и кандидат-президенти, те се придържат най-вече към баналното „Нека не забравяме, че вие похарчихте/лишихте хората“ и т.н.

Тъй като Плевнелиев, Кунева и Калфин се очертават като основните претенденти, следващият български президент ще е по всяка вероятност посредствен и скучноват оратор, който ще ни засипва с клишета при всяка възможност. От избирателите зависи да отгатнат кой ще се справя по-добре с делата, отколкото с думите.