Стефан Попов: Когато спектакълът не ти се отдава, призоваваш хвърчащото килимче

Хореографът Петя Йосифова в едно интервю с актьора от Пловдивския драматичен театър – Стефан Попов. Изкуството пита изкуството. Ще има ли жертви? Разговорът тръгва трудно, но постепенно танцът влиза под кожата на актьора и отваря вратите към театъра.

Петя Йосифова е специалист по съвременен танц, завършва класовете на Дейвид Замбрано и Акрам Кан в международната академи Dance web. Хореографиите й са с редица международни награди, сред които за най-добра хореография на Международния фестивал „ROMATEATROFESTIVAL” и най-добър ансамбъл на Международния фестивал за експериментален театър „Експеримент“, Кайро (Египет).

Стефан Попов е актьор от Пловдивския драматичен театър, преподавател в Пловдивския университет ''Пайсий Хилендарски'' - специалност "Актьорско майсторство", сърцето и душата на "Театър без диплома" и гост на сцената на театър-лаборатория „Алма Алтер“. Участва в намушелия български сериал ''Седем часа разлика''. Гордее се със сливенските си корени, дядо му е бил кмет, а баща му лекар. На сцената е повече от 40 години. Има над 140 роли. По-точно 142.

Кой е Стефан Попов?

Обикновен актьор или … обикновен *******

Аз мисля, че Стефан Попов е необикновен актьор. Защо според мен това е така?

Бих се радвал ти да ми отговориш.

Стефан Попов е необикновен актьор, защото е необикновен човек.

Страшно се смущавам от тези думи. Това вероятно идва от адската ми любов към театъра. Към истинския театър.

Какво значи истински театър?

Истинския театър е откровеният театър.

Каква е цената на това актьорът да бъде откровен и колко боли?

Цената е великолепна… нас от „това“ поколение са ни възпитавали винаги, че има четвърта стена. Когато се запознахме с Николай Георгиев започнахме да работим „Софроний“ и го превърнахме в спектакъл. Изведнъж се оказа много страшно, че трябва да премахна четвъртата стена за мен и да играя под носа на зрителя. Откровението на очите беше ужасяващо. Много болеше.

Кой е Николай Георгиев?

Човекът, който ме кара да счупя четвъртата стена и сълзите да са истински. На сцената с декорите режисьорът казва „Мини вляво, още малко, още малко, а сега излез от сцената“. Това е много характерно за класическия театър, докато при него откровеността и органиката са много важни. Николай е за мен единствената бяла врана на фона на българския стереотипен театър. Врана с вкус. С органика.

Ти преподаваш на студенти в Пловдивския унивеситет. Какво би искал те да запомнят от теб?

Добротата, но не овчата. Верността към присъствието в изкуството.

Какво мислиш за младите хора в България. Говори се, че са заприличали на стадо овце, че не мислят, че капацитетът на нацията е вън от пределите на страната.

Аз мисля, че има великолепни млади хора тук. Талантливи, с възможности. За голямо съжаление Терминал 2 много ги привлича, а аз бих искал да останат тук и да привнасят възможност за духовност. Но има и голяма, страшна пасмина. Като чуя по коридорите на Пловдивския университет как говорят на „ма“, как се псуват (и то момичета) ми става лошо.

Големият мислител на театъра Питър Брук въвежда метафората за „мъртъв театър“. Има ли жив и мъртъв театър, каква е разликата между живия и мъртъв зрител, между живия и мъртъв актьор?

Има жив театър. Този, който прави Николай Георгиев. Неслучайно на тази вече пределна възраст идвам при него, за да получа този ищах за работа в конвенционалния театър, който не е изтъкан от провокации театър. „Сега това, усмихни се, направи следното.“ Тук провокациите са невероятни.

Ти си бил в позицията на зрител... за теб, който си по-често в позицията на актьор, кой е зрителят?

За мен зрителят, бих искал да не е този, който идва да си почива и леко да придремва. Едно време в комунистическия режим имаше нещо хубаво. Докарват оня дето е работил 8 часа на топло в театъра. Той идва, за да види актрисите, декора. Случва се нещо по-различно от ежедневието. Като се успокои и се наслади на педерастията, започва да си подремва. Ще гръмне един тромбон, ще се събуди и на другия ден ще каже „Аз бях там, гледах Вагнер“. Кой е Вагнер, не знае, но е присъствал там.

Докато днес в театъра идва зрителят, който иска да види това, което е прекрасно. Разчитам на интелигентния зрител. На зрителя със сърце. Ако едно дете не го хванеш за ръка и на крехка възраст не го заведеш в изложбена зала, на концерт, на спектакъл, то след четвърти-пети клас каузата е загубена.

Кой е най-страшният момент за теб в твоите представления?

В „Часът на моето убийство“. Тогава, защото текстът е от дневниците на Стамболов. Когато започнеш да споменаваш тези думи, да ги повтаряш след човек, казал ги от сърце. Плашиш се дали ще можеш да ги напъхаш в сърцето и в мозъка на зрителя по начина, по който ги е казал тогава този талантлив гигант. Виждаш, че когато спектакълът не ти се отдава, отново призоваваш хвърчащото килимче.