Олимпийски бойкоти

Президентите на САЩ Барак Обама, на Германия Йоахим Гаук, на Франция Франсоа Оланд, премиерът на Великобритания Дейвид Камерън и канцлерът на Германия Ангела Меркел вече заявиха, че няма да присъстват нито на откриването, нито на закриването на олимпиадата в Сочи.

Бойкотът е заради нарушенията на човешките права и нападките срещу опозиционери в Русия, както и опитите да се ограничат правата на хомосексуалните със закона за антигей пропагандата.

Президентът на Литва Далия Грибаускайте заяви, че няма да присъства в Сочи и заради позицията на Москва към съседните й страни, включително и към Литва. Полша също няма да изпрати свои официални представители.

Поглеждайки назад към историята на Олимпийските игри, бойкотите не са рядко срещани.

Първите два случая на бойкотиране на Олимпийски игри са поради причини от спортен характер.

През 1928 година британските спортистки се отказват от участие на игрите в Амстердам, защото вместо обещаните десет лекоатлетически дисциплини за жени състезанията са само по пет дисциплини.

През 1936 година Швейцария и Австрия бойкотират алпийските ски дисциплини на Зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен, защото ски учителите са класифицирани като професионалисти и лишени поради това от право на участие.

Първият политически мотивиран бойкот е на Олимпийските игри 1956 година. Испания, Холандия и Швейцария отказват участие в Мелбърн в знак на протест срещу смазването на народното въстание в Унгария. На същите игри отсъстват също така Египет, Ирак, Камбоджа и Ливан заради кризата със Суецкия канал.

Особено популярни стават олимпийските бойкоти в Монреал 1976 година. След една среща на националните отбори по ръгби Нова Зеландия нарушава забраната за спортни прояви с апартейд режима на Южна Африка. Тъй като ръгбито не е олимпийска дисциплина, МОК не налага санкции срещу Нова Зеландия. Срещата обаче е достатъчен повод за 28 африкански държави да напуснат игрите в Монреал. Тайван пък се отказва от участие в Монреал, защото не допускат участие на олимпийците му като представители на „Република Китай“.

Следва широко известният бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 година от страна на САЩ, Германия и още 63 западни държави заради съветското нахлуване в Афганистан. 16 западни държави начело с Великобритания и Италия „бойкотират бойкота“ и все пак изпращат олимпийските си сборни команди в Москва.

Четири години по-късно - в Лос Анджелис, СССР връща бойкота заедно с още 14 държави от Източния блок. Румъния, която не участва в бойкота 1984 година, се нарежда на второ място в общото крайно класиране след Съединените щати.

Преди 25 години, през 1988 година, е последният засега бойкот. Северна Корея отказва да участва в Южна, а Етиопия, Куба и Никарагуа проявяват солидарност с режима в Пхенян. Оттогава насам няма нови бойкоти, като се изключи една по-специфична форма, практикувана от Иран. Иранците намират винаги някакви причини да не участват в състезания с израелски спортисти.

Едно нещо е общото между всички досегашни прояви на бойкот: нито в краткосрочна, нито в дългосрочна перспектива те не успяват да променят политическите дадености. Само самите Олимпийски игри са пред тотален провал след екстремалната фаза на бойкоти от средата на 70-те до началото на 80-те години и надали щяха да преживеят и бойкот на игрите в Барселона 1992 година, какъвто за щастие тогава не последва.